Оливър Бъркман е британски писател и журналист, дългогодишен автор на колонката This column will change your life („Тази колонка ще промени живота ви“), която води в The Guardian до 2020 г.

Днес списва имейл бюлетина The Imperfectionist („Неперфекционистът“). Автор е на три книги, най-новата от които – „4000 седмици“, излезе на български език през 2022 г. в превод на Камен Велчев. С Оливър Бъркман разговаряме за сложната връзка на човека с времето, за нейната еволюция в контекста на новите технологии, за крайността на живота като извор на смисъл в ежедневието и за освобождаващото чувство, което ни носи осъзнаването, че никога няма да можем да направим всичко, което искаме да направим.

Кога и как започнахте да се интересувате от връзката ни с времето?

Има два отговора на този въпрос. Единият е свързан с професионалната ми биография. Дълги години списвах колонка за TheGuardian и като част от работата си по нея можех да тествам различни методи за продуктивност и управление на времето. В някои отношения бях много вдъхновен от нещата, на които са натъквах, но най-полезната част беше изчерпването на възможностите. Много е полезно да извървиш целия път, защото започваш да се питаш защо се интересуваш от тези въпроси, вместо вечно да си мислиш, че зад следващия ъгъл ще откриеш перфектната система, която ще промени живота ти. Другият отговор е от психотерапевтично естество. Много дълго време смятах, че може да успея да организирам времето си и да упражнявам контрол над него по начин, който би ми позволил да се чувствам спокоен, да имам усещането, че правя всичко, което „трябва“ да правя, и мога да отговоря на всяко изискване към мен. Така се зароди личният ми интерес към темата.

Джорджо де Кирико, „Загадката на часа“, 1911 г.

В „4000 седмици“ пишете за осъзнаването преди няколко години, че никога няма да успеете да постигнете това, което се опитвате да постигнете – да използвате по максимално ефективен начин времето, с което разполагате. Беше ли болезнено това осъзнаване? Имахте ли чувството, че сте си изгубили времето?

Беше болезнено, тъй като си даваш сметка, че си се опитвал да направиш нещо, което е невъзможно. Съжалявах малко за изгубеното време, но това съжаление се балансираше от изключително освобождаващото за всеки човек осъзнаване, че нещо, което се е опитвал да направи, не е възможно и вече не се налага да продължава да се мъчи да го прави. Да бъдеш ограничено човешко същество е болезнено, защото трябва да правиш избори, да приемеш несигурността и това, че винаги ще има прекалено много неща за правене. Само че тази болка е автентична. Това е болката, съпътстваща живеенето ни в реалността, а не болката, произтичаща от опитите ни да се самозаблуждаваме.

Една от вашите тези е, че времето и вниманието ни на практика са нашият живот. Не е ли странно тогава, че ние инстинктивно вярваме в идеята, че времето е пари, но някак не осъзнаваме, че времето е самият живот?

В много области на живота, особено що се отнася до връзката ни с времето, е много лесно да позволим на средствата да подкопаят целта. В това да имаш пари само по себе си няма никакъв смисъл, както няма никакъв смисъл в това да се стремиш към каквато и да било бъдеща ситуация, ако тя винаги си остава в бъдещето. Ние имаме тази дуална представа за времето – времето е нашият живот, но също така го възприемаме като нещо отделно от нас, което можем да овладеем или да използваме добре. Това не е изцяло невярно, тъй като, разбира се, ние си правим планове за деня и т.н., но според мен възприемането на времето като ресурс, като нещо, от което можем да извлечем полза за себе си, трябва да е второстепенно, защото в края на краищата, ако ние сме времето, тези наши действия са нелогични.

В книгата си посочвате, че нашата небезкрайност като човешки същества придава смисъл и ценност на изборите, които правим в живота си. Как гледате на стремежа на някои хора в бизнес средите, особено в Силициевата долина в САЩ, да постигнат безсмъртие и да разглеждат смъртта като проблем, който може да бъде разрешен с помощта на науката?

Разбирам този стремеж, защото в известна степен той е един от най-древните стремежи на хората. Вероятно сте чували за книгата „Отричането на смъртта“ (TheDenialofDeath), в която Ърнест Бекер твърди, че много велики неща, например големите произведения на изкуството и литературата, са произлезли от опитите ни символично да се почувстваме безсмъртни. В опитите на хората в Силициевата долина да намерят решение на проблема със смъртта като че ли прозира усещането, че днес можем да направим това не просто символично, а буквално. Тук ще си позволя да кажа няколко неща. Първо, дори да успеем да удължим средната продължителност на човешкия живот със 100 години, всички наши проблеми ще се запазят, просто времевата скала ще бъде различна. И второ, може да се очаква, че от удължаването на продължителността на живота ще се възползват представителите на един привилегирован елит, а не всички хора. Не вярвам, че някога ще постигнем безсмъртие в буквалния смисъл, но ако си представим подобна ситуация, това би ни отнело усещането за смисъл. Знанието, че разполагаш с вечен живот би те довело до чувството, че нито един ден не е от значение сам по себе си. Отговорът на въпроса „Това ли да направя днес, или онова?“, винаги би бил: „На кого му пука? Без значение е. Мога да го направя днес, мога да го направя и след 100 години“.

