На 18 август излиза романът „Октопод“ (превод: Ася Григорова, цена: 22 лв., 352 стр.), една необичайна и обсебваща история, в която реалност и мистика виртуозно се преплитат.

Договорът на Александър с банката в Нагоя, където е работил, изтича и той трябва да се прибере у дома, в Русия. Но преди това младежът решава да посети малкия рибарски остров Химакаджима, където е въвлечен в сложни отношения и събития. Спокойният разказ постепенно се изпълва с динамика, напрежение и ужас, когато островът попада в смъртоносната прегръдка на силно земетресение и унищожително цунами. Авторката, Анаит Григорян, поднася странна и завладяваща история, в която реалността и мистиката са неразделни, а стилът на разказване се откроява с плътност и поетичност. Оживяват старинни поверия и съвременният японски бит, а сред основните герои някак естествено се вписва и самият остров, „заснет“ с фотографска точност в сезона на тайфуните, с неговите проливни дъждове и неразгадани тайни.

Руската писателка Анаит Григорян (р. 1983 г.) завършва две специалности в родния си Санкт Петербург – филология и биология, дори става доктор на биологическите науки. Ала се отдава на литературата и през 2018 г. е номинирана за наградата „Лицей“ за млади белетристи и поети. Превежда японски автори и определя японската култура като свой „втори дом“. Голямата й популярност идва с романа „Октопод“ (2021), който отразява удивителните й познания за Япония и отношението й към тази магнетична страна.

Анаит Григорян - „Октопод“ (Откъс)

Остров Химакаджима (日間賀島) е разположен в залива Микава в префектура Аичи, приблизително на десет километра източно от крайбрежието на полуостров Чита, и се числи към административния център Минамичита. Най-високата точка на острова в средната му част е 30,2 метра над морското равнище. Много японци и досега не подозират за съществуването му, въпреки че Химакаджима е популярна дестинация за вътрешния туризъм и се споменава в редица източници, като се започне от периода Едо, та до днес, а освен това е ползван като място на действието в някои съвременни романи.

– Арекусандору сан – с усилие произнесе сервитьорът, зает да сипва мляко във високата чаша с лате. – Европейците имат толкова сложни имена...

– И вашето е необичайно  – Кишо. Пише се като „благороден“ и „военачалник“, нали?

– Не е точно така – сервитьорът не се обърна, но по някаква неуловима промяна в позата му стана ясно, че се усмихва. – Името ми се пише с катакана. – Той помълча и добави:  – Мама го прочела в една книга. Мисля, че и то е нещо европейско. Винаги ли пиете сладко кафе вечер?

– Обикновено да. – Александър се опита да се намести по-удобно на високия бар стол. – От него заспивам по-лесно.

–Аа... добре тогава...

Александър идваше тук от няколко дни и обикновено си разменяше по няколко дежурни думи със сервитьора, но сега, види се, вече беше зачислен в групата на постоянните клиенти и можеше да разчита на разговор, вместо да зяпа дървените дъсчици с изписаните с претенциозен бързопис названия на ястията или окачените над бара сушени риби фугу. Рибите бяха към две дузини и видът им подсказваше, че през последните две-три години нито веднъж не са били почиствани от праха. На стената зад гърба на сервитьора висеше голям цветен плакат с изображения на представители на морския животински свят, които човек би могъл да улови край бреговете на Япония и да използва за храна. Названията им бяха изписани на японски и на английски: мадай – „морски костур“, судзуки – „японски морски костур“, ниджимасу – „дъгова пъстърва“, меитагаре – „камбала“, намако – „морска краставица“, аваби – охлювите „Морско ухо“, освен това и десетина вида скариди, повечето от които имаха само японски названия. На Александър най-много му харесваха сару еби – „скарида маймуна“, йоши еби – „тръстикова скарида“, и огромната като бирена халба курума еби – „скарида каруца“, бяла броня с черни ивички. До нея някой беше написал с червен маркер: „Среща се само в префектура Аичи“.

