Поезията като заклинание

Поезията като заклинание
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    08.06.2023
  • Сподели:

Разговор с Виолета Кунева за втората ѝ стихосбирка „Кучето на Персефона“

 

 

МОЛЯ ЗА ВАШИТЕ АПЛОДИСМЕНТИ

 

Вече десет минути този самолет
не излиза от рамката на прозореца,
лъкатуши като река, оставяйки розова диря.
Това може да е проблем с пилотите,
веселяшка шега преди Коледа, авария,
несръчен опит за изписване на „обичам те“.

Какво да мисля докато го гледам –
толкова е красива любовта, толкова е красива смъртта.
На коя от двете ръкопляскам.

 

 

 

В новата ти книга „Кучето на Персефона“ по интересен начин пътуваш между светлината и сянката.  Персефона не присъства пряко, но присъства подземен свят като усещане, този ад, тези тъмни страни от нашето съществуване. При теб обаче няма разделение между тези светове – тукашния и отвъдния – те са едно. Един свят, в който понякога дори смъртта и любовта не могат да се различат. Описваш състояния, които са много изострени, крайни. Друг път се отдалечаваш за да погледнеш отстрани. Да започнем разговора ни от тези граници, тези различия, и от идеята ти да създадеш книгата по този начин.

 

Благодаря ти, че толкова внимателно си прочел и усетил книгата. А идеята за нея се оформи постепенно. Предполагам, че се е случвало и на други пишещи – поглеждаш стихотворенията, написани в определен период, и внезапно разбираш коя е основната тема, която те вълнува – понякога не си го осъзнавал до този момент. Може да мине и дълго време, преди да изкристализира представата за следващата ти книга. В един момент аз прочетох текстовете си, писани в продължение на около две години, и разбрах, че ме вълнува темата за опитомяването, изследването, приемането на ада – разбира се, ада във всичките му проявления. След това, докато продължавах да пиша нови текстове, без предварителен план какво ще излезе, те просто се наредиха в една малко по-различна логика и разбрах, че също така търся отговори за прехода между тъмното и светлото, за нюансите, връзките между тях, за проходите между тукашното и отвъдното. И за справянето със страха от тъмното.

 

ШАГАЛ

 

на връщане
всичко което видяхме през този ден
се насложи върху зеленината
зад прозореца
върху лицата и думите ни

след себе си теглехме
целия напуснат град
с лая на кучетата и камбаните му

и вече не пътувахме във влак
а върху покриви на къщи
и куполи на църкви
и поклащахме краката си
като деца

 

Този страх е и детски по някакъв начин. Поезията често работи с този детски поглед и тази детска чувствителност, която остава вътре във всеки от нас. Тя е много изострена.

 

Много е важно тази чувствителност да бъде запазена, защото децата знаят всичко и за мрака, и за светлината, а след това постепенно различни събития и фактори в живота ни карат да го забравим. Така че този детски страх е един от ключовете и за справянето с него самия. Детската чувствителост е свързана с транцендентното, което силно привлича към себе си някои от текстовете в тази книга. Живеем в свят на рационалното, а на фона на всички лъжи, които ни заобикалят, е важно да съхраним способността си да мислим разумно, от това зависи запазването на разсъдъка ни. Но какво би станало, ако напълно загубим връзката с необяснимото, с неназовимото – ще има ли изобщо изкуство тогава? Според мен по-скоро не. Така че, за да оцелее и духът ми, опитвам да се грижа за детската сетивност в себе си, да ѝ давам възможност да говори.

 

на дъщеря ми

 

ти слушай тялото си
разказа на тленността
приемай с обич
ръцете дръж свободни
и прегръщай
най-вече
люлей се лудо
напред-назад
над ада и над рая
от скоростта не се страхувай

където и да паднеш
ще те хвана

 

Стихосбирката завършва с това стихотворение, посветено на дъщеря ти. В него има грижа, тук страхът се е превърнал в нещо друго. Гледаш с погледа на майка. Дете и майка едновременно.

 

Така е, като майка аз не мога да се страхувам, а по-скоро да премина през преградата между световете, за да спася детето си. Може би обичта към него може да отвори брод някъде по границите, да начертае нови реалности. Когато се появи дъщеря ми, аз започнах често да се наблюдавам през нейните очи и изпитах потребност да разбера кои са най-важните неща за мен, за да ѝ разкажа за тях. Като изключим всички суети, осъзнах нещо съвсем просто и очевидно – че е безкрайно важно да не сключваш пакт с мрака. И в светлината на международните събития в момента – войната в Украйна, която е по-близо до нас, отколкото си представяме – виждам още по-безспорно колко е важно да разбираме ясно къде е границата между доброто и злото, и на никаква цена да не отстъпваме от светлата страна. Защото така няма да ни е страх поне да ни погледнат децата ни или пък да се погледнем в огледалото – това е едно добро начало на историята за справянето със страха.

