Разговор с фотографа Иван Шишиев за това как се променя градът и как се откриват литературните сюжети в него
Литературни маршрути в града, музеи, кафенета и библиотеки, срещи с писатели, читатели и реставратори на книги – това са част от историите, които разказва фотографът Иван Шишиев в книгата албум „Литературна София“ (изд. „Кръг“). Иван Шишиев е създател и фотограф на „Етюд-и-те на София“, автор на няколко изложби и книги. В началото на септември излезе и новата му книга – фотографският албум „Етюд-и-те на София: 24 часа“ (изд. „Колибри“).
„Тик-так… Градът е жив! Всеки ден хващам фотоапарата и обикалям по булевардите, улиците, площадите, малките дворчета, големите мечти. Търся красотата във вратите, тухлите, прозорците, пощенските кутии, лицата на фасадите. Измервам времето по часовниците и музикалните бедуини, свирещи Бетовен, Бах, Стравински, Синатра, Бийтълс“, пише Иван Шишиев в предговора към албума.
Как изглежда вашата „литературна“ София? Какво може да се види по улиците на София днес?
Целта на тази книга не беше: „хайде да разкажем историята на литературата, да кажем кой е Иван Вазов, да обясним откъде е взет камъкът на гроба му“. Не че го нямам и това вътре, но исках да покажа колко литературни истории могат да се видят днес по улиците на града, сред хората, които срещаме. Стигнах до идеята за тази книга, защото в действителност София е град на литературата, а идеята за някои снимки съществуваше повече от две-три години в главата ми. Много материал имам и много фотографии не успях да включа в книгата. Доволен съм от това, което имаме, но в същото време не съм доволен, че в София все още няма музей, посветен на нашите големи жени като Дора Габе или Вера Мутафчиева. Ние всъщност нямаме нито един музей на писателка.
Дора Габе има къща.
Но тя не може да се посети. Имаме музеи на Вапцаров, Вазов, Яворов. Отворена е отново къщата на Смирненски, която е много красива.
Музеи, библиотеки, кафенета, това са спирките по пътя. Имате много стрийт фотография, но в същото време разказвате и специфични истории – като онези ръце, които с бели ръкавици разгръщат внимателно „Рибния буквар“.
Националният литературен музей ми даде достъп до някои изключителни артефакти. В книгата обаче не успях да намеря място за фотографии на Видрицата – красива ръкописна книга от XIX век, писана в продължение на 50 години, на Добрейшовото евангелие от началото на XIII век. Мога да кажа, че е страхотно чувството да държиш такава книга в ръцете си. Книга, която е съществувала по времето на цар Калоян.
Това пътуване по литературните следи в града успя ли да ви изненада?
Честно казано, нямах представа къде ще ме отведе това приключение. И то надхвърли очакванията ми. Продължи почти една година работата по този проект, това беше време, в което се опитвах да открия и да преоткрия за себе си литературата в града.
В София има много литературна история, но вие търсите и съвременните литературни места. Кои са те?
В началото бях сигурен, че искам да снимам в Националната библиотека, специално Османския отдел и страхотните османски ръкописи, но в крайна сметка само един ръкопис влезе в изданието. Четох, че там работят „лекарите на книгите“ – реставраторите, които спасяват ценните издания с една четчица. Изключително преживяване е да ги видиш какво правят и как работят. Помня, че когато влязох вътре, миришеше на болница. Тези хора са с бели престилки, точно като лекари. За мен е важно да знам, че съществуват такива хора в София, които лекуват книгите. Специално място е и Onebookstore на Йордан Радичков-внук, например. Отиваш и там има само една-единствена книга и цялото внимание е съсредоточено върху нея. В началото нямах намерение да снимам хора, но те постепенно се появиха и станаха част от тази литературна София – Стопан, последният наш книговезец, един изключителен човек. Включих и литографския отдел на Националната художествена академия, включих и Георги Господинов, и Георги Бърдаров, и Георги Гавраилов от Хралупата. Много ми се искаше да покажа тези места, защото бързо свикваме с места като Хралупата, като Читалнята, а дори не знаем колко време ще съществуват. Има ги, да кажем, от десет години, но не знаем дали след десет години ще са тук.
По какви други сюжети тръгнахте?
Снимах не само в София, но се качвах и на Витоша, снимах и на Черни връх една библиотечка с книги, която за съжаление се беше разпаднала. Снимах графити и стенописи по улиците на София – търсех истории, свързани с литературата, които почти никой друг не знае. Като историята с хербариите на цар Борис. Когато бях студент в Софийската духовна семинария, видях няколко оставени албума, приготвени за изхвърляне. Много интересни албуми – отворих ги, от едната страна са с подписа на цар Борис III, отпечатани през 1900 г. от издателство във Виена, което и до ден днешен работи. Цар Борис III е бил естествоизпитател, обикалял е много по планините, търсил е ендемични видове. Албумите бяха приготвени за изхвърляне и аз писах на тогавашния ректор, че тези издания трябва да бъдат запазени, и така те бяха съхранени. Това са уникални издания, не съществува друго копие и в този смисъл са безценни, но за тяхната консервация трябват адекватни грижи.
