В последно време омразата, тази болест на духа, е в настъпление у нас, отключвайки спомени за някои от най-тъжните страници от близкото минало, които смятахме за безвъзвратно отминали. Сякаш привикнахме да живеем с омраза, без да осъзнаваме, че разпалването на искрата на омразата днес може да доведе да опустошителни пожари утре.

Болестите са най-смъртоносните противници на човечеството, откакто първите хора са започнали да бродят по нашата планета. Най-голямото предизвикателство пред нас обаче не са заболяванията, поразяващи тялото и ума. Колкото и коварни да са тези противници, науката и обединените усилия на медици и изследователи от цял свят рано или късно ни осигуряват средства за тяхното заличаване или поне значително омаломощаване.

Най-голямото предизвикателство пред човечеството и в частност в България към днешна дата е овладяването на една болест на духа, която се предава с лекота от човек на човек и често е невидима или изглежда безобидна, докато не разкрие истинската си същност. В борбата с нея сме постигнали немалко победи, но за съжаление, тя не си е отишла и на много места дори е в настъпление, отключвайки спомени за черни периоди от миналото, които смятахме за безвъзвратно отминали.

Този бич за човечеството е омразата. В комбинация със страха и невежеството тя може да заличи немалка част от постигнатия напредък във всяка област на живота и да направи колективното ни съществуване практически невъзможно, защото където вирее омразата, трудно виреят животоутвърждаващи черти на характера като смирението, милосърдието, уважението, загрижеността, състраданието, любопитството и находчивостта.

Омразата като стихия

Няколко събития от последните месеци категорично показват, че омразата продължава да намира плодородна почва дотолкова, че се е превърнала в инстинкт, както се вижда от готовността ни да мразим и да се нахвърляме един върху друг във всеки удобен момент.

Най-големите майстори на отглеждането и разпространението на омраза у нас безспорно са представителите и последователите на псевдопатриотични организации като партия „Възраждане“, които си дават сметка, че за омразата има огромен пазар. Красноречиво доказателство е поведението на „възрожденеца“ Костадин Костадинов, който като лидер на парламентарно представена партия възприема всеки инакомислещ като предател и призовава за изправянето на „предателите“ пред Народен съд или за изпращането им в лагери. Той си позволява да прави такива намеци в ефира на обществената телевизия и освен това най-безцеремонно насъсква колегите си „възрожденци“ да използват насилие срещу нарочените за родоотстъпници.

Тази агресивна реторика е проблем сама по себе си, но става наистина опасна, когато се трансформира в агресивни действия. Това се видя през юни, когато група демонстранти, част от които с тениски на „Възраждане“, се опитаха да попречат на любителите на киното да гледат филма „Близо“ в столичното кино „Одеон“. Две седмици по-късно имаше сходна акция на демонстранти със сходен профил по повод планираната (макар и отменена по-рано през деня) прожекция на същия филм във Варна. Група „възрожденци“ дори влязоха в саморазправа със собствениците на бирария в центъра на столицата, чиято витрина една сутрин осъмна с надпис „jude“ и звездата на Давид – явни препратки към антиеврейския погром в Германия и Австрия, проведен в нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 г.

Вирусът на омразата се разпространява неудържимо и се превръща в модел. Например от скорошна публикация във Facebook на режисьора и аниматор Теодор Ушев разбираме, че гологлави младежи в черни фланелки смятат за нормално да крещят „Хайл Хитлер“ и „Смърт на евреите“ през прозореца на трамвай, минаващ по ул. „Граф Игнатиев“. Както пише Людмила Миндова в „Роман за името“:

Стихията на омразата се разпалва непрекъснато – заради медиен рейтинг, заради суета и евтина слава и най-вече заради лишен от мяра популизъм, чиято цел въобще не е защитата нито на народа (ах, как я обичат тази дума популистите!), нито пък на някакви политически принципи. И защо е всичко това? Защо, когато е ясно – омразата е бедствие, стихийно бедствие, в което печеливши няма, накрая има само хора в беда.

Омразата като потисник на диалога

Омразата не води само до насилие и саморазправа. Тя води и до рушенето на мостове и издигането на прегради помежду ни. Омразата монополизира обществения разговор и го превръща в безумно надвикване, вследствие на което не остава място за провеждането на разговор за ценности и идеи и за търсене на решения на обществените проблеми. Няма как да е другояче, когато целта на разговора вече не е да изслушаш събеседника си и да потърсиш възможности за постигане на съгласие или обединение, а да го смажеш, да го унижиш, да го нараниш, да го уязвиш, да го накараш да се чувства виновен със или без основание, да го осъдиш без съд и присъда и без право на обжалване.

Едва ли може да има по-ярка илюстрация на това измерение на омразата от реакцията на някои групи в българското общество след обявяването на предприемача, инвеститор и филантроп Васил Терзиев като кандидат за кмет на София на ПП-ДБ, „Спаси София“ и „Екипът на София“. Насочването на вниманието изцяло върху миналото на членове на семейството на Терзиев, работили за Държавна сигурност (ДС), е разбираемо с оглед на факта, че в България така и не се състоя открит разговор за същината и наследството на комунистическия режим, рухнал преди повече от 30 години. Ние и до днес продължаваме да търпим последствията от неизговореното минало и вместо да се отърсим от него и да поемем заедно напред, дотолкова сме се обсебили от него, че не си даваме шанс да имаме бъдеще.

