Нови издания на „Добър ден, тъга“, емблематичната дебютна творба на Франсоаз Саган, и на недотам известния у нас роман „Обичате ли Брамс?“ стават част от Бисерната поредица на издателство „Колибри“ на 19 май. Обединени в един том (превод: Мария Коева, 208 стр., цена: 22 лв.,твърди корици), тези произведения са истински подарък за ценителите на ефирната, същевременно дълбока проза на прочутата френска писателка.
„Добър ден, тъга“ разказва за едно горещо лято, за една прекрасна вила на Средиземно море и за седемнайсетгодишната Сесил, която прекарва почивката си заедно с баща си Ремон и приятелката му Елза. Тримата се забавляват, нямат нужда от никого, щастливи са. Всичко това до пристигането на Ан. Ан е различна от жените от обкръжението на Ремон, цени културата, добрите маниери и високия морал. Започва подмолна битка между трите жени, Ан взема надмощие, интригите на Сесил накланят везните в полза на Елза, напрежението расте, а след развръзката настъпва тъгата. Романът „Добър ден, тъга“ получава наградата на критиците през 1954 г.
„Обичате ли Брамс?“ е историята на трийсет и девет годишната Пола, красива жена с интересна професия, която трудно преминава от статуса на млада към този на младееща жена. Пола е разведена, а приятелят ѝ Роже е твърде зает, за да ѝ отдаде нужното внимание. Тя се намира на кръстопът, когато среща Симон – красив двайсет и пет годишен младеж, който се влюбва страстно в нея. Пола е трогната от вниманието му, а когато двамата отиват на концерт на Брамс, открива в младия човек дълбока чувствителност към музиката и отстъпва пред любовта му. Разкъсвана от колебания, тя няма сили да се откаже от нито един от двамата.
Авторка на 20 романа, част от които издавани в България, както и на новели, пиеси, филмови сценарии и текстове за песни, Франсоаз Саган (1935-2004)става известна още с първия си роман, „Добър ден, тъга“. Написва го,когато е едва 18-годишна, а днес той е преведен на десетки езици в цял свят. Оттогава до края на живота ѝ славата не я напуска. Книгите ѝ жънат успех с лекота, а някои от тях са филмирани. Саган се омъжва два пъти, прочува се с бохемския си нрав, със страстта си към хазарта и бързите коли. След претърпяна тежка автомобилна катастрофа се пристрастява към опиатите и алкохола. При появата на „Добър ден, тъга“ самият Франсоа МориакнаричаСаган „очарователно малко чудовище“, впоследствие я определят като „Шанел на литературата“, говорят за „малката музика“ на романтичните ѝ сюжети, а по повод кончината ѝ Жак Ширак заявява: „С нейната смърт Франция загуби един от своите най-блестящи и чувствителни писатели“.
Франсоаз Саган – „Добър ден, тъга“/ „Обичате ли Брамс?“ (Откъс)
ПЪРВА ГЛАВА
Колебая се да нарека с красивото строго име тъга непознатото чувство, смутно и благо, което ме обсебва. То е тъй цялостно, тъй себично, че почти се срамувам от него, а досега тъгата винаги ми се е струвала достойна. Не съм познавала нея, а само скуката, съжаленията, по-рядко – угризенията. Днес нещо ме обгръща като коприна, дразнеща и мека, и ме отделя от другите.
През онова лято бях седемнайсетгодишна и безоблачно щастлива. „Другите“ бяха баща ми и Елза, неговата любовница. Нека веднага поясня това положение, което отстрани би могло да изглежда неловко.
