Само дни след смъртта на Милан Кундера във Франция на 94 години призракът на родения в Чехословакия писател се появи на фронтовата линия в Украйна.
В статия за германския седмичник „Ди Цайт“, под заглавие „Човекът, който познаваше руснаците“, Адам Собочински твърди, че Кундера би одобрил борбата на украинците като „битка за просветена централна Европа и срещу ирационалността на Изтока, сравнима с въстанията на унгарците и поляците по времето на комунизма“. В „Льо Монд“ геостратегът Жак Рупник изразява мнението, че Украйна е изправена пред „кундерианския проблем“ за оцеляване в сянката на Русия. Най-долу на същата страница американският есеист Пол Бърман пише, че „най-големият конфликт в Европа след Втората световна война се оказа кундерианска война“, която противопоставя живота на лъжата, а всеки ден новините от украинския фронт доказват, че Кундера беше „човек на нашето време, дори визионер“.
Така в сегашната нова Студена война се приписва странна посмъртна роля на един автор, който се самоотлъчи от старата, и чиято тема всъщност беше сексът. Преди да напусне Чехословакия, по-голямата част от кариерата му минава в изграждането на комунизма, а не в съпротива срещу него. През половината век на своето френско изгнание Кундера бе загрижен повече за Голямото разделение между половете, отколкото за Желязната завеса, разделяща Европа. Неговите идеи за секса – образуващи здрава спойка между доминация и възбуда – ни се струват днес отблъскващи; отблъскващи спрямо онези западни ценности, които твърдим, че са под заплаха в Украйна. Във Франция Кундера винаги настояваше, че е писател, а не идеолог, и че политиката не го интересува. Дали посмъртното му политизиране представлява твърде ентусиазиран прочит на неговото творчество и биография, или пропускаме нещо?
Почти всички, които се позовават на Кундера, като свидетел на страната на западната кауза в Украйна, цитират неговото есе „Похищаването на Запада“, публикувано през 1983 във френското списание Le Débat. В него той нарича Европа „една духовна идея“. Често се приема, че представата на Кундера за Студената война е същата като на Чеслав Милош, за когото целият източен блок беше просто затвор. Но това е заблуда. Есето на Кундера тематизира разделението на Европа на две културни сфери – римска, използваща латиницата, и византийска, използваща кирилицата. Проблемът е, че три нации, които са били повече или по-малко обвързани със Запада в рамките на Хабсбургската империя, се оказват в последна сметка от другата страна на междата. Кундера нарича света, който описва, polono-hongro-tchèque.
Той признава впрочем, че неговата идея за Централна Европа е колкото екстравагантна, толкова и реакционна. Само че той изобщо не причислява всички източноевропейски страни към тази сфера. Антикомунистическите въстания в Унгария през 1956, Чехословакия 1968 и Полша през 1956, 1968, 70-те и 80-те години били „немислими“ в България. Следвайки Джоузеф Конрад, Кундера отхвърля идеята за „славянската душа“. За него България и Русия принадлежат към един друг свят.
Но той окачествява също така категорично и Запада като друг свят; и дори противопоставя централноевропейската култура (барокова, музикална, с тяга към мистичното) на френската (класическа, рационална, литературна). Проблемът, по времето когато Кундера пише своето есе, е, че СССР, под хилавите претексти на панславизма и антифашизма, бе нахлул в едно „чуждо“ културно пространство. Кундера не можеше да предвиди, че САЩ, под хилавите претексти за човешки права и демокрация един ден щяха да извършат нарушение в обратната посока, като през 1999 г. предприеха агресия, за да откъснат територия от „кирилическа“ Сърбия, а през този век щяха да опират своята мощ на кирилическите държави България и Украйна.
Поразително е в ретроспектива колко идеално се припокрива Кундеровата културна карта на централна Европа със селекцията от източноевропейски романисти, които Филип Рот беше подбрал през късните 70-те и ранните 80-те за поредицата на издателство Penguin „Писатели от другата Европа“. Всъщност „Писатели от една друга Европа“ щеше да е по-точно. От седемнайсетте заглавия в поредицата само едно – от сърбина Данило Киш – беше от кирилическата сфера. Всички останали бяха от polono-hongro-tchèque архипелаг, като самият Кундера бе представен с четири романа, най-много от всички. Това беше инициацията му пред масовата англоезична публика.
Фиксираният върху секса Кундера беше възприет като един вид чехословашка версия на Филип Рот. Съществуваше определен глад за писатели от източния блок, достъпни по този начин. Нобеловият лауреат Александър Солженицин, навъсеният колос на славянската литература, живееше в изгнание във Върмонт и ходеше все повече по нервите на своите американски домакини. В речта си пред випускниците от Харвард през 1978 г. той заклейми упадъчния американски начин на живот и даде да се разбере, че щом неговата родина се освободи от комунизма, той ще загърби Запада и ще прегърне традициите и ценностите на Русия. Беше ясно, че е невъзможно разбирателство между него и потребителския западен свят.
