Елена Янева е родена на 6 февруари 1976 в Айтос. Завършва „Българска филология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Живее и работи в Нидерландия. Има публикации в „Литературен вестник“ и „Литературен форум“ през 90-те години на ХХ век. След заминаването си в чужбина публикува предимно в електронни медии.
Има отличия в литературните конкурси за поезия: Веселин Ханчев, Боян Пенев, Добромир Тонев (трето място, 2020 г.). Дебютната ѝ поетичната книга „Градуси“ излиза през 2002 г. под редакцията на Валентина Радинска. Тя е редактор и на втората ѝ книга „Ето какво“ (Изд. „Симолини 94“, 2022 г.), която излиза 20 години след първата. Елена Янева има „писателска биография“, което означава, че е работила какво ли не, къде ли не. Цялата е авантюра, бунт, пънк, истинска „духовна хулиганка“, както я нарича редакторката ѝ Валентина Радинска.
Какво се случи след излизането на първата ви стихосбирка „Градуси“ през 2002 г.? И защо направихте толкова дълга пауза до излизането на втората „Ето какво“?
За да отговоря „правилно“ на този въпрос, би трябвало да кажа, че нещата се случиха преди излизането на „Градуси“. За самата мен появата ѝ беше изненада, по това време вече се бях откъснала от литературните среди, бях родила дъщеря си и живеех на село. В София запазих малко приятели, довършвах дипломната си работа и бях възприела виждането за себе си просто като четяща, но не, вече не и като пишеща поезия. Книгата дължа изцяло на Валя Радинска, която тогава работеше в списание „Европа“. По проект било спонсорирано издаването на три стихосбирки, тя събрала мои текстове, подредила ги и така. Премиера нямаше. Спомням си един положителен анонс на Пламен Дойнов в „Литературен вестник“ тогава, а след години открих, че непознати хора предимно случайно са попадали на мои стихове и са се вълнували. Нямах и представа, че някога думите ще ми проговорят отново. Бях бедна.
Имах малко дете. Трябваше ми изход. Бащата на дъщеря ми не ми предложи такъв. Разделихме се. И заминах да работя в Гърция. Учех езика, радвах се на всичко там, Илияна растеше, хората бяха добри, работех на няколко места, попивах слънцето, влюбих се, мислех, че ще е вечно… И тогава изведнъж се случи. Връхлетя ме. Ужасна до болка нужда да пиша. Трябва да е било някъде 2014/2015 г. Такъв си представям първичния океан, от който се е родил животът във всичките си форми – имах значи в себе си един хаотичен бульон, където бълбукаха и вдигаха божествена врява някакви букви, някакви думообразни живинки, търсеха си кой опашка, кой грива, кой рога, копита, муцуни… страхотия!
Нямаше как да устоя, предадох се. Прописах пак. И усещането беше прекрасно.
Бих могла да обобщя, че сега изглежда като (и го наричаме) пауза, ала до последно не бях предполагала, че ще имам следваща книга. През 2016 г. вече мечтаех за нея. И понеже обичам да кръщавам периоди, неща, явления и състояния, съм нарекла тези години „Неведоми сме букви от Буквара Му“.
Какво е различното между първата и втората книга?
Неизбежно има разлика между двете книги, годините се отразяват на всичко. Реално погледнато, химическият баланс в човешкото тяло се променя. „Градуси“ е изцяло млада книга. С плът и бунт. С експерименти на фонетично, лексикално, семантично ниво. Деветдесетте бяха толкова ярки, толкова разноцветни и живи. Умирахме си да сме смели. Да сме постмодерни. Пък и витаеше навсякъде онази надежда, която още може да ме разплаче, когато чуя „Скорпиънс“ и „Вятърът на промяната“. Такова дете е моята първа книга, деветдесетарско.
Втората узряваше дълго време. Работих едновременно върху себе си и върху нея. Трябваше да съм наясно защо и за кого пиша. Нужна ли е изобщо моята поезия на когото и да било извън мен самата?
Питаш ме за събития… Бях майка. Опитах се да създам дом за детето си. Почти се получи. Тогава прописах отново и се оказа, че партньорът ми по онова време не е склонен да деля вниманието си между него и някаква си там поезия. Избрах поезията. Или тя ме избра. Другото, което се промени, беше, че реших да пробвам да припечеля нещо в Нидерландия. Лека-полека осъзнах, че има магия в тази равна страна и ѝ се поддавам. В стихосбирката ми малко или много се отразяват тези неща.
