Какво ще се случи в Русия след Путин или как би изглеждала поредната удивителна руска метаморфоза? Въпрос, както се казва, за един милион. Брилянтният отговор на Борис Акунин откриваме в една от последните му творби, страшната повест „Адвокат на Демона“. На пръв поглед действието се развива в бъдещето: разказвачът е писател дисидент, завърнал се в родината си, след като владетелят на държавата, т.нар.
Нацлидер, получава инсулт и изпада в кома, от която така и не се събужда. Войната в Украйна е приключила, страната се е пробудила сякаш от кошмарен сън, а хората, ужасени от злодеянията, които е извършвала руската – т.е. не руската, а путинската армия, обикалят възбудени и просветлени, поразени от мисълта, че нито са знаели, нито са разбирали случващото се. По същество книгата е антиутопия, печално вглеждане в близкото бъдеще на Русия. Взирайки се в героите и събитията обаче, читателят разпознава безпогрешно релефа на едно добре познато минало и на още по-познатото настояще. Безумното колело се е завъртяло, за да се върне отново там, откъдето е тръгнало. Картината на бъдещето, която рисува авторът, очертава в детайли контурите на една реалност, която е била и пак ще бъде. Защото както предупреждава българският поет Константин Павлов, робството не е стаж за бъдеща демокрация. Ако необходимостта от същинска промяна не е дълбоко осъзната от по-голямата част от обществото, то е обречено да живее в капана на диктатурата и нейните метаморфози.
Но въпреки тегнещата обреченост погледът на разказвача (чието име е Тургенчиков) е удивително ведър и незлоблив, очарователно ироничен и самоироничен. Изглежда вярата на Акунин, че великата смехова култура не е загубила традиционната си способност да влияе на хода на събитията и състоянието на умовете все още не е прекършена. Кратката му сатирична повест е по-скоро предупреждение, отколкото злокобно пророчество. Поредната перестройка, с която започва разказът, е наречена капремонт (от капитален ремонт). Много бързо обаче новият политически курс прави рязко обратен завой, за да акостира в обятията на поредния диктатор – Владислав Хомяченко[1], заместник-секретар на канцеларията на Нацлидера, известен доскоро като „сивия кардинал“ и произведен след рухването на предишния режим в „архитект на рашизма“. Той е и основният заподозрян в „процеса на века“, нарочен като главен виновник за всички злини в държавата. Но демокрацията е сложно и противоречиво дело. Тръгнала уж по нейния трънлив път, страната скоро се изправя пред задъдена улица: федерацията се разпада на парчета, всички демократи се изпокарват помежду си, сменят се три правителства, рейтингът на президента[2] се сгромолясва… Така отново идва звездният час на „сивия кардинал“, подготвял методично през това време линията на своята защита, съблюдавайки внимателно и търпеливо „лентата с новините“.
Звучи познато, нали? И все пак не му е достигнало въображение на Акунин да изпрати постпутинското руско общество пет пъти на избори за две години. Така или иначе аналогиите са много, като тръгнем от медиите: „Тъмната епоха бе започнала някога с поробването на руската телевизия“, минем през откритите и усмихнати лица на промяната: „Тези момчета и момичета не умееха да ловят престъпници“, и стигнем до преображението на „сивия кардинал“ Владислав Хомяченко в новия премиер VladislavKhomyachenco. И още едно сродство по избор, откриваме го в тъжното прозрение на руския писател, споделено наскоро в друг негов текст: „Ключовият фактор, който определя ценността на всеки човек, страна, цивилизация, е степента на развитие на чувството за собствено достойнство. Погледнете историята на Русия и ще видите, че чувството за собствено достойнство и тиранията са несъвместими. За всяка тирания чувството за собствено достойнство е враг номер едно. Ето защо ненавиждам Сталин, като човек способен и пресметлив той е потъпквал планомерно у своите поданици чувството за собствено достойнство… Ето защо и нашият днешен Сталин върви по същия път… Нито един уважаващ себе си човек не би останал на своя пост след това, което се случи на 24 февруари. Да сте видели поне една оставка? Този дефицит на себеуважение е основното, вековно руско нещастие“.
–––––––––––––
[1] На руски хомяк означава хамстер. В своя сайт Борис Акунин признава, че Хомяченко е събирателен персонаж. Б.а.
[2] На първите демократични избори за президент е избран „прясноосвободения политкаторжник Манделни“. Първообраз на героя е, разбира се, Алексей Навални. Б.а.