„А вие защо биете негрите?“ е прочута реплика от виц от съветско време.
Съветският съюз организира изложение в Съединените щати за своите постижения. Партийният и държавен ръководител го открива, развежда американския президент из него и му обяснява как щастливо живеят хората в СССР, колко се е повишил стандартът им на живот. Президентът пита:
– А магазините ви защо са празни?
Съветският вожд продължава:
– Това е новият модел Волга, вижте колко хубава кола е.
Американецът отново задава въпрос:
– А колко харчи?
– Петместна, удобна, маневрена.
– А какъв е разходът на гориво? – настоява президентът.
– Побира цялото семейство с децата и внуците.
– Но не ми казвате колко харчи.
Руснакът избухва:
– А вие защо биете негрите?
Похватът за смяна на темата е по-стар от вица – когато отговорът не ти е удобен, когато си твърдял нещо, а истината е друга, когато трафаретните фрази се окажат безсилни. Във вица темата се сменя рязко, за да се подчертае и осмее абсурдния маньовър на съветския апаратчик. Но дори извъртането да се направи не толкова абсурдно, то пак издава безсилие. Въпреки това възпитаниците на съветската школа го използват често, когато изпаднат в състояние на психически дискомфорт.
Мисловната несъзвучност при възприемането на противоречива информация в науката се нарича когнитивен дисонанс. Подобно състояние илюстрира и баснята за лисицата, която казва, че гроздето, което не може да достигне, е кисело. И лисицата, и кремълският другар намаляват дисонанса в себе си, но за сметка на това изпадат в комична ситуация.
Най-често похватът е използван от политици, както е във вица. Те нерядко правят неочаквани ходове и вземат непоследователни решения, които трудно могат да обяснят и тогава им се налага да прибягват до дисонансни обяснения. Използва се и когато се защитават незащитими политически постъпки. Непоследователното разрешаване на познанието чрез промяна в поведението е парадигмата на лицемерието.
Всеки ден гледаме ужасяващи кадри от руската агресия срещу Украйна. Човешкото съзнание трудно издържа на кошмарните гледки, особено когато се случват всеки ден и то толкова близо до нас. Но когато системно ти е внушавано, че Русия е най-справедливата и хуманна държава, не ти остава нищо друго освен да питаш и да повтаряш – а защо в Америка бият негрите? Всъщност неспирно повтарят за американските бомбардировки от Втората световна война, Виетнам, Ирак и Сърбия. С това извъртане онези, които по този начин се опитват да оправдаят руските бомбардировки над Украйна днес, само показват своите повърхностни и неточни познания по история и политика.
Темата засяга и Иън Макюън в последния си преведен на български език роман „Уроци“. Главният герой Роланд е англичанин, а неговата приятелка е ляво настроена германка от Западна Германия и те често спорят.
„Всяко завръщане в Лондон от Берлин му носеше горчиви конфронтации… В обща дискусия Роланд се спря на грубите посегателства в ГДР, за нарушаването на основни човешки права навсякъде из Съветския съюз. Напомни на аудиторията за „психичното” лечение на руските дисиденти. Освиркаха го и го изпъдиха. Чуха се възгласи: „А Виетнам?“. Имаше много подобни яростни вечери.
… Приятелите му без партийна принадлежност също не го разбираха. Но как можеха зверствата във Виетнам да правят съветския комунизъм по-привлекателен? – не спираше да се пита той. Отговорът бе ясен. В двуполюсната Студена война комунизмът бе по-малкото зло. Да го атакуваш бе все едно да подкрепяш зловещия проект на капитализма и империализма на САЩ. Да „тръбиш“ за неправдите в Будапеща и Варшава, да припомняш показните процеси на Москва или наложения смъртен глад в Украйна бе все едно да се присъединиш към политически нежеланите, ЦРУ и в крайна сметка към фашизма.
… Беше упорита в споровете. Както и трябваше да се очаква – кавгата им беше за ГДР. Той се опита да ѝ разкаже какво е научил за Щази, за проникването на партията в личния живот на хората, за това какво значеше да нямаш свободата да пътуваш, да четеш тази или онази книга, или да слушаш определена музика и как онези, които се осмеляваха да критикуват партията, рискуваха да им бъдат отнети децата и избора на професия. Тя му припомни за Беруфсфербот, западногерманския закон, забраняващ на хората, считани за радикални критици на държавата или за терористи, да работят в публичния сектор, включително да преподават. Говори му за расизма в Америка, за подкрепата ѝ на фашистки диктатори, за огромния арсенал на НАТО, за безработицата и бедността, и за отровените реки из целия Запад. Той ѝ каза, че сменяла темата. Тя му каза, че не я слушал. Той каза, че въпросът бил за човешките права. Тя каза, че бедността била посегателство върху човешките права. За малко не се разкрещяха…“
Виждаме, че подобни разговори навсякъде се водят по един и същи начин.
