Бившият треньор по бокс Тома Зинданов живееше като куче, но не се оплакваше. След като приключи със спорта и похарчи събраните от работата си в чужбина пари, пред Томата изникна въпросът какво да прави.
Занаят той не владееше никакъв – освен да се бие. През ръцете му бяха минали десетки национали, някои от които в последните години, меко казано, доста преуспяха. Никой от тях обаче не се сети за стария си треньор. В крайна сметка Томата си намери работа като нощен пазач на един строеж. Беше на работа от осем вечерта до осем сутринта.
Строежът се намираше в подножието на Витоша и представляваше някаква безумна смесица между пагода, мавзолей и плувен басейн с олимпийски размери. Предприемачите, обаче, междувременно бяха издухали парите и строежът напоследък стоеше замразен; но все пак държаха пазач, за да не отмъкнат купищата строителни материали от двора. Дотук Томата пътуваше първо с автобус, а после вървеше около половин час пеш. Лицето, фигурата и походката му бяха много характерни за бивш треньор по бокс: лицето му беше грапаво като филцова замазка; раменете му бяха широки като каросерията на камион; походката му беше със замятане и провлачване на десния крак, сякаш всеки момент щеше да нанесе десен прав… Има боксьори, които разчитат повече на левачката – да дразнят противника, да му разкървавят хубавичко носа, пък, ако падне сгода, да пласират един десен. Томата не беше такъв. Той имаше маниера на Мохамед Али – държеше ръцете си отпуснати и се пазеше повече с резки движения и гмуркания на главата, но всеки трети удар му беше десен прав.
Навремето му предричаха бляскава състезателна кариера, но за беда, освен бокса, обичаше и чашката. А и от ударите като че ли главата му се беше поразмътила.
Времената от няколко години бяха смутни, по околните строежи работеха много гурбетчии от провинцията, беше се чуло за няколко обира, за нападнати и пребити хора. Томата не изпитваше обаче никакъв страх за себе си, когато вървеше вечер по тъмните улици към строежа. Вярно, издържливост вече нямаше почти никаква, като се наведеше да си върже обувките, и се задъхваше, но бе позапазил силата на ударите си.
Томата държеше евтина квартира в таванското помещение на една къща. Хазяите бяха кротки старци с деца в чужбина. Стаята му беше необзаведена – имаше един пробит матрак на пода, гвоздеи в стената за закачалка и разкривен, вързан с тел стол. Във фургона, където дремеше вечер като пазач, беше същото, празно и мръсно, масата беше настлана със стари вестници, от ъгъла се разнасяше тежка воня от старите захвърлени дрехи на работниците, електрическата крушка беше слаба и едва мъждукаше, даже вестник не можеше да се прочете на тази светлина. Затова най-хубавото му време от деня беше, докато пътуваше в автобуса от къщи към строежа, защото виждаше различни хора; и после, докато вървеше пеш по уличките.
Ето и сега: с крачките изведнъж в главата му изникна един спомен. Като дете, в трети-четвърти клас, когато се прибираше от училище, минаваше край интерната. Там често край оградата стояха момчета с остригани глави, белези по лицата и ожулени кокалчета на ръцете, които го спираха, пребъркваха му джобовете и ако се разминеше само с един ритник накрая, пак беше добре. Веднъж той сподели за това с баща си. И баща му започна да го посреща. В градинката до интерната имаше една беседка и обикновено баща му го чакаше там. И досега в гърдите му беше живо онова чувство на радост, на благодарност, което изпитваше тогава, щом зърнеше силуета на баща си в беседката.
Спря и се замисли. Вече знаеше какво трябва да прави. Точно така! Щеше да зареже омръзналия му строеж и щеше да дежури тук, по тъмните улички и да пази хората. Вярно, нямаше достатъчно въздух в гърдите, но ударът му още беше силен, деснячката му още можеше да просне някой злодей на земята.
