Либрето Даниел Гатарич

Либрето  Даниел Гатарич
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    22.06.2023
  • Сподели:

На 23 юни излиза от печат „Либрето – изкусно композиран роман, изпълнен с любопитни препратки и стилистични провокации. Роман фантазия, роман пародия, роман за човека в търсене на своята идентичност.

 

 

 

 

Авторът Даниел Гатарич пристига в София специално за премиерата на българското издание на 30 юни от 19:00 ч. в Casa Libri на ул. „Цар Асен“ 64.

 

 

Либрето(превод: Ася Тихинова-Йованович, 192 стр., цена: 22 лв.) е странно съчетание между изповедно четиво и поезия в проза - истинско предизвикателство за читателя и удоволствие за любителя на сложните пътища в литературата. Сюжетът ни пренася в Испания по времето на работническите протести и борбите на Каталуния за независимост. Дамир Ромич, мигрант от Босна и Херцеговина, работи като охранител на фабрика за цигари. Влюбен е в мистериозно изчезналата Мария, във вавилонската богиня Ищар и в Моцарт. Мечтае да напише либрето за опера и живее в либретото на „Вълшебната флейта“. Мачито е негов колега и приятел, танцьор и гей, чиста и наивна душа. Злият майор е негов началник и олицетворение на злото. Докато работи, обича и мечтае, Дамир не спира да се пита - кой съм аз, какъв съм, откъде съм дошъл, какво ме чака.

Сръбският писател Даниел Гатарич e роден през 1988 г. в република Босна и Херцеговина. Завършва право, работи като юрист и е автор на два романа и две поетични сбирки. Получава награди за стихосбирката „Разглезеният Адам” и романа „Мъжеството на Зоран К.”, а през 2020 г. република Босна и Херцеговина го номинира за Европейската награда за литература за романа „Либрето”.

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации“.

Проектът се осъществява с подкрепата на Столична община.

 

 

 

 

 

 

0sdesdk

 

 

 

 

 

 

Даниел Гатарич – „Либрето“ (Откъс)

Der Vogelfänger bin ich ja ~ Аз съм ловец на птици

Папагено, първа сцена

Появяваш се като в социалистическа витрина, облечена в роклята, която, спомням си, някога ти купих. Три часа сутринта, джинът е с привкус на лимон, сгърчените мишници са потни и това ме кара да се чувствам силен. El amor in los tiempos de colera, произнасям на глас, испанският несъмнено е по-страстен от сръбския. И ти беше там в три заранта и събличаше роклята, която някога обичах. Знамената ми са спуснати, мастурбирането е patético, когато си полупиян, млад и не толкова грозен както някога. Имам S.O.S. броя на мадридските вестници, тя прилича на дете, което някога е било жена. Поглъщам я жадно от прозореца, от сърцето ми блика солена кръв, въпросното дете има мургав тен и носи стилетни токчета, остри като гвардейски байонет. El amor in los tiempos de colera, чувам звънеца, ставам, отмествам джина.

В социалистическата витрина виждам отражение – фланела и купчина мускули върху груби кости. Виждам, че това би трябвало да бъде мъж, но не като някогашния, после виждам лимоновия поглед, говоря на испански, затварям Memoria de mi puta trista и отварям вратата. Тя прилича на дете, което някога е било жена, чувствам се силен – дали от джина, или защото испанският е по-страстен от сръбския, no sé nada. Три часа сутринта и аз съм турист в град, който поглъщам лакомо, докато смуча солената кръв. Трябва да се действа бързо, всичко, освен вътрешната война, е толкова мирно и тихо.

ТИХО, SILENTE

Утрото във Фабриката започва тихо. Скърца тежката каменна порта на безмълвните времена. Silente, тежка порто, silente, шепна ѝ аз като на непослушно момиченце, което в нечие съновидение е било Бог. Напуснах страната си тихо, никой не знаеше, дори solo yo. Косата ми е опъната назад, млад съм, макар косите ми да са като на четиресетгодишния Брандо. Преживях тихо три града и по-шумно също толкова жени. Днес съм на километри далеч оттам, защитен, вярвам, и от тях, и от себе си. Мириша на белези от рани и джин, който ги дезинфекцира понякога и в три сутринта.

Порталът на Фабриката е украсен с асирийски бродерии. Maravilloso! Свивам испанска цигара, испанците впрочем правят това като старателни ученици с пресите за хербарии, та свивам една Purgatoria Flavor. Един сърбин/бошняк стои на стража при портала. Следи мургавите да не скроят някой номер, като пробутат някому тютюн, за да спечелят две-три евро повече. През есенните дни Испания е топъл зефир, прекрасен ромон и невъзможна безметежна глъчка – както винаги има протести. Гладът не се усеща в аромата на тютюна толкова, колкото под кафявите униформи на гладните.

Прелиствам ежедневниците пред погледа на надзорника и това освежава спомена ми за филмите, които тайно следях, натиснал копчето Silente на стария телевизор „Чаевац“. Не аз, а вентилаторите въртят и досега времето на детството, la infancia y ahora. Silente, утринна медитация, бих могъл да пиша за каталонските вестници. Заглавие: Тихи пропелери и под него: Primera independencia, suno la justicia social – първо независимост, после социална справедливост. Излекувайте неволите и раните на душата с вентилатори и перхидролки от филмите на осемдесетте. В тези дни самопомощта е като порнографията за хлапашките мъдници, набъбнали от сладострастния ламент на задоволяването. Няма други мечти освен несбъднатите, кимам на себе си, убеден в сбъднатата мисъл.