Редакторка и на двете ви книги е Валентина Радинска. В предговора на стихосбирката „Ето какво“, тя казва следното: „Елена направи всичко, което ѝ бях казала да не прави. Авантюристка и духовна хулиганка, тя нетърпеливо се втурна в живота…“ Бързахте ли да живеете и да ви се случват приключения?
Валя и досега повтаря, че би ми хвърлила един хубав бой. И е права, и не е. Впрочем аз съм от послушните. Чета от крехка възраст, в училище бях добра, винаги ми е харесвало да знам. Уважавам всичко и всеки, който предоставя знания. Естествено, че съм повлияна от това непрекъснато битуване в книгите още от малка. Живеех в чудесни светове, пренаслагвах ги върху реалния, смесвах всичко, забавлявах се, тръпнех… Нямаше невъзможни неща. Спомням си, веднъж увлякох приятелките ми с измислиците и фантазиите си дотолкова, че тръгнахме пеш към морето да строим кораб. Може би съм била около 7–8-годишна. Селото бе Голямо Шарково, на няколко километра от Болярово, после Елхово и по план през Ямбол, Карнобат и Айтос по железопътната линия щяхме да стигнем до Бургас, да построим кораба и да отплаваме. Някакви си там километри, не ни плашат! Тръгнахме по обяд. Към шест часа дядо ни настигна с каруцата и ни върна обратно. А тъкмо бяхме стигнали съседното село, което бе на три километра от нашето. Ей такива ги замислях. Май и досега продължавам.
С баща ми спорех и ядях бой. Хем го обичах, хем го мразех. Той почина от рак, когато бях на 15. Времената бяха бедни и жестоки. Приеха ме да уча в София. Оцелявах по чудо. Колеги са ми помагали да не умра от глад. И учех, учех. Стипендията значеше живот. Дарявах кръв за шоколад. Въпреки всичко бях щастлива. Пораснах. Спрях да хленча на майка за пари. Спечелих конкурс за поезия. Вземах и някакви хонорари от публикации. После, естествено, всичко се обърка. Влюбих се, забременях. Налагаше се да се дисциплинирам. Да намеря реална работа с реални и редовни пари. Не, не съм работила по специалността си. Но пък бях продавачка на цигари и алкохол, гладачка на преса в шивашки цех, готвачка в гръцки таверни, миячка на чинии, чистачка на тоалетни, болногледачка на възрастни, осем години работих нощна смяна във фурна… Много хубави срещи съм имала, много радост е минала през мен. За нищо не съжалявам.
В момента работите в Нидерландия. Има ли хора и събития там, които са ви вдъхновили за стихове в новата книга?
Пристигнах в Холандия през есента на 2017 г. Лъгах-мазах в CV-то, само и само да ме вземат в една фирма за берач на гъби. Никога не бях получавала заплата от 1200 евро… Обучаваха ни един месец, но така и не подписаха договор с мен. Не били добри резултатите. Да, ама понаучих полски и колежките полякини много ме обикнаха. Нададоха ми куп адреси на агенции. Намерих нова фабрика, усвоих техниката на бране, усъвършенствах полския и после дойдох в тази, където съм в момента. С опит, с езици и без посредник. Частен бизнес, семеен, а и работниците сме малко. Предимно българи. Една полякиня и една рускиня. И аз съм свързващото звено, защото мога да превеждам… Ето как филологията влезе в действие. Удовлетворява ме работата ми. Приятно ми е. Допада ми да виждам какво могат ръцете ми.
С ръка на сърцето ще кажа, че много стихове са ми идвали, докато карам колело и блея завеяно из абсолютното зелено на Холандия. Просмукало се е в мен. Особено пък ако го поръби малко златно или розово от слънцето. Почва да ми се умира от непосилна красота.
Какво харесвате и какво не харесвате в Нидерландия?
Ще започна с уговорката, че съм от хората, които не умеят да „не харесват“, някак така съм устроена, че се омагьосвам от почти всичко, търся го хубавото, нужно ми е. Някакви дребни несъвършенства могат само да послужат то да изпъкне. Хич не ме бива да се взирам и потапям в негативизъм. Колкото до Нидерландия и нидерландците, все повече се изпълвам с уважение и обич към тези хора. Първо, трудолюбиви са. Второ – прями, откровени и ведри. Обичат да се смеят. Несуетни. А колко шантави и диви могат да бъдат, се вижда по време на фестовете им, натурално необуздани!
