Неотдавна под заглавие „Доброжелатели и зложелатели” се опитахме да проследим скритите и явни поражения, които ирационализмът, емоционалният подход нанася в социално-политическата сфера.
Поставям скритите поражения на първо място неслучайно – считам, че те са по-опасни именно поради скритостта, поради невидимостта и неразпознаваемостта си. Не е случайна и тяхната невидимост, и тя е естествен и дори неминуем резултат от господството на емоционалността. И когато една национална или интернационална политическа ситуация е обмислена, създадена по рационален, по аналитичен път, и когато е продукт на порой от спонтанни емоции, тя може да бъде осъзната, осмислена и оползотворена само със силата на разума – не и със сантимента на чувствата. Чрез безчет скъпо платени от нашите предци и плащани от нашите съвременници уроци родният и международен исторически опит учи, че, за разлика от демокрациите, всички отминали и всички настоящи мракобесия са заредени с пламенни емоции. Дори когато фасадните легитимации на тези емоции звучат атрактивно, дори когато те са маскирани със завидни и трогващи на пръв поглед послания като патриотизъм, интернационализъм, братство и равенство, на втори поглед не е вече така – вторият поглед, който е по правило по-проницателен от първия, съзира зад привидното благородие на фасадата, зад нейния измамен облик кошмара на съдържанието. Тази измама не е случайна – тя е преднамерено търсена със средствата на идеологическата пропаганда. Така е при болшевизма, така е при националсоциализма, така е дори и при религиозния фундаментализъм.
Е. Каждан, „Я – гражданин Советского союза!“, плакат, 1972 г.
Злото се корени в съзнателната или несъзнателна подмяна на смисъла с емоционалния порив. За разлика от смисъла, който е по правило всевиждащ, емоционалният порив е по правило сляп я с лявото, я с дясното око, я безок и с двете. Неговата слепота е най-често идеологизирана и затова – трудно разпознаваема и преодолима. А разпознаването и преодоляването ѝ може да стане само със силата на разума – не и в пороя на една нова, противопоставена емоционалност. В двубоя на две емоционалности ще победи по-ожесточената – сиреч по-опасната, по-оперативната, по-опустошителната от двете. Подобни двубои често са се вихрили и в старата, и в новата, и в най-новата ни истории и нашата явна несъстоятелност да ги преработим подобаващо се оказа първоизточник на нови и нови национални катаклизми – от дебрите на вековете, та чак до ден днешен.
Както отбелязах и в „Доброжелатели и зложелатели”, едно от най-деструктивните явления е унаследеното от близкото и далечно минало русофилство, което владее сърцата на милиони мои съотечественици. Като ги гледам как палят, горят и тъпчат по екзалтираните си събори европейските и американските знамена и как гордо развяват руския национален флаг, тръпки ме побиват. И тъй като тръпката е също емоция, бързам да я преборя, като я направя подвластна на разума. Един разум, който ме връща към историческия спомен, и един исторически спомен, който говори, че Русия никога не е била, както прокламират русофилите ни, нито наш двоен, нито дори наш еднократен освободител. През т.нар. освободителна руско-турска война, преминавайки през страната ни, Кремъл не ни е освобождавал, а е следвал своите имперски маршрути към Балканите – и особено към мечтаните от векове Проливи. България просто се оказва на пътя на имперския му поход към нови земи и нови завоевания – нищо повече. Отношението на Русия към Съединението и към националното ни единство по принцип потвърждава тази печална истина, потвърждава я и позицията на Кремъл през последвалите т.нар. освобождение войни на Балканите, когато, след като е обезглавила младата ни национална армия, Русия подтиква вековния си съюзник Сърбия да ни нападне в гръб.
