Проблемът с оригиналните идеи е, че често имат давност. Може през 2002 г. (когато се бил появил като замисъл) „хипнотизаторският“ проект на Робърт Родригес да е предизвиквал въображението, но след „Шоуто на Труман“ (1998), Кристофър Нолан и тв сериала „Западен свят“ концепцията е меко казано „втора ръка“, а фабулата не струва.
Малко остава „Хипнотик“ да бъде обвинен в преписване, но май по-неприятна е равносметката, че вече над двайсет години Родригес всъщност не е създал нищо оригинално и впечатляващо (освен когато екранизира графичния роман на Франк Милър през 2005 г. и мангата на Юкито Киширо през 2019 г.).
Винаги съм си въобразявала, че Робърт Родригес е интересен режисьор, от когото могат да се очакват интелектуални провокации, докато не си дадох сметка, че трийсетгодишната му филмография в игралното кино се свежда основно до два персонажа и два сюжета. Първите са Ел Мариачи (още от дебюта му през 1992 г., преди да се сдобие с международна слава в осанката на Бандерас от „Десперадо“, 1995) и Мачете (първоначално въведен като Навахас – от испанското navaja, т.е. сгъваем нож – също в „Десперадо“). Другата двойка включва „От здрач до зори“ (1996, по сценарий на Тарантино) с последващите факултативни зомби деривати и „Деца шпиони“ (2001), с безкрайните продължения и други неуспешни инфантилни фантастики, за които по-добре да не си спомняме…
Излиза, че ако не броим „Град на греха“ (2005), който също се сдоби с продължение, и „Алита: Боен ангел“ (2019) – засега „уникат“, пълнометражното творчество на тексаския режисьор с мексикански корени е било заето основно да предъвква постижения от 90-те години на миналия век. На този фон „Хипнотик“ звучи направо иновативно, но за съжаление е изпуснал момента за премиера с поне десетина години. Защото манипулацията на съзнанието и създаването на виртуално деформирана реалност вече са „вчерашни новини“ (когато ги третираш като претекст за разказването на история), дори при опит да бъдат съчетани с крими екшън и sci fi шпионаж, натруфени с детайли и с „шокиращи“ обрати.
„Хипнотик“
Стартираме от кабинет по трудова психотерапия, където инспектор Дани Рурк трябва да докаже, че е преодолял трагедията с отвличането на седемгодишната си дъщеря и може да изпълнява професионалните си задължения. Следва банков обир, в който е замесен мистериозен мъж, подчиняващ без усилие съзнанието на всяка от жертвите си. А в сейф номер 23 лежи загадъчна полароидна находка – на снимката се вижда Мини, дъщерята на Рурк, а отдолу на ръка е написано непознато мъжко име. Последвалото преследване сблъсква полицая с паранормалните способности на противника му, с други „хипнотици“, както и със собствените му неподозирани възможности…
В началото всичко напомня за епизод от криминален сериал с научно-фантастични елементи, без големи изненади и с лека отсянка на досада. Търсенето на причина за отвличането на малката Мини, както и за връзката ѝ с настоящата дейност на „обирджията“ на банки е доста нагласено, също като събирането на „улики“ и свидетели. Осъзнаването от страна на протагониста как злодеят манипулира възприятията му и „сгъва“ пространството не е натоварено с достатъчно драматизъм, защото е предизвестено и ни запраща директно в игровото поле на „Генезис“ (2010). Междувременно се появява Дивизията и преминаваме през déjà-vu от разни сценарии за супервойници, превърнати в секретно оръжие, а да не забравим и „промиването на мозъци“ а ла „Блясъкът на чистия ум“. Но когато се „вгледате по-внимателно“ а ла Труман Бърбанк и чуете:„Рурк? Върни се“ в стил „зануляването“ от „Западен свят“, интригата… вече е отишла по дяволите.
При други обстоятелства можеше да е любопитно, било заради изобретателни сюжетни ходове, или с дълбоко закодирани послания. Но в „Хипнотик“ всъщност няма и помен от подобна амбиция. Всичко се плъзга по повърхността – от доброволното олекотяване на наративния пъзел, през вдървения диалог и прекомерната обяснителност до избора на Бен Афлек с квадратната челюст и волевата брадичка за ролята на Дани Рурк. Многобройните филмови заемки не са подложени нито на ирония, нито на асимилация и стоят като кръпки директно върху „манекена“, защото отдолу няма основа, пък била тя и на добре конструиран средностатистически екшън, или поне характерните за киното на Робърт Родригес бруталност и непочтителна насмешка.
От „Скенери“ (1981, реж. Дейвид Кроненбърг) и „Подпалвачката“ на Стивън Кинг до „Град на мрака“ (1998, реж. Алекс Прояс) и „Мементо“ (2000, реж. Кристофър Нолан) – „Хипнотик“ е същинска енциклопедия от влияния и цитати. Ако сте родени през ХХI век и не познавате съдържанието на изброените заглавия, може би филмът на Родригес няма да ви подразни с клишетата и липсата на оригиналност. Или пък ще ви се прииска да се запознаете с първообразите на препратките, които са тъй щедро разпилени тук. За другите остава утешението, че сме гледали много по-стойностни и въздействащи киноистории за манипулацията на пространството и паметта.