„Движение за култура“ бе създадено през март 2023 г. от хора, загрижени за здравето на българския театър и българската култура.
В програмната си декларация то заяви, че изходната му точка е разрушителната криза в Народния театър, резултат от неправомерността на вида регулиране на бюджетните творчески институции. Пак там обяви, че поема инициативи за преодоляване на дефицита на специфично професионално законодателство. Целта е да стане невъзможен личният и групов произвол и да се осигури рамка за пълноценно развитие на творците. След няколкомесечна работа, на 14 юли 2023 г., Движението депозира в деловодството на Министерството на културата седем документа с предложения, сигнали и настоявания, всичките насочени към изпълнение на заявената цел. Последва добронамерен разговор с министър Кръстьо Кръстев, заместник-министър Виктор Стоянов и други представители на министерството. Единствено екип на BTV отрази събитието на място. От неговия репортаж черпиха информация останалите медии, а също така от съобщението, публикувано от министерството, както и от няколкото компетентни публикации в социалните медии.
Знаменателното, за да не кажа притеснителното, в медийната реакция бе типичната за нашата комуникационна среда селективност. Отразени бяха някои от данните за злоупотреби и провали от страна на текущия директор на Народния театър, доказващи за сетен път неспособността му да се справя с този пост и необходимостта от неговото отстраняване. Те са неотделима част от останалите предложения; в последна сметка всичките те имат една и съща, обща цел. За това ще говоря по-нататък. Тук само ще подскажа, че ако не бъдат въведени разумни корекции в нормативната база, заменянето на V.V. с например Х.Х. би било само повод за горещи молитви и светли надежди, че това ще е компетентен, отговорен, умен и талантлив човек, водещ институцията, а с нея и цялата българска култура в добра посока.
Кои са премълчаваните засега документи? Първият от тях е най-пряко свързан с медийно отразената тема. Той съдържа ред от предложения за незабавно коригиране на Наредба №4, регламентираща директорските назначения. Сред тях са преосмисляне на модела, по който се формират комисиите. Важен момент тук е отпадането от техния състав на представителите на профсъюзите, чиято многобройност вече предопределя избора. Не е допустимо синдикалистите да избират работодателите; то е толкова ненормално, колкото и обратното. Изисква се заедно с това разработване на критерии, определящи участието в тези комисии на доказано компетентни специалисти и разработването на механизъм за техния непреднамерен избор („лотариен“ принцип). Сред предложенията е и въвеждането (възстановяването) на механизма за атестиране: след първата и през последната година от мандата да се прави цялостна атестация на културните институти по внимателно изготвени професионални стандарти за добро управление, които да ограничават максимално субективизма и непрозрачни зависимости. Изисква се, редом с още достатъчно иновации, Министерството на културата да публикува на сайта си данни за всеки културен институт, включително: устройствен правилник; програма за управление; репертоарен план, планирани световни, национални и други премиери, адаптации и възстановки; междинни отчети за дейността на института; резултати от атестации.
Вторият документ съдържа идеи за усъвършенстване на Наредба №6, регламентираща организацията на творческата дейност в държавните културни институти. Тук предложенията са, естествено, много повече. Изисква се прецизно дефиниране на предмета на дейността на тези институти, на конкретните продукти на тази дейност, на ясно структуриране на длъжностните параметри на заетост. Успоредно с това е предложена серия от идеи за подобряване и възобновяване на действието на правилата за наблюдение и оценка на отделните сфери на дейността на институтите. Третият документ от този вид съдържа настояване за възстановяване на автономните национални центрове (Национален център за театър, Национален център за музика и танц, Национален център за книгата, Национален филмов център и т.н.), така, както бяха конституирани от министър Ивайло Знеполски: с тяхната относителна самостоятелност и финансиране с правото периодично да провеждат сесии – конкурси за финансиране по проекти в съответната област. Тази структура бе практически унищожена от министър Стефан Данаилов. Четвъртият документ съдържа аргументиран апел за спешни промени в регулацията и подпомагането на артистични празници с безспорна стойност и принос в националната ни култура и международен обмен. Става дума за провеждани в цялата страна фестивали, конкурси и събори. Посочени са осемнадесет такива форума.
