Беше празник. Беше валяло, но сетне небето се отвори, а вятърът стихна и стана лек, милващ. Онова ханче до стария път, Бялото ханче, беше пълно, и под навеса, на открито, всичките маси бяха заети.
Танас и брат му Жицата, викаха му така, защото дълги години беше работил в енергото, и досега имаше връзки там и когато някой закъсаше, него търсеха, търчаха между масите с наредените като ветрило върху ръцете им чинии, препасани с гумирани престилки. Как да не дойдеш тук на празник? Не чакаш по половин час, месото беше хубаво, като опита едно кебапче човек, и му идеше да прегърне тъста си, ракията беше ракия, бирата беше изстудена не в хладилник, а в течаща вода, пържените картофи не бяха все едно дъвчеш каишката на сандала си, а бяха душички. И хората идваха. Освен това в близост имаше ручейче, братята разчистиха коритото, водичката текна бистра, пъргава и огласяше с ромона си престоя на хората. А гласът на водата винаги укротява и облагородява, и очиства всяко занимание от дебелите люспи на делника.
На този ден, на празника, се случи тъй, че беше и дебютът на Веско. Този Веско цял живот само се щураше насам-натам, и в читалището беше, завеждаше рециталите за големите празници, и нещо към кметството, май беше отговорник за тъжните ритуали, косата му все стърчеше, раменете му бяха смъкнати и тесни, а задникът му беше огромен, налят, като за друг, много по-едър човек. Но ето какво беше измислил сега Веско. Донесе една разтегателна масичка, разпъна я встрани от навеса, върху цимента, сложи отгоре шахматна дъска и започна да бърка в хартиената кесия, която придържаше до корема си, да вади нещо и да го разполага по дъската. Бяха охлюви, четири сложи от едната страна, четири – от другата. Първо децата се прилепиха до дъската, скоро започнаха да цвърчат и да се смеят, тогава и бащите им станаха и се надвесиха отгоре. Веско по някакъв начин беше научил охлювите да вървят едни срещу други, всеки в своя си коридор и те го правеха безотказно. Този Веско! Как го беше измислил. Размекнати от бирата и ракията, бащите вадеха петолевки и ги пускаха в шапката на Веско, която той предвидливо беше сложил обърната с дъното нагоре върху един стол.
Тайната винаги привлича, викнаха му на Веско бира, но той не пи. Искаха да разберат как е накарал охлювите да го слушат. Но Веско да не беше луд да каже. И затуй другата неделя, като дойде пак на Бялото ханче, пак се налепиха около дъската му, и малки, и големи, а шапката му бързо натежа от петолевки като футболна топка.
След няколко месеца Веско изчезна и отнесе тайната със себе си. Някой каза, че го взели в тайните служби. Бре! Мина така известно време и май слухът се оказа верен, защото веднъж Веско се отби през Бялото ханче, дойде с една голяма черна кола, седна да обядва, но това не беше онзи Веско, беше с дълъг до коленете кожен шлифер, с черни очила и си беше пуснал мустак.
Всъщност един човек беше успял да научи тайната. Жицата. Една неделя се залепил за Веско, извадил от онази ракия със змията в шишето, Веско се предал, пил и му казал. Слагал в черупката на охлювите метални игли, пъхал ги бавно, в продължение на седмици. И след това командвал много лесно охлювите, с магнити, магнитите ги притегляли и ги карали безотказно да вървят в една или друга посока.
Когато Жицата ми разказа това, аз пък се сетих какво разправяха хората за него – колко птици бил спасил от далекопроводите, докато работеше в енергото. Но не му го припомних, защото Жицата се сърдеше, когато се говореше за това, да не излезе, че е някакъв мекушав човек.
