След шедьовъра „Ще се видим там горе“ и неговото величествено продължение „Цветовете на пожара“ дойде ред на последната книга от трилогията на Пиер Льометр: „Огледалото на нашите злочестини“ (превод: Росица Ташева, 424 стр., 25 лева).

С майсторството на ненадминат хроникьор, боравещ охотно и с драматизма, и със сарказма, Пиер Льометр завършва една фреска, достойна за огромния му талант. Въпреки изминалите десетилетия от описваните събития тази фреска изглежда поразително актуална.

Действието започва през април 1940 година. Луиз, вече на трийсет години (читателят си я спомня като момиченце от „Ще се видим там горе“), тича гола по булевард „Монпарнас“, след като е станала свидетел на покъртителна сцена. За да разбере значението ѝ, тя ще трябва да се потопи в историята на обхванатата от паника Франция. Доктор Тирион със своята трагична съдба, добрият приятел г-н Жюл, чувствителният и дълбоко почтен Габриел, готовият на всичко за любимата си Алис Фернан, многоликият и толкова чаровен манипулатор Дезире ни представят лицето на една драматична епоха, тази от Втората световна война, с официалната пропаганда, изпълнена с фалшиви новини, с хилядите бежанци, потеглили дори без да знаят накъде, само и само да са далече от агресора – все неща, които доскоро са ни изглеждали безвъзвратно отминали. 

Пиер Льометр (р. 1951 г.) е дипломиран психолог, пише от 2006 г. и е автор на дузина трилъри, два от които издадени от ИК „Колибри“ – „Алекс“ и „Булчинска рокля“. Дотук разполага с поне 5 награди, а 4 от романите му са филмирани. Голямото признание идва с романа „Ще се видим там горе“ (2013) – блестящ, наситен с напрежение и обрати разказ за Голямата война, удостоен с наградата „Гонкур“, плюс още осем награди, като филмовата адаптация му донася девет номинации и пет награди „Сезар“. Пет години по-късно следва продължение – „Цветовете на пожара“. Това е вторият от десетина романи, които писателят нарича свой „балзаковски пъзел“ и които обхващат интервала 1920–2020. „Огледалото на нашите злочестини“ е последната книга от трилогията на Льометр за периода между двете войни.

Пиер Льометр – „Огледалото на нашите злочестини“ (Откъс)

1

Отдавна се бяха уморили да мислят, че войната ще започне скоро. Най-вече г-н Жюл. Повече от шест месецабяха изминали от обявяването на всеобщата мобилизация и шефът на „Малката бохема“, напълно обезсърчен,бе престанал да вярва в нея. Докато беше на работа, Луиздори го бе чувала да твърди, че в действителност „никойникога не е вярвал в тази война“. Според него конфликтът не беше нищо друго освен огромен дипломатическипазарлък от европейски мащаб с бомбастични патриотични речи и гръмогласни изявления, гигантска шахматна партия, в която всеобщата мобилизация беше самодопълнителен ефектен ход. Имаше, разбира се, някой идруг загинал тук и там – „Несъмнено са повече, отколкото ни казват!“ – онази суматоха в Сар през септември,отнела живота на два-триста мъже, но в края на краищата„на това не му се вика война!“, казваше той, подал глава от вратата на кухнята. Газовите маски, получени презесента и забравени в един ъгъл на бюфета, се бяха превърнали в обекти на присмех за карикатуристите. Хората слизаха в скривалищата с примирение, сякаш за да сеподчинят на някакъв доста безсмислен ритуал – обявяваха се тревоги без самолети, водеше се война без боеве и без изгледи за скорошен край. Единствено сигуренбеше врагът, вечният, този, с който си обещаваха взаимно да си видят сметката за трети път през последния половин век, но който също не изглеждаше разположен дасе хвърли самоотвержено в битката. Дотолкова, че презпролетта генералният щаб бе разрешил на войниците нафронтовата линия… (тук г-н Жюл прехвърляше парцалав другата си ръка и насочваше показалец към небето, зада подчертае безмерната идиотщина на идеята)… да отглеждат зеленчуци! „Ама това вече…“, въздишаше той.

Затова началото на боевете, макар да бе поставено вСевера на Европа, твърде далеч, ако питаш него, определено му повдигна духа. Взе да обяснява на който желаеше да го слуша, че „с кютека, който Съюзниците сеготвят да дръпнат на Хитлер в Нарвик, всичко това нямада трае дълго“, и тъй като смяташе въпроса за приключен, можеше отново да се съсредоточи върху любимитеси причини за недоволство: инфлацията,цензуриранитевсекидневници, дните без аперитив, връзкарите от гражданската мобилизация, авторитаризма на кварталнитеначалници (и особено на онзи дъртак от Фробервил), комендантския час, цената на въглищата, нищо не убягвашена критиките му, освен стратегията на генерал Гамлен,която смяташе за безупречна.– Ако дойдат, ще е през Белгия, знае се със сигурност.