В притъпения поглед на смъртоносната машина (още е рано, още цари тишина) фабричният кислород, който я оксидира, ще я охлади след третата смяна. Испанският въздух е прекрасен, приглушен и тих, като мъдрец край езеро, открил любов в левитацията. Въздухът трябва да се опакова и да се продава като антидепресант, по същия начин изсушава устата. Други странични ефекти няма. А има ли изобщо излекуван от депресия. От оперното пеене на душата да, настоящето успешно умира. Ето и подзаглавие номер две: Вдъхнете тихата зора, съратници! Скърцат асирийските пазачи. Лъвовете на портата са знак, че парвенюто е успяло, но на тази порта това сочи, че съм по-близо до боговете от обикновения смъртен.

Във фабриката най-напред идват трите чистачки, жени към петдесетте с плосък хумор и съвети от народната медицина: Държиш ли живо яйце под езика, ще заченеш щерка – и с гума, и без нея. Гръмогласен смях. Пъргави, загорели, ведри, с бръчки по лицето, дълбоки като пресъхналите напоителни канали на Мадрид. Много, mucho, пушат във Фабриката и muchissimo се смеят. Ту за едно, ту за друго. Работят и по дванайсет часа, колкото трае мандатът на пазача на смяната. В шест и половина сутринта изричат на глас no volvere, пъхат картончето в автомата и поздравяват:

Buenoas dias, guapo.

Buenas dias, muchachitas – отговарям, замаян от недоспиването и блудкавия гроздов сок.

Смеят се като послушнички в католически манастир във филм от осемдесетте. Не пуша, не го умея, но до ръката на властодържеца на портала ме чака кофа с испанско кафе – нетърпелива да полее брадата и смири търбуха, разбунтуван от наличието на бактерии в недоварен сок. Носим тъмни униформи, за да се различаваме от останалия персонал. Охраната не говори много, sekuritas no me digas mas. Идва колегата Мачито, но не тихо, о не! Сбъркан е като стрелките на часовника в портиерната, скаран с правилата, буен, никога статичен. Като муле, боднато с остен, за което свидетелства и дяволитият му поглед. Носи униформа с един номер по-малка. С вмъкната в панталоните риза и изхвръкнали задни части, досущ като андалуски портокали, той сякаш очаква партньор (в никакъв случай партньорка) за la tango personal. Косата му е черна като гарван и опъната като браздата на гума pireli. Стрелките на часовника не мърдат, лъжат времето, освен два пъти дневно, както казва Мачито. Често си мисля, че и с него е така.

– Видях ги отново, Дамире амиго – каза той и плюна задъхан на пода.

– Кого, Мачито, кого?

– Нея и кучето ѝ, сношаваха се, ние с колегата Педро ги видяхме – отвърна и преглътна лакомо кнедлата. – Разказах ти за Педро, нали? Опасен е той, трябва да се запознаеш с него, веднъж той и аз… – продължи лукаво да се криви Мачито.

Какво, Мачито? – тихо и търпеливо сръбнах глътка кафе и нервно облизах устните си. Измършавял и с фокусиран поглед, Мачито зае кучешка поза. Представи сношаването на комшийката и кучето. За двуцифрен път разиграваше тази сцена.

Знаеш, че Педро и аз, ние ще…

– Ще го качите в интернет. Знам, Мачито, ама защо?

И тогава – направи пауза, тъжен като изгубено в супермаркета дете. Размаха ръце към PVC дограмата на портиерната и продължи: – Тогава ще го покажем на комшията, знаеш я ти нея, ближе я кучето, а тя се кефи и…

– Прави каквото щеш. На позицията си ли отиваш?

– Тръгвам, Дамире, само да взема нещо.

Разочарован, с термостат и моторола в ръце, Мачито разкършва бедра и със салсова стъпка се понася към другия портал. Към вратата на сивия железен терминал. На тази двупосочна порта няма изгравирано изкуство, няма я естетиката на асирийското сакрално минало, няма жени, нито работници, нито персонал от Управата. Няма я и утринната тишина, оттам излизат груби сини влекачи с етикети на цигарите Purgatoria flavor, колосални цигари, насочени като надървени фалоси към ауспуха над кабината. Носи се Мачито в съвършено излъсканите си обувки, които се търкат в панталоните му. Ablutio, пречи му мръсотията. От доста време си мисля, че това има някаква връзка с въображението му.

Връщам се към горещия катран, настъпва животът на живия мрак. Харесва ми, me gusta, граничи с усещането за единение. Изпитвам сладостно чувство, усещам огъня на мрака, не ползвам захар, тя е абсолютно ненужна. „Благината“ си идва от кафето, опустошена от него и отново възпламенена.

Излязох на въздух, увеличих дозата, слънцето стреляше с лъчите си през короната на стария дъб. Клоните се бяха разпуснали весело като свободата, листата шумоляха бързо и радостно като лекото дихание на Моцартовото творчество. За него бих могъл да пиша в една от главите, Свобода и Мощ… При портата на Ищар се появи Мария.

 

 

 

 

 

 

 

За представяне на книгата по радио и телевизия и интервюта с автора Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444

За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Деси Димитрова, 885 425 562

Станете почитател на Класа