Тази година липите цъфнаха късно заради дъждовете. Но най-сетне пак се появи онова сладко ухание, което ти отвърта главата и което умее да пренася спомените във времето така, както никое друго нещо.
Преди четиресет години работих една година в Киноцентъра. Бях прекъснал студент и ми трябваха осем месеца стаж. Станах бояджия, покрай бай Жоте се научих да ходя със стълба, като на кокили, за да боядисвам високите стени, без да трябва да слизам и да местя стълбата. Научих се да окачвам на гърба си брезентовите ремъци на тежката бояджийска помпа, да въртя ръчката и да пръскам с накрайника стиропорените камъни, за да заприлича градежът на истинска крепостна стена. Сега обаче се сещам за една от историите на бай Киро, този несретник, с татуираното сърце на дясната ръка, пронизано със стрела. Татуировката вече се беше спаружила и приличаше на дупка от куршум. Той беше към петдесетгодишен, стопен от пиенето, направо слаб като корен. Беше жълто-кафяв на цвят, сигурно от бирата. Пиеше само бира. Беше завършен алкохолик. Имаше рядка побеляла брадица, която бръснеше от дъжд на вятър. Падна ми се да работя с него по възстановяването на една ведомствена вила, в която бяха снимали някакви епизоди и сега трябваше да върнем предишния ѝ вид. Сутринта се виждахме пред вилата около девет, той отключваше, пиехме кафето в пластмасовите чашки, което си бяхме взели от магазинчето до автобусната спирка, и после за един час се захващахме за работа. Аз трябваше да боядисвам с блажна боя сачака на стрехите на покрива, лягах по гръб на скелето и мажех с четката, а боята капеше по лицето и врата ми.
Към десет напичаше и бай Киро даваше знак да спираме работата. Вече знаех какво ще последва. Слизахме долу до магазинчето на спирката, вземахме си по една бира, сядахме на дървените каси, които си бяхме подредили в сянката на близкия храсталак, в една падина, тъй че нито от пътя се виждахме, нито от вилата, бай Киро прав вдигаше бутилката към слънцето, с неизменен ритуал като някой жрец, и поглеждаше течността, после сядаше на щайгата и я надигаше. След втората бира се оживяваше и започваше да разказва.
Той започнал работа в Киноцентъра още при основаването му. Бях млад, силен, по една торба цимент можех да нося във всяка ръка, не ме гледай сега. Бях хубавец, здрав, мускулите на корема ми бяха като гофрирана ламарина. И слушай сега. Отиваме да снимаме в един обект високо в планината, пак беше терен на Киноцентъра, ама високо горе. Знаеш как е – режисьор, оператор, помощници. Една тумба хора. В епизода ще се снима една полска актриса, ама хубава, ама хубава. Като картинка. Но подготовката за снимките се проточи, седим и чакаме. И на актрисата по едно време ѝ писна. И реши, като ще чака, поне да се пече, да чернее, да събира тен. Раз-два, съблече се чисто гола, хич не ѝ пука, постла едно одеяло на два метра от нас и легна по гръб. Затвори очи и се пече. Ние започнахме да преглъщаме. Приказките утихнаха. По едно време актрисата седна, огледа се и ме повика с ръка. Искаше да я намажа с крем. На мен устата ми пресъхна. Отидох, клекнах и започнах да я мажа. Кожата ѝ гладка като коприна, топла, лицето ѝ на пет пръста от мен и не спира да ме гледа право в очите.
Ей, момче, тогава разбрах колко е безсилен мъжът пред жената. Ако ми беше казала актрисата да отида тичешком до града, за да ѝ купя сладолед, щях да отида. Ако ми беше казала да полетя, щях да полетя.
И стана тъй, че актрисата ме избра мен да съм ѝ нещо като помощник. Снимките продължиха пет дена и аз през цялото време трябваше да се въртя около нея. После, в бояджийското ателие, преди да си тръгнем, апапите ме скъсваха от майтап. Какво ли не ми говореха, стреляха по мен с лафове като с картечница. А аз тогава бях млад, смутен, направо потъвах в земята.
– Той Кирчо сега, като се прибере вкъщи, ще си легне и ще скъса актрисата, цяла нощ ще я търкаля – казваше Бимбо, бригадирът, и така даваше тон.
Снимките свършиха, седяхме в ателието и чакахме новите задачи. Бимбо, бригадирът, вперваше в мен неподвижните си очи и казваше:
– Кирчо, хайде дай си малко почивка, ще се стопиш съвсем…
Но изведнъж долу на алеята пред ателието спря кола. От колата изскочи актрисата и чухме тропота на стъпките ѝ по дървената стълба. След секунди беше при нас. Огледа се, ориентира се, дойде при мен, аз вече се бях изправил, вдигна ръцете си и ме прегърна, целуна ме и после, без да каже и дума, изтича надолу, качи се в колата и потегли.
Бимбо ме гледаше като треснат.
– Евалата! – само успя да каже.
Бай Киро махваше с ръка и ме пращаше да му взема нова бира, беззъбата му уста помлясваше, очите му сълзяха. Вече хич не можеше да носи. От три бири беше готов.
После едва го довличах до вилата, той се сриваше на мраморния под върху празните циментови торби и заспиваше. А аз мажех по сачака блажната боя, колкото да не е без хич. Към четири идваше да го прибере жената, с която живееше, едно зло същество с невчесана сива коса, което не спираше да го налага с юмруци чак долу до рейса.
Тия дни имах нещо работа в онази посока, минах оттам с колата, през отворените прозорци нахлуваше ароматът на липите, огледах се да открия вилата или поне малкото магазинче, но имаше толкова нови къщи и строежи, че нищо не успях да зърна.