Как се променя връзката ни с времето вследствие на появата на нови технологии като социалните медии и приложенията за управление на времето? Технологиите ли са проблемът, или по-скоро проблемът е в нашите очаквания към тях?

Според мен и двете. Ако трябва да съм честен, в книгата си съм доста уклончив относно причинно-следствените връзки – относно това дали технологиите са причината за тези неща, или културата, или икономиката. Всички тези елементи действат успоредно и се подхранват взаимно. Едно от нещата, които много от цифровите технологии правят, е да подклаждат усещането ни за безграничност. В онлайн пространството имаш чувството, че можеш да намериш информация от хиляда километра разстояние на мига, че можеш да се самопредставяш както пожелаеш – всичко се случва толкова лесно и гладко. Според мен това е обезпокоително за връзката ни с времето, защото подхранва чувството, че сме много близо до постигането на целта, а това поражда солидно количество гняв и нетърпение, щом се сблъскаме с материална реалност от типа на задръстване или чакане на опашка. Иронията е, че използваме технологиите, за да вършим повече неща по-бързо, но те внасят още повече неща в живота ни – когато станем много добри в бързото отговаряне на голям брой имейли, започваме да получаваме много повече имейли. Така не можем да постигнем душевно спокойствие по отношение на времето. Това не означава, че технологиите са лоши – те са отчасти лоши, отчасти добри, – но те не са решението на проблемите в отношенията ни с времето.

По време на пандемията от КОВИД-19 много хора коментираха, че връзката ни с времето се променя положително, че се опитваме да ценим малките неща, например времето, което прекарваме със семейството си, и хобитата си. Доколко тази промяна в начина на мислене се запази след най-тежкия етап от пандемията? Прекарваме ли времето си по-мъдро днес?

Някои хора използваха това преживяване, за да направят относително трайни промени в живота си, сменяйки професията си или премествайки се да живеят в друга държава. Със семейството ми се преместихме от Ню Йорк в провинцията в Йоркшир, Великобритания, може би отчасти вследствие на пандемията, и това променя нещата. Смятам, че дори една много малка промяна има значение, тъй като започваш да поставяш под въпрос повече от своите разбирания и изведнъж, по време на локдауна и на пандемията като цяло, си даваш сметка, че животът е много кратък, че в бъдеще ще се случват ужасни неща и че обществата могат да въвеждат изцяло нови политики невероятно бързо. Този процес като че ли създава условия за промяна на нашите разбирания.

Един от аспектите на темата за връзката ни с времето, който разглеждате в книгата си и който ние може би пренебрегваме, е концепцията за синхронизираното време – разбирането, че е ценно да прекарваме време с други хора, вместо да упражняваме прекомерен контрол над личното си време. Какви мерки можем да вземем на ниво общество или в организациите, за които работим, за да прекарваме повече време заедно? Виждате ли положителни промени в тази посока?

Някои от експериментите с въвеждането на четиридневна работна седмица са интересни, но и много обезпокоителни, защото този тип мерки са своеобразен аргумент за по-голяма социална регулация на времето. В САЩ и във Великобритания това определено е в остро противоречие с преобладаващите нагласи в обществото. Идеята, че трябва да приемем по-строги закони, по силата на които всички магазини трябва да бъдат затворени в неделя или нещо подобно, принадлежи към друга епоха. Аз обаче съм на мнение, че пандемията ни повлия положително що се отнася до повишената осъзнатост колко много разчитаме един на друг и че тоталната изолация не е здравословна за когото и да било. Виждал съм спорадични примери за въвеждане на четиридневни работни седмици или на седмични сбирки, които всички служители на съответната компания биват насърчавани да посещават. В един момент забелязах, че много мои познати са се присъединили към хор – нещо, което аз вече бях направил, но сега като че ли всеки го прави. Струва ми се, че във Великобритания и в САЩ има известно преоткриване на интереса към някои религиозни традиции. Вероятно разбирането за важността на тези неща е по-различно отпреди, но това е много трудно за измерване и общо взето противоречи на преобладаващата посока на развитие на капитализма, основаващ се на потреблението.

Като писател на свободна практика успявате ли да постигнете баланс между личното си време и нуждата да го синхронизирате с времето на другите?

Хората, с които работя, не ме ограничават особено по отношение на работното ми време, но бих откроил две големи прозрения, които ме осениха в последно време. Първо, когато имаш дете, това моментално те поставя в положението да нямаш друг избор освен да се съобразяваш с ритъма на живот на други хора. Не става въпрос само за това, че ако детето иска да му обърнеш внимание, ти трябва да му обърнеш внимание, а и за това, че трябва да мисля за графика на моята съпруга, за да не се налага синът ни да чака пред училище, защото няма кой да го вземе. Другото е, че когато живееш в провинцията, трябва да се съобразяваш с някои особености на ритъма на живота там – например,  че магазините не са отворени по 24 часа в денонощието. Понякога е дразнещо, но тези обстоятелства водят и до повече неформални разговори между хората и до отпадането на някои решения, които иначе би ми се налагало да вземам и биха ми причинили голям стрес.

