„Другият лабиринт“, Адолфо Биой Касарес, съставител Красимир Тасев, превод Десислава Антова, Лиляна Табакова и Красимир Тасев, издателство „Колибри“, 2022 г.
„Ожесточено литературен“ – така аржентинският писател Адолфо Биой Касарес (1914–1999) нарича своя герой от разказа „Лъжесвидетелството на снега“ Карлос Орибе: „Карлос Орибе беше ожесточено литературен и искаше животът му да е като литературно произведение“; струва ми се обаче, че същото определение би могло без ни най-малка промяна да се отнесе и към него, Адолфо Биой Касарес. В това ни уверява и голямата познавачка на литературата на Латинска Америка Лиляна Табакова, свързвайки идеите му с тези на Хорхе Луис Борхес (1899–1986): „Това, което споделя с него (Борхес – б.м., М.Н.) завинаги, е стремежът към една напълно „литературна литература“, или, казано с други думи, автореференциална, независима от обкръжаващия свят“. Двамата – Борхес и Касарес, са приятели от младостта си, запазват приятелството си за цял живот и съвместно оформят доста проекти, един от които е прославената „Антология на фантастичната литература“, подбрана от тях двамата и от Силвина Окампо (1903–1993), съпругата на Касарес, художничка, поетеса и също писателка. Тримата са били толкова близки, че сред аржентинските интелектуални среди ги наричали: доброжелателите – „божественото триединство“, зложелателите – „дяволската тройка“, признавайки обаче и двете страни магическите резултати от общата им дейност. Дори тук, в България, не сме илитерати за тяхното съратничество: през 2014 г. в превод на Анна Златкова издателство „Колибри“ публикува книгата „Шест задачи за дон Исидро Пароди“, която Борхес и Касарес пишат под псевдонима Онорио Бустос Домек. Те обичат да си правят такива майтапи, какви ли не мистификации устройват. Лиляна Табакова в статията си „Борхес – слепият демиург от библиотеката“ в сборника „Тльон, Укбар & Orbis Universitarius. Четейки Борхес, който чете света“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2023) изрежда някои от тях: „Превръщат се един друг в герои на своите разкази и с ентусиазъм осъществяват съвместни проекти, водени от страстта си към криминалната и фантастичната литература. Пишат на четири ръце, прилагайки на практика идеята за нищожността на автора, като създават измислени писатели – Онорио Бустос Домек и Бенито Суарес Линч (фамилните имена вземат от своите прабаби и прадядовци, като ги комбинират произволно) със съответните им биографии и библиографии, които да насочат прочита в определена измамна посока“. Тези им палави литературщини дълго време играят лоша шега на Касарес, излинявайки творчеството му в сянката на могъщия талант на Борхес. За негово щастие, той постепенно се измъква оттам и му засвидетелстват заслуженото признание: през 1990 г. се сдобива с двете най-престижни литературни награди в испаноезичния свят – „Мигел де Сервантес“ и „Алфонсо Рейес“. По-добре късно, отколкото никога, както се казва. Възможността да заблести със собствена светлина Касарес наскоро получи и в България благодарение на превода на обемист том (452 с.) негови разкази, озаглавен „Другият лабиринт“ (съставител Красимир Тасев, „Колибри“, 2022), осъществен от Десислава Антова, Лиляна Табакова и Красимир Тасев (Касарес би могъл да я получи тази възможност и по-рано, с издадения от „Рива“ през 2009 г. най-известен негов роман „Изобретението на Морел“ отново в превод на Анна Златкова, но, за съжаление и за изумление, книгата премина някак безшумно и незабележимо на българската литературна сцена, без да получи онова съсредоточено внимание, което безспорно заслужава).