Вечер, ако не се броят празниците и почивните дни, графични форми на японската сричкова азбука, тоест нейероглифно изписване. С катакана се записват предимно заимствани от други езици думи, включително чужди имена. в „Тако“ имаше съвсем малко клиенти. Обикновено хората идваха тук за обяд и към пет-шест часа вечерта ресторантът бе празен, само на бара оставаха по двама-трима мъже, които не бързаха да се приберат вкъщи и предпочитаха да обсъдят последните новини на по някоя бира. Вярно е, че Химакаджима изобщо не беше отличник по отношение на новините, целият остров можеше да се обиколи за три часа без бързане, и ако през лятото и зимата според пътеводителите тук идваха много туристи, то между сезоните, особено в сезона на тайфуните, той правеше впечатление на пустинен. „Тако“ беше единственият по-голям ресторант по цялото крайбрежие, вмирисан на риба и мекотели като всичко в Химакаджима, и единствената забележителност, ако не се броят няколкото малки будистки храма, беше шинтоисткото светилище на Хачиман в западния край на острова и люлката, завързана между два високи бора. Само че сега, в интерес на истината пътеката към люлката беше толкова хлъзгава, че едва ли някоя влюбена двойка би се решила да мине по нея. На най-отдалечената стена се извисяваше чак до тавана огромен аквариум с уловени през последните дни морски обитатели, под които в пълните с вода сини пластмасови тавички мърдаха дребни скаридки и раирани морски раци; в неподвижни живи купчинки дремеха торигай  – едри миди с размера на мъжка ръка и с микроскопична ядлива сърцевина. Като отидеше в „Тако“, Александър гледаше да седне така, че да не вижда аквариума: когато някой посетител поръчваше риба, готвачът със сакче се качваше по дървената стълбичка с четири стъпала, поставена до него, надвесваше се над слузестия от водораслите ръб, улавяше подходящата риба в прозрачната, но въпреки това някак еластична и тинеста вода, сръчно я прехвърляше на мокрия под, после, слязъл от стълбата, грабваше един от няколкото дълги железни лоста, опрени до стената, и довършваше мятащата се риба с един точен удар по главата. Чуваше се кратко неприятно изхрущяване, рибата потрепваше конвулсивно още няколко пъти и притихваше, докато я носеха към кухнята.

– До:зо. – Кишо постави на бара чаша, увенчана с плаващ облак от каймак: той не пестеше каймака, карамела и цветната пудра захар, явно се опитваше да зарадва клиента, но в резултат латето чак накъртяше от сладост. – Enjoy your coffeе (фразата прозвуча като „ендзьо:ьо:ко:хи“). Желаете ли нещо друго?

– Не, благодаря много.

За миг Кишо се замисли, после се обърна, взе малка чинийка и насипа в нея цяла купчинка бисквитки – на вид също сладки.

– От заведението.

Александър благодари, отпи със сламката от латето и пъхна в устата си дребна сладка, поръсена със сусам и някаква червена пудра: пудрата се оказа оцветена захар, сусамът, изглежда, беше запечен в захарен сироп, но самата бисквитка беше солена. Александър се усмихна: за европейците не беше по-лесно да свикнат с японските представи за добро съчетаване на вкусовете, отколкото с удрящата в носа миризма на риба, макар че само няколко часа след като пристигна тук, си даде сметка, че тази миризма вече не му пречи, а след няколко дни сякаш изчезна съвсем. Кишо се обърна и зашета зад бара: прибра чашите, халбите и бутилките с ликьори и сиропи, капна препарат за съдове с аромат на портокал върху някога блестящата, а сега матова от многобройните надрасквания повърхност, разнесе го с влажна кърпа, после събра всичко, изплакна кърпата и още веднъж забърса старателно плота. Кишо беше доста висок, слабоват като повечето японци, движеше се леко и грациозно, сякаш в миналото се беше занимавал с балет, и не се прегърбваше, докато миеше съдовете или бършеше масите. Меднорижавата (вероятно боядисана) чуплива коса лежеше на главата му като плътна пораздърпана шапка. Лицето с меки черти би могло да се нарече красиво, ако не бяха широчкият, малко сплеснат нос и съвсем леко извитите ъгълчета на устата, които му придаваха насмешлив и дори лукав израз, в странен дисонанс с внимателния му и сериозен поглед, тъй че, когато Кишо задаваше дежурния въпрос: „О-генки дес ка?“, не беше ясно дали го казва само от любезност, дали действително се интересува как е събеседникът му, или пък му се надсмива. Впрочем приветливата му усмивка и спокойният му глас моментално заличаваха всяко неприятно впечатление, ако изобщо имаше такова, а като се вземат предвид дребните недостатъци на външността му, човек лесно можеше да си го представи в някоя дорама, примерно в ролята на най-добрия приятел на главния герой. Александър се сети за филма, който беше гледал наскоро – там двама младежи, брюнет и рижав, разследваха убийствата на момичета студентки. На фона на местните Кишо изпъкваше много и не беше за вярване, че предците му са няколко поколения рибари, които са се изхранвали, като са ловели фугу, малки акули, лангусти и октоподи – любимият местен специалитет. Сигурно момичетата често се влюбваха в него.

– Кажете, Кишо... – Александър отпи още една глътка лате и едвам се удържа да не се намръщи. – Може ли да ви задам един личен въпрос?

– А? Разбира се, Арекусандору сан. – Кишо се обърна, без да оставя чашата за вино, която изтриваше със салфетка. Виждаше се колко дълги и тънки са пръстите му – като на музикант или на писател. – И какъв е личният ви въпрос?

– Оттука ли сте?

– В какъв смисъл?

– В смисъл, дали сте от Химакаджима? Тук ли сте роден?

– Аа..  – Кишо остави чашата на бара, столчето ѝ тихо тропна по полираното от безброй ръкави дърво. – Не, роден съм в Осака. Това е дълга история.

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg (Николета Николова, 885 425 562)