Колкото и да се опитвам да разбера болката и гнева на всички българи, които са загубили свои близки по време на „Народния съд“ и на прилагането на други репресивни мерки, в това число и въдворяване в лагер, според мен не е редно един човек да бъде съден само и единствено на базата на потеклото си или на друг аспект от миналото, върху който той няма никакъв контрол. Струва ми се по-честно всеки да бъде съден според собствените си дела. В противен случай дайте направо да кажем и на децата на Терзиев (и на другите в сходна позиция), че каквито и усилия да полагат да бъдат добри, да учат, да се развиват професионално и да бъдат съвестни граждани, те няма да имат правото да водят достоен живот, защото са белязани от момента, в който са проплакали в родилното. Желателно е също да помним, че тъкмо дамгосването на човека заради семейната или политическата му биография води до обезкръвавянето на политическия и културния елит на страната ни след Деветосептемврийския преврат през 1944 г., в това число и до хилядите осъдени на смърт и на доживотен затвор от „Народния съд“. Този факт не трябва да ни изненадва, тъй като, както отбелязва една от героините на романа „Поразените“ на Теодора Димова, „в резултат на насилието настъпва вътрешна и външна грозота, престъпления, убийства, терор“.

От жизненоважно значение е да мислим и да говорим за миналото, за да знаем какво се е случило и да използваме тези уроци за градивни действия в настоящето и с поглед към бъдещето. Също толкова важно е да питаме и да изискваме отговори, да критикуваме и да търсим истината и справедливостта. Ако обаче все така силно подхранваме омразата, очернянето и разделението в обществото, ние убиваме всяка възможност за разговор. А без разговор няма осмисляне, има единствено още от същото – безпаметство, невежество и жестокост.

Омразата като избор

Омразата не е въпрос на генетична унаследеност, нито е продукт на бедността, нито на съдбата. Омразата е избор, който мразещият прави, когато – поради незнание, жажда за мъст или търсене на оправдание за собствените си неуспехи – допусне грешката да смята, че омразата е решение, а не разрушителна сила, която изважда най-скотското в човека на показ.

През последните десетилетия ние, българите, сякаш свикнахме да мразим. Заживяхме с омраза в душите и сърцата си, вдишваме и издишваме омраза, храним се с омраза, произвеждаме омраза. Мразим богатите, кадърните, предприемчивите и постигащите успехи в избраното от тях поприще. Мразим възпитаните, интелигентните, образованите и чувствителните. Мразим завършилите в западни университети. Мразим политиците, магистратите, полицаите, лекарите, учителите, учените, бизнесмените, журналистите, шофьорите в градския транспорт, продавачите в магазина, сервитьорите в ресторанта. Мразим евреите, циганите, турците, американците, европейците, хомосексуалистите, вегетарианците, месоядците и феновете на противниковия отбор. Мразим родителите, които кръщават децата си с рядко срещани имена, ходещите на екскурзии в екзотични страни като Мексико, Малайзия и Занзибар и разхождащите кучетата си в парка. Мразим съседите си. Мразим шефовете, колегите и състудентите си. Мразим немразещите. А всъщност, макар и да не го осъзнаваме, мразим най-вече себе си.

Как ще се научиш да обичаш, ако отвсякъде те учат да мразиш и да се страхуваш? Ако на цялото общество всекидневно, на редовни порции, му се натикват в очите истории за омраза, предателство, завист. (Из „Роман за името“, Людмила Миндова)

Може би сте попадали на притчата за двата вълка на индианците чироки. Един възрастен вожд от племето решил да предаде част от мъдростта си на своя внук. За целта му обяснил, че във всеки от нас се води свирепа битка между два вълка. Единият вълк е зъл, алчен, завистлив, мързелив, аро­гантен и самовлюбен, а другият – добър, щедър, благороден, трудолюбив, уравновесен и скромен. Когато момче­то попитало кой от двата вълка ще спечели битката, вождът му отговорил: „Този, чедо, който избереш да храниш!“.

Пример за човек, избрал да храни добрия вълк в себе, е Антоан Лейри. Сред близо 100-те жертви на атентата в концертната зала „Батаклан“ в Париж на 13 ноември 2015 г. е и 35-годишната Елен Лейри, съпруга на Антоан и майка на сина им Мелвил, който по онова време е на година и седем месеца. В книгата си „Няма да получите омразата ми“ Антоан ни предлага кратък урок по човечност и сила на духа:

[В]ие откраднахте живота на едно изключително човешко същество – любовта на живота ми, майката на сина ми. Но няма да получите моята омраза. Не знам кои сте и не искам да знам, вие сте мъртви души. Ако Богът, в чието име убивате сляпо, ни е създал по свой образ и подобие, всеки куршум, забит в тялото на жена ми, вече е рана в неговото сърце. Затова няма да ви направя този подарък и да ви намразя. Вие искате точно това, но ако от гняв отговоря с омраза, ще се предам на същото невежество, което ви е направило такива, каквито сте. Искате да ме е страх, да гледам с недоверие съгражданите си, да жертвам свободата си за сигурността? Загубихте. Играта продължава.

Докато играем играта на живота, дори и да не можем да се обичаме, нека се постараем поне да не се мразим. Защото запалим ли веднъж клечката на омразата, светът, който ни заобикаля, лесно може да бъде погълнат от пламъци, изпепеляващи всичко по пътя си.

Даниел Пенев е журналист, преводач и редактор. Автор на книгите „Хората, които променят България“ (част I – 2019 г., част II – 2022 г.), „От нас зависи“ (2020) и „Да тичаш към себе си“ (в съавторство с Краси Георгиев, 2021). Като преводач от английски език работи по книги като „Дарът“ на Едит Егер, „Забави темпото!“ на Карл Онорè и „Обещанието на един молив“ на Адам Браун.