Редът в двореца беше такъв. В осем часа от кулата на крепостта свиреше тръбачът. По това време придворните вече трябваше да са се събрали в тронната зала. Малко след това влизаше и царят – с мантията, с короната, със златните гащи. Той имаше една сребърна корона за ежедневна употреба и една златна – за тържествени случаи. Днес трябваше да бъде с тържествената, защото към единайсет часа предстоеше визита на царя на съседното царство, и то мъничко като нашето.
Придворните люде вече се бяха строили в шпалир покрай червената пътека. Тук бяха комендантът на двореца, командирите на пешата и на конната войска, отговорникът по радостните ритуали и отговорникът по скръбните ритуали, които бяха един и същ човек, началникът на дворцовата стража, към чийто състав поради недоглеждане беше придаден и шутът, който впрочем доста се оплакваше, но единствено пред някое самотно огледало в чертозите, че вече изнемогва от умора – през деня трябва да е водопад от смях, а през нощта да обикаля с тежката алебарда по коридорите на двореца, лишен дори от войнишко наметало, а облечен единствено в смешното си, разграфено на жълти и червени квадрати трико и да се бори с леденото течение, което така задръстваше носа му, че тези, които не го познаваха, мислеха, че шутът е родом от Париж.
Всички вече чакаха негово величество, когато от вратата към покоите на царя излетя отговорникът по хигиената и уж шепнешком, хем смутено, хем разпалено, започна да обяснява нещо на коменданта на двореца, но така гръмогласно шепнеше, че всички присъстващи разбраха за какво става дума. Царят имаше, как да го кажем по-меко, стомашни неразбории и днес нямаше да може да се присъедини към дневната си програма. Ако беше друг ден, това нямаше да предизвика объркване, но днес предстоеше височайше посещение и липсата на царя щеше да сипе оцет в съседските отношения. Без това, като страдащ от язва, царят на съседното царство беше склонен към прекомерна подозрителност и резки завои в настроението.
Придворните изобразиха с отворена уста размисъл и застинаха така. Единствен шутът знаеше, че тази гримаса не е продуктивна и затова бързо се приближи към коменданта на двореца, за да му сподели спасителната си идея. Комендантът послуша малко, закима с одобрение и се разбърза. Накратко, ставаше дума за следното. Царят имаше брат близнак с детски акъл, който прекарваше дните си, изолиран в най-далечното крило на двореца, където по цял ден разглеждаше съкровищата си, яйца, връвчици, перца, или раздаваше команди на една армия от оловни войничета. Шутът беше предложил да поставят брата близнак на престола, за да се изпълни церемонията по посрещането. После щяха да приберат брата-близнак, като се извинят с настинката му, и бързо да заведат госта в трапезарията, където агнешкото, пълнените шарани и свежите марули, а така също пенливото вино и лютата ракия щяха да отвлекат вниманието му от тънкостите на протокола. Разбира се, веднага щяха да се появят и танцьорките, а през годините те многократно бяха доказали своя патриотизъм.
Както се казва, речено-сторено. Доведоха брата близнак, издокаран в царските одежди и с тържествената корона на главата, настаниха го на престола. В тоя момент дворцовата стража съобщи, че е пристигнал царят на съседното царство. Въведоха и него, посочиха му специалното кресло за гости. Прислугата поднесе първия дар, кадифена кутия със златна лента. Придворните я отвориха и я показаха на всички. Вътре имаше изкован от злато и смарагди бръмбар с размерите на мъжки юмрук.
Лицето на коменданта се изопна. В бързината той беше пропуснал да се подготви за този ритуал от наша страна. Но братът близнак извади от джоба си едно яйце и го търкулна към госта.
Единствен шутът бе в състояние да разгадае дълбокия смисъл на случилото се. Символно бръмбарът означаваше, че от съседното царство имат претенция към изпъстрената с цветя ливада, която се спускаше живописно от нашата страна към границата. Това беше стар спор, който царят на съседното царство редовно подновяваше, повече от инат, отколкото поради историческа справедливост. Яйцето обаче ясно поставяше нещата на мястото им – въпросното спорно „гнездо” е наше владение.
Тогава гостите поднесоха втория дар. Когато нашите отвориха кадифената кутия, се видя, че вътре лежи кинжал с позлатена дръжка, истинска майсторска изработка. Отново само шутът беше в състояние да разгадае знака. Ако не ни дадете доброволно ливадата, ние ще се бием за нея.
Царят двойник тозчас извади от джоба си конопено въженце. На тайния език, който разчиташе единствено шутът, това трябваше да означава – не си струва да водим война за място, голямо колкото да се отъркаля едно магаре. Което си беше самата истина.
Чуждият цар се изправи и се поклони. Инатът му беше заситен. Претенцията елегантно беше сменила кожата си, попадайки отново в топлата хралупа на статуквото. Сега вече предстоеше приятната част от гостуването и чуждата делегация нетърпеливо се понесе към трапезарията, за да се хвърли в обятията на агнешкото и танцьорките.
На другия ден всичко си беше по старому. Точно в осем тръбачът наду тръбата от кулата на крепостта. Скоро царят зае мястото си на престола, облечен с мантията и златните гащи и със сребърната корона на главата. Но върху придворните беше легнала сянка. Лицата им бяха напрегнати. Защото те нямаха ясен отговор на въпроса това техният цар ли е, или е неговият брат близнак. Отговорникът по хигиената се разхождаше с каменно лице и заключена уста. Забелязваше се една-единствена разлика от вчера. Положението на шута се беше променило. От шут и по съвместителство нощна стража той се беше превърнал в пръв съветник на царя и се беше сдобил с хермелинова наметка, която наистина му беше въздълга и когато ходеше, метеше с нея каменните плочи на двореца, но всички, предвид новия му пост, се правеха, че не забелязват това. Като че ли и хремата му попремина, но той продължаваше да говори така, сякаш е роден в Париж.