И сега отново се върнахте към тази история?
Да, минаха повече от 15 години оттогава, но и днес библиотеката на Софийската духовна семинария е пълна с интересни открития. Част от царската библиотека се намира там. През Втората световна война и бомбардировките над София библиотеката на семинарията е евакуирана. Големите семинаристи се включват във войната, а малките, заедно с книгите и всичко друго, се местят в Габрово. След края на войната комунистите идват на власт и естествено не позволяват на Семинарията да се върне в сградата, построена за нея. Превръщат сградата в Дворец на пионерите, а семинаристите са изгонени в Черепиш, но по този начин всъщност оцелява библиотеката, защото хората я взимат със себе си и така я спасяват. Ако е била оставена тук, сега най-вероятно щеше да бъде унищожена, защото говорим и за царската библиотека. И нещо невероятно – там се намира пълното издание на „Български книжици“, цялата периодика е съхранена по три пъти. Толкова неща могат да се открият вътре, но за съжаление не всички снимки, които направих, успях да включа в книгата.
Имате дори снимка на незавършена икона на Исус Христос от Антон Митов.
Да, тази икона, която виждаме, е на Антон Митов. Тя не е завършена, защото когато се е правил иконостасът на църквата, са работили двама – той и Иван Мърквичка. Имало е конкуренция между тях и в крайна сметка са решили да поставят Христос, нарисуван от Иван Мърквичка. Тогава Антон Митов явно се е ядосал, неговата икона е останала незавършена, той не се връща никога повече към нея. Това е много интересна история, защото като застанеш между книгите, имаш усещането, че Христос от тази икона все едно ги пази. Изображението от иконата те гледа.
Следи те зорко какви ги вършиш в библиотеката.
Да, и те предупреждава да не крадеш. Защото като видя тези стари книги на едно място и ме засърбяват ръцете. Искам да ги имам, да. Те са на най-различни езици – на френски, на английски, много семинаристи са ги събирали. Много хора са правили дарения, тази библиотека е голямо богатство и сред нашите училища и университети със сигурност няма втора такава. Може спокойно да се конкурира с някои по-големи библиотеки по света, както и с библиотеката на Богословския факултет, която е всъщност библиотека на Светия синод, и с библиотеката на Нов български университет.
Т.е. историята на литературна София не може да бъде разказана без историята на софийските библиотеки, така ли?
Да, те са много важни места. Снимах и в Столичната библиотека, там много бързо откликнаха на молбата ми да снимам. „Ако искаш още днес ела“, ми казаха. А Столичната библиотека има наистина нелека съдба, защото губи сградата си по време на бомбардировките на София. Сегашната сграда на Площад „Славейков“ е била Министерство на пътищата първо, после я взимат комунистите и чак след това става библиотека. Но за мен това място е емблематично. Сякаш винаги си е било място за библиотека. Книгите се чувстват там у дома си и те са наистина у дома си. Честно казано, силно се надявам някой да не тръгне да строи нова библиотека с идеята да бъдат преместени, а пък това място да бъде нещо друго.
И все пак градовете се променят, вие като че ли се опитвате да направите моментна снимка на София, каквато е сега.
Градовете се променят, понякога по-бавно, друг път – по-бързо. И понеже говорим за Площад „Славейков“, преди да започнем да го наричаме на името на Петко Славейков, в района се е намирало Кафене баши, построено през XVI век, което е съществувало близо четири века. Било е легендарно кафене, което не само е дало името на площада, но и на целия турски квартал, наричали са го „Квартала на кафето“. Било е абсолютна легенда, но когато започва да се променя обликът на града и да правят новите улици, го унищожават, което за мен е убийство на култура, вандалски акт. А паметта за кафенето не е изчезнала толкова бързо, защото дори когато вече го е нямало, кварталът е продължавал да носи името му. До момента, в който Петко Славейков пристигнал заедно с челядта си, купил една турска къща малко по-нагоре към улица „Солунска“ и постепенно хората започнали да казват на това място „Площада на Славейкови“. През 1900 г. е първата промяна в картите, когато е отбелязан Славейковият площад. Това също е доста интересно, защото ако се казваш Пенчо Славейков и си обикаляш в района и някой да те пита: „Добре де, тоя площад да не ти е бащиния?“, какво да отговориш? Изглежда, че му е бащиния. Ето такива интересни истории, свързани с историята на града ни и литературата, търсех.
И непрекъснато откривате нови.
Да, затова исках да направим една карта на града, къде са живели Валери Петров, Павел Вежинов… Къде има паметни плочи, барелефи…
Това тук плочата на Яна Язова ли е?
Не, барелефът на Яна Язова за малко не успя да влезе в книгата. С редакторката Николета Руева и дизайнера Наталия Чайкина направихме стриктна селекция кое може да влезе и кое не, за да дадем по-пълна представа за София, за съжаление не успяхме да включим много снимки. Там, където е живяла Яна Язова, наистина има страхотен барелеф. Но къщата ѝ не е музей и пак се връщаме на темата, че имаме много писателки, но нямаме музей на нито една от тях.
