„1000 години философия. Друг поглед към философията на „средновековието“, Андреас Шпеер, превод от немски Георги Каприев, издателство „Изток-Запад“, 2023 г.
„Срещу клишето „средновековие“ – този текст, посветен на книгата на Андреас Шпеер „1000 години философия. Друг поглед към философията на „средновековието“ („Изток-Запад“, 2023), би могъл да носи и това заглавие, ако нейният преводач Георги Каприев не го беше вече използвал за своя предговор: „Срещу клишето „средновековие“: друг тип история на философията“
Независимо обаче с какви думи опитваме да извлечем квинтесенцията на монографията на немския професор по средновековна философия (ето пак „средновековие“ – трудно е да се измъкне човек от наложени през вековете предубеждения; не на пусто място на с. 25 Андреас Шпеер нарича тази предубеденост „капан на средновековието“), нейната същност е в предлагането (и обосноваването) на една нова методическа програма за изучаване на философията – не европоцентрична, не телеологична, не прогресистка и не еднолинейна. Програма, която стъпва на убеждението, че философията не представлява дисциплина, вертикално вървяща от по-недоразвитото към повече развитото, а е хоризонтално разположена и в нея различните мислители, проблеми, въпроси и теоретизации са еднакво валидни и съответно подлежащи на внимателно и с респект успоредно четене и сравнително коментиране. Историята на философията не в хегелиански или бертранд-ръселовски вариант (24–25), а иначе: една история „без нормативна периодизация“: „На мястото на едната линеарна перспектива трябва да застане една история без голям учителен разказ и без нормативен прогресистки наратив. Това означава да се работи с множествени темпоралности, да се избягва дефинитивния ексклузивизъм, да се разказват истории от различни перспективи и, вместо да копираме различни карти, сами да правим нови карти и по този начин да избягваме маршрутните зависимости. Едно хилядолетие е твърде комплексно и разнообразно, за да бъде разказвано от една перспектива, да се представя като равно, хомогенно пространство“ (123–124).
Спомням си преди време, някъде към края на 90-те, разгарянето на един спор на страниците на „Литературен вестник“, когато Георги Каприев публикува материал с категоричното заглавие: „Философията е наука, господа!“. Тогава това отсечено като с брадва изречение ми прозвуча прекалено самоуверено, извънредно претенциозно и – в последна сметка – сякаш не особено истинно. Още повече че се бяхме наслушали – чак ушите ни сърбяха, как единствената вярна и научна философия били диалектическият и историческият материализъм, тоест детерминистично-тъждествената връзка наука-философия някак не ни вдъхваше особено доверие, също както доверие не ни вдъхваше и развитото социалистическо общество; много повече бяхме склонни да приемем като философия „Митът за Сизиф“ на Камю, откъслечните фрагменти, достигащи до нас, от Ницше и Фройд, беглите цитати, които ловяхме в произведенията на разюзданите им критици-марксисти, от Сартр, Хайдегер или пък Бергсон. Днес съм повече склонен да приема заявлението на Георги Каприев за достоверно, но не цялостно разпростряно върху философията като такава – не мога да открия например нещо подобно на наука в прекрасната книга на испанеца Хавиер Гома Лансон „Философия за света и за всички в света“ (превод Теодора Цанкова, „Критика и хуманизъм“, 2021), или пък в „Камъните на мисълта“ (превод Стоян Гяуров, „Сонм“, 2023) на германеца Хенинг Ритер, които откъдето и да ги погледнеш, са си par excellence философски книги. За историята на философията обаче това твърдение не важи с пълна сила и тъкмо тази история има предвид Андреас Шпеер, директорът на „Томас Институт“ в Кьолн, когато се заема с разказа за хилядата години философия и защо този разказ в настоящия му вид не издържа научна проверка. А не издържа, защото е разказ ограничен, тесногръд, изкривен и изкривяващ; с една дума, неверен. Диагнозата е безпощадна и заедно с това – безстрашна: „Формираният в хода на няколко столетия философски канон, образцово обобщен от стария „Юбервег“ – независимо от реанимирането му преди всичко в популярни историко-философски текстове – е в режим на разпад“ (46). Наблюдението е: има „промяна на позициите“ и тази промяна проф. Шпеер проверява и доказва през „пет тематични полета“: хронологии и топографии, автори и дейци, самото знание, „доколкото засяга отношението между философия и наука“ (47). Прицелът е ясен: не науката „история на философията“ да пристяга в усмирителна риза знанието (разума, който според него е неин предмет, а аз бих допълнил – и основен работен инструмент), а историята на философията като наука да премине „отвъд всевъзможните граници“ (47) – граници, които – ако им се покланяме, губим от полезрението си огромни сегменти от развитието на философията, а с това и възможността ѝ да бъде наука…