Не е трудно да се види, че става дума за предложения, изискващи преосмисляне на норми, регламентиращи почти целия спектър на централно институционализирана културна дейност. Важно е освен това да се види, че всички предложения са преднамерено насочени към нормативни актове, които са изцяло в компетенциите на Министерството на културата, без да е необходима друга законодателна активност (например от страна на Народното събрание). Нека сега попитаме в каква връзка с тези документи са останалите три, които засягат пряко разрушителната активност на настоящия директор на Народния театър „Иван Вазов“.
В тях на пръв поглед става дума за „частен случай“. Те описват дълъг ред от финансови и административни злоупотреби на този директор: неправомерно усвояване на държавни средства, „законно“ погазване на трудовото право, произволно отстраняване на доказани специалисти и замяната им с лица, неспособни да се справят със сложната техническа и материална база, издевателства над членове от състава на театъра, произвеждане на угнетяваща система от лични отношения между тях. Народният театър видимо е поел курс назад и надолу, което най-лесно може да се установи чрез собствената му продукция, имаща началото си след встъпването в длъжност на настоящия директор. Изисква се Министерството на културата да инициира проверки по представените факти. Но не са ли те провали просто и само в една институция? Нима само в нея нещата стоят зле? Не. Народният театър не е частен случай.
В България действат национални институти, меродавни за характера и състоянието на цялата българска култура. Освен центровете на политическата власт, такива са БАН, СУ, Националната библиотека, Националната опера, националните музеи и още само няколко, съизмерими с тях. От вече 120 години Народният театър стои до голяма степен на първо място. Тази му позиция е исторически изградена: тъкмо поради спецификата на зараждане и действие на модерната българска култура, тя е центрирана около Народния театър. Той е модел за съществуването на тази култура. Деформирането на този модел през един почти 40-годишен период, доминиран от комунистическата идеология и политика, допринесе решително за сриването на структурата на цялата българска култура, която беше бавно и трудно възстановявана. Но тук сякаш става дума за диктатура на едно единствено лице, а не за политика. Наистина ли не?
Симптоматична е подкрепата от държавно-политически фактори, на която се радва това едно лице. Масовите твърдения, че той бива защитаван безапелационно от президента на Републиката намират потвърждение ако не в друго, то в отстраняването на цял министър, заел се с разследване на „маневрите“ в Народния театър. Без помощни средства са видими намесите в негова полза на политически формации. Политика е обаче не само държавното управление. Политическо в буквалния смисъл на думата е функционирането на всеки елемент от социалния организъм. Пряката защита на този директор или поне звучните оглушки за неговите „подвизи“ от страна на професионалната театрална гилдия и на управляващите в нея също е политическо действие. То е звучна манифестация на солидарност с неговото моделиране на културен институт, на желанието за следване на същия път и съответно на стресиране от опитите за коригиране на този порочен път, да не говорим за смяна на посоката. Това е политика.
Ден преди връчването на документите на Движение за култура по време на масово посетено представление (впрочем на Александър Морфов) в залата на Народния театър възникна реална опасност от пожар. Оказа се, че техническите лица в театъра са неспособни да се справят спешно със ситуацията. Оказа се, че в театъра по време на работа не е осигурена противопожарна охрана, специалист пожарникар така и не се е появил до края на спектакъла. Директорът подмина този случай с нехайство и веселяшка бодрящина. С типичната си некултивирана наглост заявил, че пожарникари в театъра имало по време на комунизма, сега обаче не. (На мястото на министъра бих потърсил консултация с Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ в МВР и нейните нормативни документи.) Политическите фактори, очертани преди малко, може би наистина имат нужда от един такъв пожар, който да погълне актьори, публика и сграда? Или нямат?