Много съм мислила защо учат децата си от малки на работа и отговорност, не ги труфят и украсяват като кукли, джобните трябва да се заслужат. Децата на моите шефове пораснаха пред очите ми, сновейки из фабриката и вършейки разни неща.
Защо решихте да финансирате сама издаването на книгата си, а не я предложихте на някое издателство?
Основателен и важен въпрос. Зададохме си го и с Валентина Радинска. Искахме да кандидатстваме при Руми Емануилиду в издателство „Знаци“. Оказа се, че за да стане това, трябва да чакам. При моята работа и при условие, че съм в чужбина, точно времето ми беше ограничено. Вътрешното ми усещане беше, че го нямам в излишък, че достатъчно съм чакала, че просто си я искам книгата час по-скоро, че не мога повече да я задържам. Съществуваха и малкото, но реални мои читатели, които от няколко години чакаха с мен появата на книжно тяло. Обещавах им. Следващата година, казвах. Чувствах се задължена. Имах също така прекрасен художник и коректор. Светла Георгиева свърши чудесна работа, още повече че е ужасно талантлив разказвач. Четох книгите ѝ като откровения.
Как се спряхте на това заглавие на книгата? На мен ми звучи като „Ето какво имам да ви кажа“ или „Ето какво се случи“. Какви бяха другите варианти за заглавие?
Нямаше други варианти. Самият ръкопис претърпя доста метаморфози, но заглавието остана. Кратко е. Помни се. Говори. Не крие нищо, а отваря гледки. Предложението дойде от Валя и тутакси казах да. Редакторът затова е редактор, въпреки че хич не ми е хубаво, като спре да ме тупа по рамото, а ми перне нещо от сорта: „Ох, че грозна дума, как я измисли!“. Иди тогава обяснявай как няма грозни думи, а вътрешно търсиш какъв е бил по-добрият начин и защо ти е убягнал. Споменах ли, че съм от послушните?
Книгата ви е разделена на две части със заглавия: „Каквото бих“ и „Холандски хроники“. Първата отново звучи подобно на заглавието, оставено е читателят да го довърши. Моето лично продължение е „Каквото бих направила“ или „Каквото бих могла да направя“, логично последвано от направеното и разказано в „Холандски хроники“.
Разбира се, че читателят трябва да влезе в текстовете и да ги довършва. Харесвам условното наклонение, в него има толкова бъдеще, толкова свобода, толкова право на избор. Не исках дебела, пресищаща, отегчителна книга. Аз самата съм читател, опитах се да разкажа моите истории непретенциозно, незадължаващо. Разсъждавала съм много и много ме вълнува това поезията да е четивна. Не казвам опростена, не казвам лесно смилаема, не казвам елементарна. Всяко стихотворение е малко чудо – научих го от Елитис. Повечето стихотворения в „Каквото бих“ тръгват от гръцкия ми период и преливат в холандския. Линейността на времето играе роля при мен. Харесвам историчността.
В частта „Холандски хроники“ присъства много често Мари Селен. Коя е тя?Вашето алтер его?
И да, и не. Тя е лирическа героиня. Минава през мен и ми показва цялата си своенравност. Появи се и ме застави да ѝ дам думата. Понякога я виждам с всичките ѝ развени от вятъра рокли, пуловери и златни глобуси. И, о, любопитна подробност – брюнетка е!
Човеко / винаги насрещен / къде отиваш с краткото си тяло / и решетъчната си жилетка / накъде растеш. Така започва едно от стихотворенията ви. Срещате ли все още хора, които са „насрещни“?
Изпитвам любов към този човек. Защото знае, че гравитацията не прощава и всичките физики и механики владеят тялото му, няма как да се измъкне от природните закони. Вместо обаче да се чувства техен затворник, той ги прави свои, овътрешнява ги някак, пази си ги като съкровища, гали ги… и може да бъде щастлив. Удивителна е, не мислиш ли, способността на човека на щастие? Окей, да, поезията уж е агония, все по-често е мрачна, травматична, ранена, пълна със смърт, обреченост, страдания, душевни сривове… да, ама не. По-голямо щастие не съм изпитвала от написването/четенето на хубаво стихотворение.
Изобщо тези вълшебни портали, на които думите са способни, няма как да са измислица. Не бях си го поставила за цел, но ето го да намига иззад фразата ми Фотев… Здравейте, капитане мой!
