„Последният Буенос Айрес“, Георги Гаврилов, издателска къща „Знаци“, 2023 г.
Градът не е място, а колебливо чувство, в колебанията му е неговата категоричност. Така мога да обобщя прочита си на новата стихосбирка на Георги Гаврилов „Последният Буенос Айрес“. Заявено е още в мотото на книгата: Насред времето, което не смятахме, че ще настъпи отново; насред пропадането в един безтелесен мрак, довел ни някога до вяра в обратното; насред инфлацията на стоките и обезценяването на живота, ние сме обречени да свидетелстваме в един процес, който няма да приключи с нас, но може би част от думите ни ще останат в полза на унаследеното от други, чийто свят ще се върти наистина повече около слънцето, отколкото около себе си.
И действително между страниците е затворена силно образна поезия, която дръзко трансферира от митологията, от библейските сюжети, контрастирайки между хуманизъм и канибали, вяра и атеизъм, покруса и възторг, но предимно между началата и краищата.
ecce homo
изгубихме много победи
заличихме първообраза
изпрахме убруса
изкуствените птици се заселиха
в естествените дупки на сърцето
ако в началото е словото
там е и лъжата
а навръх нея плачът
тихото ритмично хлипане
звукът на празния хладилник
изгубихме толкова сили
похабихме атмосфери кислород
измислихме толкова думи
за да не кажем Любов
измислихме безброй причини
за да не бъдем навреме
измислихме виновните и невинните
за да не спрем с престъпленията
и предадохме най-добрите си хора
за да станат по-добри
вместо нас
Тези стихотворения знаят всичко за апокалипсиса, но и за светосъздаването: „както през зимата мечтаем за пролетта / така през живота мечтаем / за живота“; „най-лесно е да се преструваме / на вече живели / и вече загинали / сега е нужен нов завършек“. Те са и философски прочит на светлината, която е едновременно „втора ръка“ („Излизане на сушата“), но и механизъм – „изгасих светлините / на всички езици“ („никтофилия“). За мен естествената кулминация в стихосбирката е езикът. Езикът, който на места ми напомняше вдъхновяващия гняв на Гео Милев, а другаде виждах откривател на нови територии. Темпераметен език, който не влиза в обяснения каква е работата на поезията, а просто я предоставя: ярка и мрачна, нежна и яростна, увличаща. Впрочем поетиката в стихосбирката се движи свободно между живи и мъртви езици – латински, испански, български и, да – езикът на палеонтологията. Ако трябва да сравня с другите книги на Георги Гаврилов – тук усещам почти конфуциански отказ от игра с думите, и някак по-настървено влизане в епично-легендарното звучене.
Новите поетични страници от Георги Гаврилов са събрали ерудитска поезия, поезия на сентенциите. В тези стихове словото понякога е шамар, друг път е прегръдка, но със сигурност в него силно участват ръцете. Между другото – на герба на Буенос Айрес има щит с преплетени ръце и си представям последния Буенос Айрес като последните преплетени ръце на света. Или, както е написал Георги Гаврилов:
но сега няма време
почти за нищо
и бедно допушваш
сърцето си
това сърце
което беше родено
за друго
мамка му