Хронологията: „[…] всяка, дори привидно „обективната“ хронология, тоест ориентираната към някаква измерима дата, прави веднага видно колко произволни и заедно с това контрафакторни са ползваните от нас разделения по епохи. В тях синхронни събития биват вкарани в диахронен ред“ (53). Примерът за такова изкривено отчитане (кривогледство направо) е фактът, че „ренесансовият хуманизъм и университетската схоластика“ (32) съществуват успоредно, а не – както сме свикнали да ги четем и представяме, една подир друга, едната надмогваща другата…
Топографията: „[…] картографирането става централен белег за едно мислене, което се обявява против стриктното подвеждане на многообразието към някакъв централен основен корен и е отворено за многообразните разклонения и кръстосвания без принудата на дихотомни подразделения и репродуцирането на задължителни убежни и оконтуряващи линии“ (60). Андреас Шпеер прибягва тук до ризомата на Дельоз и Гатари, описана от тях в „Хиляда плоскости“: „Една карта отваря много възможности за подход […]“; картата на пътуванията, доставяли в Западна Европа така ценените и ценни „непознати съчинения на Аристотел“ (58) от арабския свят; или картата на скрипториите, където тези съчинения са били превеждани, преписвани, прочитани…
Автори и дейци: „[…] чрез това разширено понятие за дееца, респ. актанта, се позволява исторически феномени като значимия кодекс и текстуалния корпус да бъдат описани като комплексни деец-мрежа-дела, които се формират не само от включилите се автори, а по същия начин и от материалните обекти, които като актанти генерират връзки и ги съхраняват живи в продължение на векове“ (65). Ето и няколко примера за подобни актанти, където авторът „се оттегля в дискурса“ (62): „кодексът със съчинения на някой си Дионисий Ареопагит“, „автографът на един парижки магистър, Хенри от Гент, в ръцете на неговия колега, Готфроа от Фонтен“, „Сентенциите на Пиетро от Ломбардия“, „съчиненията на Аристотел, събрани в така наречения Corpus Aristotelicum“ (63–64)… В тази посока от особено значение за новите „методически насоки“ за изучаване на историята на философията е теорията на Мишел Калон и Бруно Латур за „дееца-мрежа“, според която деец е не само авторът, но и „други биващи със собствена история, идентичност и взаимоотношения“ (64–65)…
Философията и науките/Знание отвъд границите: „Защото там, където богословите размишляват върху най-превъзходните предмети, които човешкият разум е способен да схване, на теологията се придава едно особено, а именно най-висшето място сред науките. Затова няма кой знае какъв смисъл да дефинираме философията в хилядолетието, което разглеждаме, в противопоставеност на теологията и да блендираме богословските дискурси като нефилософски“ (70). Тук се изправяме пред същностно преобръщане на клишираната парадигма: въпросът не е за какво става дума в едно съчинение, въпросът е как биват разглеждани темите в него – ако тези теми биват разисквани с философски методи и почерци, дори да иде реч за Троицата, или за Въплъщението, или за имената на Бога, то това е философия, кой каквото ще друго да казва и да се опитва всуе да доказва. В раздела „Знание отвъд границите“ Андреас Шпеер показва тъкмо този непрестанно разгъващ се философски дискурс – разгъващ се и през пространствата, и през времената: Византия, която „удържа континуитета с античната и късноантичната гръцка култура“, „трисветият Дионисий“, тоест „авторът“ на Corpus Dionysiacum, толкова важен „в учения латински дискурс на знанието“, Corpus aristotelicum arabum, навлязъл в западния свят благодарение на знаменити преводачески школи в Толедо и в двора на Фридрих ІІ (76–85)… Откриваме в цялото това пресичане на граници и белия слон Абул Абас, проводен като подарък от Харун ал-Рашид на Карл Велики, но и нещо много пò от значение, а именно: „Византийското наследство продължава да живее в произведенията на Джовани Пико делла Мирандола, Марсилио Фичино и Николай от Куза. По никое друго време съчиненията на арабските философи и учени не са били по-често печатани – при това многократно препревеждани – и по-интензивно четени“ (85). Свидетели сме на една синхронна „школа“ от учени мъже, които активно общуват помежду си, преплитайки и обменяйки знания, информация, съгласия и несъгласия, дебати и спорове. Едно „средновековие“, едни 1000 години не като хиатус, а като единна общност на знанието…
И ето го логичното заключение: „За истории на преплитането трябва да говорим в множествено число. Защото както няма една мрежа, която съдържа и репрезентира всички свързвания, така няма и една история на преплитанията, която да обхваща като един магистрален разказ едно хилядолетие в цялата му комплексност и многообразие. Историите на преплитанията са ризоматични, тоест богати на възли и свързвания, но без някаква хегемонна перспектива. Говоренето в множествено число отваря възможността за много истории от различни гледни точки“ (151).
Средновековието е измислица, казва Андреас Шпеер. Освобождаването на мисълта от тази измислица ни отворя многопосочни и живописни пътища към истината…