Попаднали в такава ситуация, си спомняме за друг анекдот – за прочутата краставица на Мирча Кришан. Той е ученик, когото в училище ще изпитват. Научил е един единствен урок – за краставицата. Но ето че учителката го пита – какво е папрат? Какво са бозайниците? Какво е квадратен корен? Накрая за Суецкия канал. Румънският комик започва да мънка, да бръщолеви произволно хрумнали му думи, фрази, несвързани словосъчетания, само и само да не мълчи, само и само по някакъв произволен и въображаемо асоциативен път да се добере някак до спасителната краставица. Добере ли се до нея – проблеми няма! За краставицата е научил всичко наизуст, но не може да го изрича спокойно, думите напират една през друга из устата му, той ги избълва на един дъх в скороговорка, докато на финала самодоволно триумфира, че краставицата съдържа 98 процента вода. И тъй като по всички други теми е „бос“, неволно ражда бисера, че и Суецкият канал съдържа 98 процента вода.
Румънските комици Мирча Кришан и Сорина Дан изпълняват анекдотите си на български език и лекият им акцент прави хумора им още по-колоритен. Те пресъздават различни житейски ситуации, но най-голяма популярност е придобил диалогът за краставицата – сигурно защото подобно поведение наблюдаваме най-често около себе си. Сценката от 60-те години и днес предизвиква смях, защото хората, които изпадат в смешно положение заради папагалско повтаряне на едно и също, са си все същите. Манталитетът не се променя. Предава се невидимо и неосъзнато от поколение на поколение, по-устойчив е от грипния вирус. Каквито и аргументи да посочиш на обитателите на „руския свят“, от девет кладенеца вода да им донесеш, да им цитираш мнения и на най-престижни специалисти, те не предават отбраната и повтарят без умора единствения урок, който са наизустили.
Това е особено жалко, защото днес можем да ползваме необятни източници във всички области. Днес информацията е неограничена. Тези, които твърдят, че имало цензура, всъщност ползват единствено алтернативна информация и така самите стават доказателство, че тя е достъпна. Но едно е да е достъпна и друго е да се осланяш единствено на нея. В такъв случай в условията на пълна свобода сам си поставяш цензура. Някои животни поддържат хигиената си, като се „къпят“ в кал, но когато човек постъпва така, не е здравословно. Липсата на хигиена при ползване на информация се отразява пряко на мисленето. За да не рецитираш само за краставицата, е нужно да се четат и другите уроци.
Всички знаем колко е приятно, когато говориш с опонент, с когото сте на различно мнение, но съпоставяте и противопоставяте позициите си с внимание и уважение. Без истерично повишаване на тон. Без барабанене с пръсти по масата. Без извъртане. Без високомерие и презрение в думите. Без съзнанието за последната инстанция, която безапелационно отсъжда ти почтен ли си, или не си! Ти гражданин ли си, или оттичаш в канала! Това няма нищо общо с прословутата напоследък „друга гледна точка“, която най-често е невнятно повтаряне на едно и също клише без капка собствена мисъл. Гледна точка може да бъде единствено собствено мнение, съставено от четене, наблюдение и житейски опит. А клишето, повтаряно от хиляди хора, е пародия на гледна точка. Хумореската за краставицата е комична, а подобна папагалска „гледна точка“ е трагикомична.
Като слушах хумореската на Мирча Кришан, ми се стори, че е аполитична, но като потърсих справка за актьора, се оказа, че той е имал изразени политически убеждения, поради което през 1968 г. е емигрирал от Румъния в Западна Германия. Още през 1947 г. е критикуван от Чаушеску, че извършва „буржоазно-чокойска диверсия, отвлича вниманието на работническата класа от проблемите и кара хората да се смеят“.
След бягството му комунистическата власт започва репресии срещу семейството му. Съпругата му – актрисата и певица Сорина Дан, с която той изпълнява „Краставицата“, е уволнена от театъра. Тогава сатирикът пише до румънския „кондукътор“: „Скъпи другарю Чаушеску, чух, че в Румъния се носи слух за мен, че съм избягал. Това е клевета и нагла лъжа. Никъде не съм избягал. Тук съм в Париж. Защото аз съм художник, а както ни е учил Ленин, изкуството няма граници. И освен това, защо бих избягал? Кое е лошото в Румъния? В Румъния нямате ли всичко, за което мечтаете? Не сте ли свободни да правите каквото искате? И не само ти, който си държавен глава, а всички, например хубавата ти жена и милите ти деца. Къде, освен в Румъния, бихте могли да правите това така, както го правите? Чух и други слухове за мен, че сега ще започна да правя шеги за теб и твоята знатна съпруга. Познавах те лично, така че материално това щеше да ми стигне. Но и това не е вярно: как бих могъл да се подиграя и да накарам света да се смее на човек, който съм сигурен, че ще ме разбере и веднага ще нареди семейството ми в Румъния да бъде оставено на мира. Завършвам, като викам, както ни е учил нашият брат и учител Мао Дзъдун: „Да живее борбата за свобода!“
Сорина Дан и синът им в крайна сметка също напускат Румъния. Комунистическите власти нареждат унищожаването на всички записи на Мирча Кришан, но радио и телевизионните специалисти намират начини да спасят касетите с популярния комик.
В Германия той има впечатляваща кариера, като участва в над 60 филма и 90 предавания по немската телевизия. А когато се връща в Румъния, се оказва, че след 40-годишна забрана е забравен от публиката. Докато в Германия е популярен дори с краставицата – „Die Gurke“, която изпълнява на немски език. Умира през 2013 г. и е погребан в Дюселдорф.