Ако не повярват на мен, русофоба, родните и безродни русофили и русоиди може би ще повярват на историческия свидетел и военен кореспондент на в. „Новое время” Василий Немирович-Данченко, придружил настъпващите руски войски по редица критични точки на стълкновенията – и Плевен, и Шипка, и Шейново. В спомените си, озаглавени „Година на война. Дневник на руския кореспондент, 1878–1989 г.”, авторът пише черно на бяло: „Ние обиждахме българите, отнасяхме се към тях като към престъпници и после се питахме, защо не ни се хвърлят на врата. Даже в целомъдрието на техните жени ние откривахме признаци на неразположение към нас… Когато казаците им отнемаха кокошки и овни, на въпросите на началството, откъде са ги взели, те отговаряха: „Те (българите) са диви, Ваше Високоблагородие…” Когато, ограбен, българинът отива да се оплаква (на руския военачалник), молбата му е удовлетворена, като го запознават с нагайката (камшика), произнасяйки същата съдбовна фраза: „Всичко е заради вас, подлеци!”. Смелият кавалерийски генерал Л. дори се хвали с това, че в което и село да отиде, веднага налага с камшик цялото мъжко население…”
Е, кажете ми сега, русофили, русоиди и русолюбци, това поведение на освободител ли е, или поведение на поробител и грабител?
Възмутен и отвратен е и несъмненият родолюбец Захари Стоянов. Само десетина години след т.нар. освобождение единият от двамата оцелели от априлските пожарища апостоли пише на страниците на в. „Свобода” (бр. 7, 19.11.1886 г.) дословно: „И след всички тези върволици жестокости и злини, които нито една държава (освен Русия – б.а.) не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и добродетелка!”
Възможно, осъществимо и осъществявано ден след ден е. Въпреки че през изминалия почти век и половина от споменатите събития отношението на Кремъл към страната ни е отношение все така имперско, отношение като към потенциална руска губерния. Това отношение достигна грозната си кулминация, когато през есента на 1944 г. без всякакво формално основание и в разрез с всички международни норми Червената армия пресича Дунава и окупира страната ни. Родните русофили и до днес наричат тази имперска окупация освобождение. За разлика от руския историк и изследовател Андрей Малгин, който пише: „СССР не е освободил Европа във ВСВ. Две трети от Европа освободиха Щатите и Великобритания, а една трета завладя СССР. Именно завладя, а не освободи. Да освободиш, значи да дадеш свобода, докато СССР хвърли завоюваните страни в робство. Никаква свобода не е донесъл СССР на Европа.” Нещата се проясняват: онази армия, която не носи на щиковете си свобода, носи робство – трета възможност няма. И това е, както и друг път съм казвал, единственото робство, в което ние, българите, сме робували – съветското.
Никакви робства и никакви издевателства обаче не са в състояние да скършат ентусиазма на родните русоидни ентусиасти. Напук на здравия разум, причинените от Кремъл злини като че ли само нагнетяват беса на русофилите ни. Какво да се прави – здравият разум е безпомощен пред идеологическата доктрина. Идва ли от Москва, всяко мракобесие се превръща в разрез с логиката по чудотворен, по алхимичен път в добродетел. Както се превръща в злодеяние и всяко добродеяние, адресирано от Вашингтон до София. А такива има безчет. Първите американски културно-просветни дружества и благотворителни фондации на Балканите възникват на родна земя. На мирните преговори в края на 1919 г. в Париж американският президент Удроу Уинстън спасява след ПСВ България, като отстоява оставането на Беломорска Тракия, на Южна Добруджа и на Царибродско в българските държавни предели и така предотвратява опасността страната ни да бъде разпокъсана, разпарчетосана между Гърция, Сърбия и Румъния. Така че преди стотина години на един сърцат американски президент ние дължим оцеляването си като държава – ни по-малко, ни повече. На друг, не по-малко сърцат американски президент – Роналд Рейгън – дължим пък до голяма степен освобождаването си от комунистическото мракобесие и приобщаването си към цивилизования свят – отново ни по-малко, ни повече. И в двата случая залогът е един: българската държавност и българската държава, и в двата случая намесата на САЩ ни спасява. Това е фактология – всичко останало е емоционалност. Която предпочитам да харижа на (без)родните русофили.
