Всеки, който е опитал храна от подземния свят, не може да се върне при живите, освен ако не се казва Персефона. Така твърди митологията, но поезията винаги е разбивала митовете, видоизменяла ги е, създавала е други.
Изобщо – поезията си има своите твърдения. Откриваме ги и в езиковата лаборатория от новата стихосбирка на Виолета Кунева „Кучето на Персефона“. Там светът на мъртвите и този на живите имат обща храна, която подрежда сезоните на четене така, че да се редува престоят на читателя при видимото и при невидимото. Но какви сезони само!В тях има библейски часове, богове, богомолци, сувенири от ада (ад, много ад и куче на име Ад), ангели, градини, деца, любов, рани, и всичко от инвентара на онази преждевременна мъдрост, която сполита регистраторите на кротки чудеса.
Защото в книгата на Виолета Кунева има предимно кротки чудеса. Тяхната кроткост е утаена в природата на ежедневното случване, в битовата компетентност на изключителността, във внезапната поява на свръхестествено там, където е минирано от предизвестения край. Може би защото писането на Виолета борави с лекота в трансферирането на пряко и преносно значение, в откриването на потвърждения как поезията се случва, независимо от характера на непоетичните политически и лични времена.
*
изпращаме посланици в долната земя
мълчаливо ги оставяме да преминат
за да подготвят за нас измръзналите
през безкрайната зима стаи
да забият знамена
с гербовете на сърцата ни
мислим че сме завоеватели на отвъдното
че вече знаем много повече а всъщност
само това което винаги сме знаели –
кой ще ни посрещне там
(с. 55)
На много смислови нива и без да са опозиция тук и там следват едно след друго, едно заради друго. Невъзможно е да изгубиш преплитането на следите им, защото четеш тези страници с безупречен следотърсач:
ОПИТОМЯВАНЕ
Един ден смъртта се появява
като бездомно кученце,
което подтичва след нас.
Ляга в краката ни.
Чуваме дишането му.
Купуваме каишка.
Стани, Смърт!
Седни!
Тихо!
До мен, Смърт!
Учи бързо.
Отговаря на всички имена.
Винаги помни обратния път
в лабиринта.
Затова стискаме каишката.
Не я пускаме.
(с. 11)
Опитомяването на смъртта всъщност е най-краткото определение на изкуството: опитомената смърт е култивиран край, репетиция за безсмъртие. Кучето, което припка след стопаните си, би могло да бъде и куче-водач, защото, както и в пещерата на Платон, сетивата ни припознават в отраженията реалии, докато не се освободят от преклонението си към сенките. Накъде повеждаме смъртта, има ли педагогика в опитомяването ѝ, на какво ще я научим докато я отглеждаме в домашни условия? Силно метафорична поезия ни поднася Виолета Кунева, защото поезията е не само материята на индивидуалния подход към света, но и личния ни разговор с него. Опитите ни да го изслушаме.
„Кучето на Персефона“ идва, за да ни напомни как голямото изкуство винаги носи сладка неяснота, за да можем в очертанията ѝ да донарисуваме, да доразкажем, да допишем. А съучастието на читател и книга е всъщност най-скъпото признание за един автор. Общуването с книгата на Виолета Кунева е радостта да си намерил некомерсиалните страници, страници с безкомпромисна авторефлексия, с почит към езика и особено много към читателя.