И отсега ви казвам, че там има кой да ги посрещне!

Луиз, която носеше салата от праз със сос винегрет ичиния със задушено овнешко по марсилски, забеляза гримасата на съмнение, която направи един клиент, преди даизмърмори:– Знае се то…

– Добре де! – извика г-н Жюл. – Откъде искаш да дойдат?

Събра с една ръка поставките с твърдо сварени яйцаи продължи:

– Ето ти ги Ардените, непреодолими!

С влажния си парцал описа във въздуха голяма кръгова дъга.

– А ето я и линията Мажино, непреодолима! Така чеоткъде искаш да дойдат? Само Белгия остава!

Като завърши демонстрацията си, той се оттегли къмкухнята, мърморейки недоволно:– Не трябва да си генерал, за да разбереш това, мамицата му…

Луиз не изслуша продължението на разговора, защотонейният проблем не бяха стратегическите жестикулациина г-н Жюл, а докторът.

Така го наричаха, викаха му „доктора“ вече двайсетгодини, откакто сядаше всяка събота на същата маса довитрината. Никога не бе разменил с Луиз повече от няколко думи, винаги много учтиви, добър ден, довиждане.

Пристигаше към обяд, настаняваше се с вестника в ръка.

Макар никога да не избираше друго освен десерта наденя, Луиз смяташе за въпрос на чест да приеме поръчката му, която той обявяваше с равен и мек глас, „Плодовапита, да, би било чудесно“.

Прочиташе новините, поглеждаше към улицата, похапваше си, изпразваше каничката си с вино и към четиринайсет часа, когато Луиз отчиташе касата, ставаше,сгъваше своя „Пари Соар“, който оставяше в края на масата, слагаше бакшиша си в чинийката, поздравяваше инапускаше ресторанта. Дори през последния септември,когато в кафе-ресторанта настъпи голямо вълнение заради всеобщата мобилизация (този ден г-н Жюл беше вотлична форма, човек направо изпитваше желание да муповери ръководството на генералния щаб), докторът непромени ритуала си и на йота.

И изведнъж, четири седмици по-късно, когато Луиз муносеше крем брюле с анасон, той ѝ се усмихна, наведе секъм нея и ѝ отправи молбата си. Да ѝ беше предложил„да си поиграе с неговата сабя дамаскиня“, Луиз щешеда остави чинията, да го зашлеви и спокойно да си продължи работата, а г-н Жюл щеше да изгуби най-стария сиклиент. Но не беше това. Сексуално беше, да, разбира се,но… Как да се изразим…

– Да ви видя гола – бе казал той спокойно. – Само веднъж. Само да ви погледам, нищо друго.Сащисаната Луиз не знаеше какво да отговори. Изчерви се, сякаш тя бе сгафила, отвори уста, но от нея не излезе нищо. Докторът вече отново се бе зачел във вестникаси и Луиз се запита дали не беше сънувала.

През цялата смяна бе мислила само за това страннопредложение, преминавайки от недоумението към яда, носмътно усещайки, че вече беше малко късно, че трябвашенезабавно да се изправи пред масата с ръце на кръста, даповиши тон, да призове клиентите за свидетели, да го засрами… Обземаше я все по-голям гняв, който се отприщи, когато изпусна една чиния и тя се разби на плочите.

Спусна се към залата.

Докторът си беше тръгнал.

Вестникът му лежеше сгънат в края на масата.

Тя го грабна и яростно го натика в кофата за боклук.

– Ха, Луиз, какво те прихваща? – шокирано попитаг-н Жюл, който смяташе „Пари Соар“ на доктора и забравените чадъри за военни трофеи.

Ексхумира вестника и го оглади с ръка, хвърляйки наЛуиз недоумяващ поглед.

Луиз започна да работи още като девойче в кафе-ресторанта „Малката бохема“, на който г-н Жюл беше и собственик, и готвач. Беше як мъж с бавни жестове, голямнос, цяла джунгла от косми в ушите, полегата брадичкаи прошарен хусарски мустак. Ходеше винаги с кариранипантофи с неизвестна възраст и кръгла черна барета, която покриваше темето му. Никой не можеше да се похвали, че го е виждал гологлав. Готвеше за трийсетина души.„Парижка кухня!“, обявяваше с вдигнат показалец, многодържеше на това. И едно-единствено основно ястие „катовкъщи, който иска да избира, да иде отсреща“. Дейносттаму бе обвита с ореола на известна мистерия. Никой неразбираше как този тежък и бавен човек, който като чели можеше да се види непрекъснато зад плота на бара,успява да приготви толкова ястия с такова качество. Ресторантът никога не оставаше без клиенти, би могъл даработи и вечер, и в неделя и дори да се разшири, коетог-н Жюл отказваше да направи. „Отвориш ли много широко вратата, никога не знаеш кой може да влезе“, казваше идобавяше: „Знам нещо по въпроса…“, загадъчна фраза,която оставаше увиснала във въздуха като пророчество.

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Николета Николова, 885 425 562)