 

ОПИТОМЯВАНЕ

 

Един ден смъртта се появява
като бездомно кученце,
което подтичва след нас.
Ляга в краката ни.
Чуваме дишането му.

Купуваме каишка.

Стани, Смърт!
Седни!
Тихо!
До мен, Смърт!

Учи бързо.
Отговаря на всички имена.

Винаги помни обратния път
в лабиринта.

Затова стискаме каишката.
Не я пускаме.

 

Не си затваряш очите пред мрака, войната, не се правиш, че смъртта не съществува, а се опитваш да я опитомиш. Това ли е един от начините да сме честни към себе си, чрез творчеството да не потъваме в мрака, а да живеем с него?

 

Да, това е един от начините – с проява на известна смелост да влизаме поне донякъде в мрачните места и теми, до които се страхуваме да се приближаваме, и да ги осветяваме отвътре – доколкото стига светлината, която носим в себе си.

 

Ти сама ли навлизаш, или всъщност те са част от живота ти, или ги изследваш по някакъв начин?

 

И трите неща. Те са част от мен, във всеки човек има доста мрак. Но са част и от същността на самия живот. Ако опитаме да се приближим, да общуваме с тях, да ги опитомим, някои от тях ще станат по-малко страшни, а по отношение на другите – които са си страшни, може би ще открием в себе си непримиримост, която поне да ги назове с истинските им имена.

 

НЯМО КИНО

 

гледаме филми и снимки от минали войни
макар че жертвите и раните са черно-бели
историите уж са научени –
кой би се върнал назад
но сега отново сме в началото
извлечени тук един по един
през руините на светлината
в която всъщност
никога не сме пристъпвали

от все още здравите прозорци
виждаме ужасени –
цветът на кръвта вече е червен

 

Метафорично казано, тази война е и на вътрешната ни сцена. Как се справяме с войната вътре в нас?

 

Покрай войната в Украйна неслучайно се промениха много връзки между хората, но също така тя е важен, макар и ужасен повод да разберем много неща за себе си. Способни ли сме да различим злото от доброто, какъв е светът, в който всъщност живеем, и каква роля имаме в него? Може ли сърцето ни да оцелее при една такава война? И ако оцелее, на каква цена, какво ще разберем за сърцето си? Може би, че е изгубило чувствителност? А как се справяме с перманентната война вътре в нас – предполагам, че и за нея имат значение същите въпроси. Това е война между светлината и мрака, които изграждат всеки от нас. Но според мен не трябва оцеляването да е на всяка цена. В някои случаи е по-добре да сме на страната на губещия, за да останем в светлината.


***
няколко пъти отидох в галерията
заради картината с кучето
накрая посегнах крадешком и го погалих

нито то нито светът показаха че са усетили
докосването по маслената топла козина

на следващия ден кучето беше избягало

на мястото му имаше пролука
достатъчна за да влезеш

 

В стихотворенията си обичаш да одухотворяваш света, в тях има много въображение и игра, създаваш други реалности. Какво ти носи това?

 

Мисля, че едно от чудесата на изкуството е способността му да премества границите на реалността. Точно това усещам при срещите си с поезията, която ме променя и която обичам. Това е почти физическо усещане за разширяване на света, така че в този смисъл когато пиша, ми се иска да премина отвъд границите на познатото за мен. А доколко успявам, е отделен въпрос. Но при всички случаи има смисъл да опитваме да говорим освен за видимото и за невидимото.

 

Ти си внимателна с езика, в твоята поезия думите оживяват, създавайки образи, които са много въздействащи. Да си поговорим за езика и за работата ти с него.

 

За вниманието към думите вероятно има значение, че се занимавам с право. Общото между правото и поезията е, че всяка дума има голяма тежест и трябва постоянно да си нащрек накъде ще се насочи силата ѝ, на какво е способна.
При мен самото писане поражда писането. Понякога определен образ изниква в съзнанието ми, зазвучава и аз следвам неговия глас, без да имам представа накъде ще продължи. Но неговата логика започва да си проправя път и рядко ме подвежда. Разбира се, след това редактирам – както казах, не оставям думите да правят каквото си искат. Обикновено правя доста съкращения в първоначалния вариант на стихотворенията. За мен е важно всяка дума да има роля, да не бъде просто украшение.

 

РАЗБИРА СЕ ЧЕ ВСЕЛЕНАТА СЕ РАЗШИРЯВА

 

всяко посетено място
добавя нов абзац в книгата на бягствата
към която посягаме
когато сънят стане непоносим

понякога думи или случайни минувачи
избутват границите на страха
като повредена насред улицата кола

като побесняло добиче страхът
забива рога в стените на вселената
и ги разкъсва

преди да зараснат
от дупките прониква светлина

 

Променяш ли се, след като напишеш определено стихотворение?