Кундера, от друга страна, беше това, което французите наричат homme à femmes, донжуан. Женкарството бе неговата лична мания, неговата философска специализация, неговият литературен сюжет. Той пишеше онзи вид романи, който американците, поне от поколение насам, бяха свикнали да харесват. В ръцете на тънък наблюдател като Кундера, сексът беше не по-лошо от всяко друго средство, разкриващо жалката мизерия на комунизма; Яромил, героят на „Животът е другаде“, се отказва от неповторимо еротично изживяване, за да не се налага да показва захабеното си долно бельо. Сексът, освен това, е повод за вулгарни сцени и смешки: един изтощен женкар оприличава своята млада любовница – която по време на секс непрестанно вика „по-бързо, по-бързо“, „леко, леко“ или „по-силно, по-силно“ – на кормчия. Вманиачен по голотиите художник разкрасява стена в трудовия лагер с фигурата на жена с огромен задник и защитава произведението си с думите, че това било алегория на „буржоазията, която слиза от историческата сцена“.
Позицията на Кундера към чехословашкия режим не е статична: ентусиазиран поддръжник на комунистическия преврат от края на 1940-те; изгонен от комунистическата партия (подобно на своя герой от „Шегата“) за някаква необмислена реплика в началото на 1950-те; възстановен няколко години по-късно; публикация на няколко проправителствени пиеси, на стихотворения и разкази; растяща независимост в годините непосредствено преди Пражката пролет и съветското нахлуване през 1968; необезпокояван до ранните 1970-те.
Творчеството му има дисидентски привкус, но Кундера беше особен тип дисидент. В един явно автобиографичен пасаж в „Книга за смеха и забравата“ той си спомня деня през 1950, когато са били обесени четирима противници на режима, включително критикът Завиш Каландра. Млади сталинисти танцуват по улиците. „… знаех, че не съм от тяхната страна, а от страната на Каландра…, но макар и да не бях от тяхната страна, все пак ги гледах как танцуват със завист и носталгия и не можех да откъсна очи от тях“[1].
Симпатично у Кундера е това, че не претендира за някаква историческа роля. В посткомунистическа Чехия той е по-спорна фигура, отколкото на Запад. Вацлав Хавел, Иван Клима и други по-ангажирани дисиденти го смятаха за нагаждач. Преди няколко години чешки историк го обвини, че като студент през 1950 е издал на властите един младеж, защото бил „диверсант“. Историята може би е вярна фактически, но не и по дух: човекът, когото Кундера предава, изглежда е бил американски агент, натоварен с определена мисия.
Предвид сталинистките симпатии на Кундера по онова време, би могло да се твърди, че той е изпълнявал своя патриотичен дълг. Само че това не е достатъчно, за да бъде представян Кундера – както прави Бърман – като защитник на паметта и истината против забравата и лъжата. Той беше неуморен и агресивен агент на собствената си репутация, ням като риба за живота си в Чехословакия, истински адвокат в преговорите за интервюта и безкомпромисен към свои стари приятели и любовници, разполагащи с писма от него. „Да публикуваш нещо, което един автор е решил да потули, е същата скверност, както да потулиш нещо, което той е решил да публикува“, пише Кундера през 1993 г.
Отношението на Запад към секса се промени през XXI в. А нагласата на Кундера към сексуалността е много далеч от актуалната. При това не става дума просто за неговите герои и идеите им, които, излишно е да напомняме, един романист не е длъжен нито да одобрява, нито да отхвърля. Проблемът по-скоро засяга цялостната концепция на Кундера за същността на сексуалните отношения.
Общоприета литературна предпоставка през 60-те, 70-те и 80-те беше, че сексуалността е недостатъчно проучена ниша на човешката природа, където могат да бъдат открити всякакъв вид освобождаващи и ужасяващи истини за човечеството. Кундера беше блестящ откривател и глашатай на парадоксите на сексуалното притегляне, както демонстрира, например, с такова майсторство в разказа „Игра на автостоп“. Става дума за двама любовници, на дълъг път с кола, които фантазират, че са непознати и се малтретират брутално психически и емоционално, но които не могат да спрат жестоката игра, защото възбудата надделява над жестокостта. Към края на „Книга за смеха и забравата“ един от героите, който смята, че изнасилването е част от еротиката, споменава, че обсъждал с приятели коя е думата, най-често произнасяна от жените по време на секс: по общо съгласие това е „не“.
Какво означава това? Че мъжете се отнасят коравосърдечно към жените? Или че жените обичат да бъдат подчинявани? Такива и подобни въпроси тласкаха читателите към книгите на Кундера през 80-те. Дали защото сме станали по-благоприлични или по-задръстени, ала хората не мислят вече така, или просто не са толкова толерантни към спекулациите по тази тема. Оказва се, че разделителната линия между смелия „изследовател на сексуалностите“ и бруталния скот е съвсем тънка, и мнозина от онези, които се смятат за сексуални пионери, ще бъдат помнени като реакционери и ненормалници.
С две думи: на днешните западняци им е по-трудно, отколкото беше преди половин век, да разберат и възприемат представата на Кундера за секса. Но поне няма да останат изненадани от силовите структури в Чехословакия през 60-те. Никой съвременен западняк не би казал: „Представяш ли си да те изхвърлят от работа за една неуместна шега!“. Тъй като навремето комунистическите власти бяха забранили книгите на Кундера, днес ние ги сочим като символ на западните свободи и справедливостта на украинската кауза. Само че бъркаме. Ако тези книги не притежаваха ореола на модерна класика, шансът да бъдат публикувани от кое да е престижно издателство в Ню Йорк щеше да бъде равен на нула.
Превод от английски Стоян Гяуров