Баща ми беше на четиресет години, вдовец от четиринайсет; младееше, преливаше от жизненост и възможности и когато две години по-рано завърших пансион, нямаше как да не проявя разбиране, че има връзка с жена. По-мъчно ми бе да приема, че последната биваше сменяна на шест месеца. Но очарованието му, новият лесен живот и собствената ми нагласа скоро ми помогнаха да свикна и с това. Баща ми бешелековат, но с делови умения; проявяваше неизчерпаемо любопитство, но бързо се отегчаваше. Жените го харесваха. Не се затрудних да го обикна, и то нежно, понеже беше мил, великодушен, весел и преизпълнен с любов към мен. Не си представям по-добър, нито позабавен приятел. Тогава, в ранното лято, той бе дотолкова внимателен с мен, че дори ме попита дали не възразявам да прекараме почивката с Елза, настоящатаму любовница. Нямах друг изход, освен да го поощря, тъй като знаех, че не може без жени, пък и Елза нямаше да ни досажда. Тя беше високо червенокосо момиче с доста лек нрав, статистка в киното и в баровете по Шанз-Елизе. Беше приятна, не особено умна и без големи изисквания. Впрочем двамата с баща ми така се радвахме, че заминаваме, та не се получиха никакви разногласия. Той бе наел на средиземноморския бряг голяма бяла вила, уединена и прелестна, за която си мечтаехме още от първите юнски горещини. Тя се издигаше на скалист нос, а от шосето я отделяше борова горичка; козя пътека се спускаше до златисто заливче, опасано от червеникави скали, между които се плискаше морето.
Първите дни бяха чудни. Прекарвахме часове на плажа, изнемогващи от жегата, и постепенно добивахме здрав загар – с изключение на Елза, която изгаряше и се белеше болезнено. Баща ми правеше сложни упражнения с краката, за да смъкне коремчето си, несъвместимо с донжуановските му наклонности. От зори бях във водата, хладка и прозрачна вода, в която се гмурках и изтощавах в безразборни движения, за даизмия от себе си всички сенки, всички прахоляци на Париж. Излягах се на пясъка, гребвах от него в шепа, оставях го да изтече между пръстите ми – жълтеникава гальовна струйка. Казвах си, че той изтича като времето, че това е простичка мисъл и че е приятно да ти минават през ума простички мисли. Беше лято.
На шестия ден видях Сирил за пръв път. Той плаваше с малка платноходка успоредно на брега и се преобърна точно пред заливчето. Помогнах му да извади вещите си от водата и между изблиците смях узнах, че се нарича Сирил, че е студент по право и че прекарва ваканцията с майка си в една от съседните вили. Беше южняшки тип, много смугъл, с открито лице и нещо уравновесено и покровителствено, което ми допадна.А иначе отбягвах питомците на университета, твърде резки, прекалено заети със собствената си личност и най-вече с младостта си – в нея те намираха сюжет задрама или оправдание за отегчението си. Не обичах младежите. Пред тях далеч предпочитах приятелите на баща ми – четиресетгодишни мъже, които разговаряха с мен кавалерски и с умиление, засвидетелстваха ми нежност и на баща, и на любовник. Сирил обаче ми хареса. Беше висок и на моменти красив, с красота, която вдъхваше доверие. Без да споделям нетърпимостта на баща ми към грозотата, заради което често общувахме с глупаци, изпитвах своего рода смущение и отчужденост пред хората, лишени от всякаква физическа привлекателност – тяхното примирение, чене са харесвани, ми се струваше непристоен недъг. Защото нима търсехме друго, освен да бъдем харесвани? Дори днес не съм наясно дали в това пристрастие към завоеванията се крие излишък от жизненост, жажда за власт, или пък подмолна, ненаказана потребност да се самодокажем и да намерим подкрепа.
На тръгване Сирил предложи да ме учи да управлявам платноходка. Прибрах се за вечеря погълната от мисли за него и почти не участвах в разговора. След като станахме от трапезата, отидохме, както винаги, да се изтегнем на шезлонгите на терасата. Небето беше обсипано със звезди. Гледах ги със смътната надежда, че ще преварят времето си и ще започнат да падат, образувайки лъчисти бразди. Ала беше едва началотона юли и те не помръдваха. Из чакъла на терасата свиреха щурци. Навярно бяха хиляди, упоени от зноя и от луната, щом по цели нощи издаваха странния си звук.Бяха ми обяснили, че те всъщност триели едно о друго твърдите си надкрилия, но аз предпочитах да си внушавам, че тази гърлена, дълбока песен е инстинктивна като зова на котките през март. Тъкмо тогава баща ми се прокашля и се надигна от шезлонга.
– Искам да ви съобщя, че ще имаме гости – рече.
Отчаяно затворих очи. Наистина такова спокойствие не можеше да продължи безкрайно.