 

Случвало се е написването на някое стиховорение да бъде изход от неразрешим до този момент вътрешен проблем. След като успея да го изразя, а може би и част от решението му, се получава своеобразно обезвреждане. Това е нещо като формула, заклинание, чрез което успявам да продължа напред. А доколкото писането би могло да бъде начин за назоваването на света и на себе си, може би след всяко написано стихотворение опознавам по-добре себе си и това неизбежно ме променя.

 

Чувстваш ли тези стихотворения като някакъв етап от живота си, след който се отворят нови хоризонти?

 

Много съм мислила в тази посока. Интересно е една книга да се чете през призмата на етапа, на света, затворен в нея. Авторът може да е спокоен, че пространствата, за които е разказал, въпросите, които е задал, са си там, винаги може да се върне към тях, затова и може да си позволи да отиде по-далече. Безкрайното оставане в един и същи етап рядко е градивно. Надявам се, че чрез „Кучето на Персефона“ съм напуснала вътрешния свят, в който съм живяла през последните няколко години. Гледайки новите неща, които пиша, се надявам, че вече поемам в друга посока.

 

Редактор на книгата е Надежда Радулова, която обича да работи с митологията. Името на тази книга е „Кучето на Персефона“. Да поговорим за митологията, която всъщност е твоята митология, и за работата ти с Надежда Радулова.

 

Щастлива съм, че отново работих с Надежда Радулова, която е редакторка и на първата ми книга. Много я харесвам и като поетеса и преводачка. Книгата е по-добра след нейната намеса. Надежда е много честна към духа на книгата, чете внимателно и деликатно, не се намесва радикално, а ми помага да изтегля нишката на потенциала на текстовете там, където той не се е релизирал пълноценно. Когато каже, че някое стихотворение трябва да отпадне, аз се съгласявам без замисляне, защото виждам, че тя чува гласа на книгата като цяло и може да усети фалшивите тонове. На нея дължа и заглавието. То дойде от един неин имейл, в който тя каза нещо в смисъл, че книгата ѝ се струва като писана при постоянно преминаване на границата между тукашния и отвъдния свят, свърза това преминаване с Персефона, спомена и присъствието на кучето, което аз усещах като червена нишка в книгата. Тогава, наред с други заглавия, предложих „Кучето на Персефона“ и тя също като мен го възприе като най-подходящо. Ценя много и това съзвучие, което усещам, когато работя с нея.
По отношение на „моята“ митология – митологията дотолкова е изградила всички ни, че е трудно да бъде избегната, прокрадва се под една или друга форма почти навсякъде. Тя също е своебразна формула, по която, осъзнато или не, мисля света. Разбира се, Персефона няма куче, но аз по детски безотговорно го рисувам, дописвам в страничното поле на страницата. И кучето вече (може би) съществува, поне в измерението на моята книга.

 

КУЧЕТО МИ АД ОСТАРЯВА

 

не се давай Ад моля те
за кого ще бързам да се прибера
току-виж съм поискала да стигна далече
върни се да спиш на възглавницата ми
вместо пред вратата
спомни си – вече закуси днес
при този старчески апетит
месото ми ще свърши твърде бързо
и защо ме гледаш гузно
знаеш че няма да избягам

стегни се Ад
не искам да свиквам с друго куче
да бъда търпелива докато порасне
да гризе стаите и времето ми
да го уча на моя език

и как по дяволите бих го кръстила

 

Разкажи за животните и природата в твоите стихотворения.

 

Като човек, свързан с духа на града, връзката ми с природата невинаги е толкова силна, колкото ми се иска. Опитвам да я поддържам все пак, защото тя е важно измерение, помага ми да усетя мащаби и измерения, които един град скрива. Връзката ми с животните обаче винаги е била много близка, те са не по-малко важни от хората. Доскоро живеех с цели шест животни, вече са три. Това са три сърца, които вкъщи бият около нас, с които синхронизираме сърдечния си ритъм. Мисля, че животните са ангели, може би затова ми се иска да населя с тях и стихотворенията си – с ангели, които ще ме преведат през лабиринтите в мен.


***
рамо до рамо с кучета пияници и деца
събираме последните слънчеви лъчи
на малък непознат площад

старото и новото му име
се боричкат по фасадите на сградите
жена вдига от улицата
лист хартия и го скрива –
още една тайна без отговор

мълчим
страхуваме се
светлината да не изтече
под прикритието на думите

 

Виолета Кунева е родена и живее в София. Първата ѝ стихосбирка „Почти всичко е наред“ (2019, „Жанет 45“) получава Националната награда за поезия Иван Николов за дебют и голямата награда Пегас на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, 2020. Виолета Кунева има публикации в антологии, сайтове и издания за литература, награди и участия в поетични фестивали и формати в България и в чужбина. „Кучето на Персефона“ е втората ѝ стихосбирка.

Станете почитател на Класа