На фона на непоносимите горещини и нажежените улици и тротоари в кината се появи нажежаващият филм „Опенхаймер”. Съществува представа, че книгите и филмите през летния сезон трябва да бъдат част от лятната отмора – леки, забавни и неангажиращи.
По същата причина, поради която през лятото се избягва да се провеждат избори. Тъй като продължителните жеги имат свойството да прогарят някак съзнанието, да го изтъняват, да го разстилат върху плажния пясък, появата на един строг и смислен филм е като че ли абсолютна необходимост за оцеляване на смисъла и действа дисциплиниращо.
„Опенхаймер” е биографичен филм за Опенхаймер, който ръководи проекта за създаването на атомната бомба. През драматични обрати гениалният физик се заема с използването на най-новите научни открития за най-смъртоносното оръжие. Едва ли може да има по-драматична колизия за човешкото съзнание от създаването на най-унищожителното оръжие. Всъщност има ли значение колко мощно е едно оръжие, след като всяко оръжие е предназначено за убиване? А след като учените са открили нещо, може ли то да остане неизползвано? Има ли реална разлика между нападателно и отбранително оръжие? Не се ли оказа, че най-продължителният световен мир след Втората световна война се дължи именно на най-страшното оръжие?
След изпитателния взрив в пустинята, на 6 и 9 август са пуснати бомбите над Хирошима и Нагасаки. Хиляди хора са стопени. Това е същината на филма. Как се преживява едновременно огромното научно откритие и смъртта на стотици хиляди, което то предизвиква, стигането до началната точка на Вселената и опасността от нейното взривяване? Може ли да съществува изкачването на по-горно научно стъпало на човечеството, без то да му струва унищожаването на живота? Възможно ли е изобщо изчакване на изкачването по-нагоре в света на науката, трябвало ли е Опенхаймер да се откаже да проведе експеримента си, трябвало ли е да направи крачка назад? Колкото повече въпроси се задават, толкова повече отговорите се замъгляват и убягват от съзнанието и се появява нова серия, нова вълна от въпроси, на които филмът се опитва да дава отговори, но без да ги натрапва, като оставя свободата на всеки зрител сам да намери своите отговори.
Имал ли е изобщо Опенхаймер път назад, дори и да е съзнавал ужаса, който му предстои да изживее?
В човешките възможности ли е да се откажеш от върха, когато си тъй близо до него, за да спасиш други хора?
Пред нас остава и въпросът: голям учен ли е Опенхаймер или най-големият масов убиец?
Президентът Труман дава отговор на част от този въпрос – отговорността носи не този, който създава бомбата, а този, който я хвърля. Но и това е само половината от отговора. Другата половина е – ако не изпревариш, дали няма да бъдеш изпреварен.
Атомните бомби спасили ли са повече живот, отколкото са отнели? Чисто статистически отговорът е еднозначен – спасили са повече, отколкото са отнели. Но може ли сухата статистика да ни накара да гледаме спокойно снимката на онова момченце от Нагасаки, което носи на гръб най-непосилния товар – мъртвото си братче.
А какво решение трябва да вземе един политик – да загине това дете или да загинат още хиляди?
Филмът само леко докосва научната проблематика на откритието за разцепването на атомното ядро. Обаче разцепва съзнанието ни с морални дилеми. Моралната дилема на Опенхаймер се мултиплицира върху всеки от нас. Ние може да не сме направили физическите открития, които е направил той, но всички ние имаме същите въпроси, които си задава той – заслужава ли си да бъде направено това научно откритие или е трябвало да бъде погребано в зародиш, за да не погребе то цялото човечество.
Наред с биографичната, научната и моралната сюжетни линии, филмът има и политическа. Опенхаймер е бил с левичарски политически разбирания. Това някак си е естествено. Левичарската фразеология за мир, равенство, справедливост е естествена и звучи привлекателно в свят, който от векове живее във войни, неравенство и несправедливост. Опенхаймер трябва да вземе своето решение, ако той прекрати научните си разработки, дали това няма да даде предимство на съветските физици и дали те ще се спрат пред същата морална дилема. От историята знаем, че години по-късно друг ядрен физик – създателят на съветската водородна бомба Андрей Сахаров, изправен на същия морален кръстопът, избра хуманната позиция в едно нехуманно общество и се превърна в най-изявения дисидент в съветското общество.
Но Андрей Сахаров се появява на световната политическа сцена по-късно. Докато Опенхаймер работи в свръхсекретната научна база насред пустинята, в нейните лаборатории са внедрени няколко крупни съветски шпиони. Те успяват да изнесат голяма част от най-строго пазените научни открития и няколко години по късно съветските физици също успяват да направят атомна бомба. Не е известно дали те са имали морални скрупули, каквито е имал Опенхаймер. Докато той работи в общество, където свободно може да взема своите решения, неговите съветски колеги са лишени от тази възможност.
Струва ми се, че осъзнаването на този прост и неоспорим факт е изиграло основна роля в решението, което взема Опенхаймер. Светът, в който живеем няма чисти категории, няма идеално добро и инфернално зло. За да избягат от този свят, такъв, какъвто е той от векове, древните аскети са се усамотявали в пустинята и са се обричали на лишения. Но знаем, че и в създадените по-късно аскетически общности са прониквали изкушенията и са се пораждали конфликти. Аскетизмът не може да е решение за целия свят. А в света, в който живеем, все така няма идеално добро и съвършено зло. В такъв свят, в такава среда, в такова обкръжение Опенхаймер взема своето решение – да продължи научните си разработки и да създаде атомната бомба. В същото време Сталин иска от своите физици същото. Надпреварата в науката се превръща в надпревара във въоръжаването.
В тези бурни условия Опенхаймер бавно, но категорично се разделя със своите левичарски позиции. Постъпва като патриот на своята страна. Ако се беше подвел по морални скрупули, може би неговата страна щеше да бъде унищожена чрез неговото откритие, откраднато от съветските шпиони.
През цялото време в тричасовия филм пред нашите очи не е Опенхаймер, а актьор – как се постига тази актьорска игра между гордостта от откритието и трагедията за света, която то предизвиква? Актьорската игра на Килиън Мърфи е аскетична, строга, концентрирана, дълбинна, без повърхности ефекти, без намек от маниерност в продължение на три часа. Така този сложен образ със своята тревожност прониква в теб и буквално те заразява със своята екзистенциална разкъсаност, заживява в теб, отнема спокойствието, комфорта, съня ти.
Като споменавам аскетичната игра на актьорите, трябва да отбележа и аскетичната режисура на Кристофър Нолан. Тя е показана най-ярко в това, което не показва – режисьорът не си е позволил да включи документални кадри от бомбардировките над Хирошима и Нагасаки, което би поблазнило всеки друг. Нолан е оставил на нашите асоциации и въображение да си представяме и спомняме страданието, което великото научно изобретение е причинило.
