Философска и поетична, книгата „Крадец на самота“ е дълбока, емоционална, човешка. Разлиствайки страниците ѝ, ние ще открием примирение, но и бунт; отчаяние, но и надежда; ще се сблъскаме с безизходица, но ще ни се случат и немислими, фантастични обрати.

Ще повървим по „улици, изгубили контури, непрогледни и мрачни“, но ще се надбягваме и с булеварди, по които ще „летят коли, пъстри и безспирни като светлини“. Ще усетим „луд, неочакван, вихрен вятър, топъл и силен“ – вятърът на непокорния дух. Ще си зададем философски въпроси: Ако всички сме тръгнали наникъде, има ли смисъл изобщо да вървим нанякъде? Наистина ли всичко е „вятър работа“? Ще успеем ли да уловим неразбираемото?… Ще бъдем „невидими“ и ще пеем тъжни, нощни песни, които все пак ще бъдат чути от „най-далечните, но най-внимателни слушатели“ – звездите. Ще погледнем нагоре, към небето, и ще разберем, че не сме сами. Ще се озовем в приказка, в която и незрящите проглеждат, защото се обичат.

„Крадец на самота“ разказва истории, които обединяват читателите около нещо неназовано до този момент, но познато на всеки от личния му живот. В разказите и илюстрациите ще открием теми, които не засягат отделно човека в неговия бит, а всички нас в нашето Битие. Теми за любовта, за доброто, за отчуждението и егоизма, за самотата на съвременния човек… Някои от текстовете се докосват стилистично до магическия реализъм, други звучат като притчи. Това са разкази с емоционален заряд, които вълнуват не само със своите истории, но и с нежния и филигранен изказ на автора. В тях прозира топлата любов към човека, съчувствие за трагичното и умъдрена простосърдечност за всекидневието. Илюстрациите на Кирил Златков впечатляват със свежо въображение и умело претворяване на текст в изображение. Нежни и изразителни, те са в съзвучие с авторовата реч, открехват нови пространства и привнасят смисли – дълбоки, силни, въздействащи. В книгата се преплитат визуалното и белетристичното изкуство, което разширява обхвата на творбата – от изящността на словото до красотата на изображението.

В „Крадец на самота“ ще чуем много гласове и всеки глас ще говори правдиво. И все пак през цялото време, неусетно, четейки текстовете, прелиствайки отново и отново тази разнолика книга, ще чуваме един глас по-отчетлив от останалите. Глас, в съзвучие с вселенския закон за доброто. Глас, който тихичко, но уверено ни шепне, че животът има смисъл и че „… най-после, най-накрая“ ще открием нежност „в отчаян стремеж към покой“ – покой, който може да ни даде единствено Любовта.

Тази книга е крадец, но добър крадец. Крадецът на самота казва „сбогом“ на пословичното човешко недоволство от доволството, а после казва „Здравей“… Здравей на любовта, здравей на сияйната детска усмивка, здравей на човека, за когото „немокрещият ефирен дъжд“ е събитие.