Като преводач на книгата „Забави темпото!“ на Карл Онорè откривам сходства между вашите възгледи и тези на последователите на движението за бавен живот. В каква степен можем да говорим за припокриване?

Въпросът не е в това да живеем бавно вместо да бързаме, а да присъстваме в настоящето и да отделяме времето, необходимо за различните занимания в живота ни. Това може да е съвместимо с много забързан начин на живот и не означава автоматично, че трябва да вършим всичко бавно. Според мен сме склонни да пришпорваме нещата да се случват по-бързо, отколкото би трябвало да се случват, заради желанието си да упражняваме контрол над времето. Четенето, което давам като пример в книгата, е преживяване, определящо самó темпото, с което се случва. Ние можем да го забързваме или забавяме, но реално не можем да решим колко време ще ни отнеме задълбоченият прочит на един роман – той ще ни отнеме толкова време, колкото е необходимо. Не знам дали сте виждали онези „бавни“ видеа в YouTube, проследяващи цялото пътуване на един влак между две отдалечени места. Винаги ми е било интересно, че те се наричат „бавна телевизия“, а всъщност влакът се движи изключително бързо. Това, което движението за бавен живот разбира под „бавно“, е „нередактирано“. Те не искат дадено преживяване да се случва по-бързо, отколкото се случва по принцип – гледането на цялото видео отнема пет часа, защото това е времето, което отнема пътуването с влак до съответното място. Смятам, че възраждането на интереса към това да оставяме нещата да се случват за времето, за което се случват, е наистина важно и полезно и определено се припокрива с философията на движението за бавен живот.

Доколко нашата мания да използваме продуктивно времето си допринася за ръста на страдащите от тревожност, депресия и други психични състояния?

Разбирането за продуктивността като решение на проблемите е всъщност голям проблем и една от основните причини за кризата при професионалното прегаряне. От тази гледна точка, ако смяташ, че не вършиш достатъчно или че не оправдаваш правото си на съществуване, тогава решението е да правиш повече неща в рамките на същото време, с което разполагаш. Това обвързване на самооценката с продуктивността е много характерно за нашата епоха. Не знам дали можем да твърдим, че то е основната причина за пандемията от тревожност, но така или иначе я подхранва. Ако шефът ви има невъзможни очаквания към вас и смятате, че решението е да увеличите работоспособността си, то дори да успеете, изискванията към вас ще нараснат и ще се очаква да вършите повече неща отпреди, така че това е битка, която няма как да спечелите. В отговор понякога хората казват, че не могат просто да изберат да вършат по-малко неща и да игнорират имейлите си. Това е вярно, очевидно има много хора, които трябва да продължават да вършат невъзможни за изпълнение работни задачи, защото за момента това е единствената им опция, но в тази ситуация не е нужно да бъдеш съучастник на психологическо ниво. Дори ако трябва да го правиш заради положението, в което се намираш, не е необходимо да се самозаблуждаваш, че пътят към душевно спокойствие минава през по-висока производителност. Можеш да видиш ясно ситуацията и да си кажеш: „От мен се очаква да свърша невъзможно количество работа. Това означава, че ще се проваля, защото „невъзможно“ означава именно това. Трябва да взема възможно най-добрите решения в тази ситуация, но не бива да вярвам, че ако само бих могъл да открия перфектната система или да проявя достатъчно голяма самодисциплина, тогава не бих имал никакви проблеми“. Така дори да не можете да избегнете тази ситуация, си осигурявате известно ниво на автономия в нейните рамки и поемате контрол над себе си.

Защо приемаме за даденост, че имаме правото да живеем много повече от 4000 седмици, а не си даваме сметка, че само преди век малцина са живеели толкова дълго?

Проблемът не е толкова в това, че животът е кратък; проблемът е, че животът е краен. Ако можехме, да речем, да увеличим средната продължителност на живота четири пъти, тя пак би била незначителна в сравнение с възрастта на вселената. Независимо колко дълъг е животът, той ще ти се струва прекалено кратък, ако постоянно се опитваш да правиш повече, отколкото е възможно.

Кое е основното, което се надявате българските ви читатели да вземат от книгата?

Винаги ще имате твърде много неща за вършене. Винаги ще има повече неща, които са важни за вас, отколкото време, което можете да им отделите. В някаква степен наистина освобождаващото послание е, че положението е по-лошо, отколкото си мислим. Защото да намериш време за всичко не е просто трудно, то е невъзможно; да бъдеш сигурен за бъдещето не е нещо трудно, а невъзможно. Ако приемете този факт, ще се почувствате овластени и ще постигнете по-голямо душевно спокойствие, което ще ви позволи да използвате времето и вниманието си за няколко неща, които действително са важни за вас. Така че бъдете малко по-снизходителни към себе си!

Даниел Пенев