– Бързо кажете кой! – възкликна Елза, всякога жадна за светски прояви.
– Ан Ларсен – отвърна баща ми и се извърна към мен.
Погледнах го, твърде изумена, за да реагирам.
– Бях я поканил да дойде, ако се почувства уморена от модните си колекции, и тя... ами тя пристига.
Умът ми не го побираше. Ан Ларсен беше стара приятелка на горката ми майчица и с баща ми не поддържаше почти никакви отношения. Все пак две години по-рано, след излизането ми от пансиона, баща ми, който се чудеше какво да прави с мен, мепрати при нея. За една седмица тя ме облече с вкус и ме научи на обноски. Това ми вдъхна пламенно възхищение, което тя умело пренасочи към един младеж от своята среда. И тъй, аз ѝ дължах първите си елегантни тоалети и първата си любов, та изпитвах дълбока признателност към нея. На четиресет и две години тя беше много привлекателна и много търсена жена с красиво лице, гордо, уморено и безразлично.Именно безразличието бе единственото, за което можеше да бъде упрекната. Тя беше любезна и далечна. Всичко у Ан говореше за овладени чувства и душевно спокойствие, което действаше смущаващо. Макар и разведена, свободна, не беше известно да има любовник. Впрочем ние не се движехме в едни и същи кръгове: тя общуваше с изискани, умни, ненатрапливи личности, а ние – с шумни, жадни за живот хора, откоито баща ми не искаше друго, освен да бъдат красиви или забавни. Смятам, че тя донякъде презираше баща ми и мен заради пристрастието ни към развлеченията и към всичко повърхностно, тъй както презираше крайностите изобщо. Събирахме се самона делови вечери – тя се занимаваше с висша мода, а баща ми с реклама, а иначе връзката се поддържаше само благодарение на спомена за майка ми и на моите усилия, защото въпреки страхопочитанието си аз много ѝ се възхищавах. Тъй или иначе, ненадейното ѝ посещение ми се струваше досадно, като имах предвид присъствието на Елза и представите на Ан за моето възпитание.
Елза се качи да си легне след безброй въпроси за мястото на Ан в светското общество. Останах насаме с баща си и приседнах на стъпалата, в краката му. Той се наведе и положи длани на раменете ми.
– Защо си такава вейка, милинка? Приличаш на диво коте. Ще ми се да имам хубава щерка, русокоса, пухкава, с ясни очи...
– Не е там въпросът – прекъснах го. – Защо си поканил Ан? И защо тя е приела?
– Ами за да види стария ти баща например. Знае ли човек...
– Ти не си от мъжете, интересни за Ан – казах. – Тя е прекалено умна. И се самоуважава.
– Ами Елза? Помисли ли за Елза? Представяш ли си разговор между Ан и Елза? Аз – не.
– Съвсем не съобразих – призна той. – Наистина е ужасно. Сесил, пиленце, да вземем да се върнем в Париж, а?
Смееше се тихо и ме потупваше по тила. Обърнах се и го изгледах. Тъмните му очи блестяха, закачливи бръчици се очертаваха в крайчетата им, устните му се извиваха шеговито. Напомняше ми на фавн. Разсмях се и аз както всеки път, когато той си създаваше усложнения.
– Моята вечна съмишленица – рече той. – Как бих се оправил, ако те нямаше?
И гласът му звучеше тъй убедено, тъй нежно, та разбрах, че би страдал без мен. До късно през нощта разговаряхме за любовта и свързаните с нея усложнения. За баща ми те бяха въображаеми. Той последователно отхвърляше понятията вярност, тежест, обвързаност. Обясняваше ми, че били произволни и ялови. Ако друг ми твърдеше същото, щях да се шокирам. Знаех обаче, че при него това становище не изключва нито нежността, нито всеотдайността – чувства, които го завладяваха особено лесно поради желанието му да са преходни и познанието му, че са такива. Подобен възглед ми допадаше: кратки, бурни и отшумяващи трепети. Не бях във възрастта, когато верността е блазнеща. От любовта бях изпитала малко неща: срещи, целувки и отегчения.
В настоящия том е включена илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.
- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)
- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Юлия Петкова, 899 330 444)
- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Деси Димитрова, 885 425 562)
