„Има такава държава“, Тони Николов, издателство „Хермес“, 2023 година
Представянето на новата книга на Тони Николов „Има такава държава” се превърна в събитие. Това означава, че книгата е събитие.
Първото, което искам да отбележа, е, че това е една изключително културно написана книга. Вероятно ще усетите подтекст в това изречение. Да, потвърждавам – точно това искам да кажа.
Очаквахме да се появи третия том със софийски потайности, но авторът ни изненада. Всъщност това е третият том от поредицата за трагичната българска историческа съдба. Първият е „Пропуканата България”, вторият е „Българската дилема”, и като че ли напук на тези две предишни заглавия авторът иска да ни внуши с категоричност – „Има такава държава”
Тони Николов завършва предисловието си с изречението: „Ала все някой трябва да бие камбаната, щом България е на ръба на бездната”.
И ето тази книга е биене на камбаната за дълбок смут, за дълбока тревога.
Тука са събрани есетата на Тони от Портал Култура, но и не само. Има разширено документално изследване върху покушението на папа Йоан Павел Втори, има редактирани и допълнени статии. Когато те се съберат в тялото на една книга, придобиват много по-дълбоко, цялостно и многопластово звучене. В Портала всичко четем някак набързо, информативно, за да можем да догоним и следващата информация, и аз лично пропускам доста голяма част от профучаващата информация в много текстове.
Книгата е разделена на три раздела – „Българската енигма”, „Големият световен безпорядък” и „Прочити”, където са обединени есета с много различна тематика. За мен най-силен е вторият раздел „Големият световен безпорядък”, макар че той е и най-краткият, състои се само от три есета върху безпорядъка, писани между 2017 и 2022 година. Четвъртото есе в този раздел се състои от отделни фрагменти, които, поставени един до друг, онагледяват по някакъв начин безпорядъка и хаоса, в който живеем.
Спирам се така подробно върху драматургията на есетата, защото значението и смисълът на всяко от тях се обогатява и допълва в зависимост от мястото, на което е разположено.
Още в първата си статия Тони Николов прави исторически обзор на съдбата на държавата ни, като се опира главно на трудовете на Иван Хаджийски и Константин Иречек, както и на наблюдения на пътешественици от XVIII и XIX век, за да заключи чрез думите на любимия си Иван Хаджийски от „Оптимистична теория за нашия народ“: Не може да се откаже, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едни от най-гадните явления у нас. Посредствеността, поради особените географски условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие. Не са оптимистични тези думи, но нали оптимизмът не се изразява в това, да гледаме през розови очила.
Нищо ново не се случва с нас, ни казва Тони Николов чрез обзора си на „Българските кризи”. Такава е била историята ни, такава и ще бъде, не можем да я направим по-различна, не можем да се измъкнем от коловоза, който ни е предначертан от нашето минало. Дали един такъв исторически детерминизъм е правилен, аз не зная. Но ние го живеем, при това доста убедително, за съжаление.
Болезнено докосва съвестта ни и есето на автора за посещението на патриарх Кирил Гундяев и начинът, по който това посещение помрачи националния ни празник през 2018 г. През следващите години имахме възможност да наблюдаваме още много действия на руския патриарх, които доизрисуваха образа му на кремълски ставленик.
Последното есе от тази първа глава е „Българската следа” – опит за документално изследване на атентата срещу папа Йоан Павел Втори. Лично за мен най-интересен факт в това разследване беше признанието на самия папа, че в момента на атентата, в момента, в който срещу него от упор са изстреляни два куршума, той е имал абсолютната убеденост, че ще бъде спасен, защото, както казва в едно интервю по-късно самият той: „една ръка стреля, а друга ръка отклонява куршума”. И наистина след оздравяването му хирургът, който го е оперирал, казва, че когато е навлязъл в тялото му, вторият куршум е имал необичайна траектория – движел се е на зиг-заг, без да засегне нито един жизнено важен орган, без да засегне дори аортата.
В есето си „ХХІ век като въпрос” Тони Николов ни говори за прочутото философско есе на чешкия мислител Ян Паточка „Войните на ХХ век и ХХ век като война”, излязло в самиздат през 1975 г. Интересни са разсъжденията на Паточка, както и коментарите и въпросите на Тони Николов към тях. Последният, най-важният, особено важен за нас днес въпрос е – каква е противоотровата срещу войната? Според чешкия философ от непрекъсната верига от войни може да се излезе, но след състояние на поврат (metanoia), когато човекът с исторически опит, духовният човек, надделее над чисто физическия човек. Когато на преден план излезе „солидарността на разтърсените”. И Тони Николов цитира следния много важен откъс, който и аз искам да подчертая: Солидарността на разтърсените – разтърсените във вярата в „деня”, „живота” и „мира” – придобива особено значение тъкмо по време на освобождаването на силата… [за него това е войната]. Солидарността на разтърсените е солидарност на тези, които я разбират. В ръцете на разбиращите са потенциално всички сили, на чиято основа може единствено да живее днешният човек. Солидарността на разтърсените е в състояние да каже „не” на мобилизационните мерки, които правят вечно състоянието на война.
Този откъс ми е толкова близък, защото за мен пандемията, която преживяхме, беше момент, в които ние бяхме призовани да извършим колективна метаноя. За това разказвам в последния си роман „Не ви познавам”. Ние като общество не успяхме да извършим този скок в съзнанието си, към който бяхме призовани. Провалихме се. Този провал е трудно артикулируем, но затова пък последствията му са мъчително осезаеми.
Третият раздел представлява културологични прочити, тук Тони Николов е в стихията си, особено когато проследява житейския път на дадена личност. Например очеркът му за Христо Г. Данов е готов материал за документален, ако щете и за игрален филм. Христо Г. Данов, който е дал толкова много на образователната ни система и за когото сме знаели толкова малко! Ето един цитат от това есе: … Така до Освобождението на България един-единствен човек е и просветна институция, и отдел кадри, и книгоиздател, и печатар, и какво ли не още. Не можем да не усетим типичната Тони-Николова ирония, особено когато си помислим за двете ни Министерства – на културата и на образованието, и стотиците, а сигурно и хиляди хора, които работят там! Констатацията също не е особено оптимистична за нашето общество.
В тези „Прочити” ще открием и историята на патриарх Кирил и нелегалния Никола Коларов с присъда от народния съд, когото патриархът е укривал от властта, история, която също е готова да се превърне в роман или филм.
И животописа на доктор Дантон Папурков, избрал за кауза на своя живот добротворчеството, и странния начин, по който той му е разкрил невероятната си, главоломно превратна съдба!
Подзаглавието на книгата е „Записки по българските кризи“. Множественото число на „кризи“ свива сърцето ни. Питаме се – „Докога?“. Знаем, че едно от значенията на понятието „крисис“ е „решение“. Отдавна сме стигнали до заключението, че не успяваме, не умеем да стигаме до решения. У нас като че ли „криза“ няма единствено число. В книгата намираме отговори защо е така. А щом намираме отговори, значи все пак има място за малко оптимизъм.
