Този текст е едно кратко предизборно възклицание на страничен наблюдател, който не участва в предизборната надпревара, а като повечето граждани е мишена на нейните рекламни послания.
Може би защото така се случи, че предизборните кампании станаха наше ежедневие през последните две-три години, техните проповеди прекалено ясно откроиха основната ценност, около която проповедниците търсят масовото обединение на гласовете. И не че фаворизирането ѝ представлява някаква изненада, но все пак не можем да не възкликнем с известно учудване, че дотам сме се докарали.
Ценността е удобството. Основните политически сили, претендиращи за първото място, в крайна сметка предлагат на електората удобство.
Наричат го с различни имена, но това имат предвид. По-консервативните ни мамят с консервативно удобство, а по-прогресивните – с прогресивно. Спорът помежду им е кое от двете е по-удобно. И не става въпрос за някакъв по-дълбок смисъл, защото дори да го има – той не продава. Продават простите примери и конкретните предмети. Хартията или машините, плащането в брой или с карта, физическите или виртуалните услуги, нефта или възобновяемата енергия, да отида на място или да свърша работа по телефона, да се движа пеша, с трамвай, с метро, с моята кола или с велосипед, с електрическа тротитетка, а ако съм много напредничав – с електрическа кола под наем… Ей такива неща.
Разбира се, покрай конкретиката политиците промъкват и облагородяващи абстракции от типа на разширяване на хоризонта, свързване със световната душа, ум и разум, загриженост за вселенската хармония, прозрачност, честност, справедливост, намаляване на корупционния риск, или пък съхранение на традициите, на човещината, на доброто старо сърдечно общуване, на свободата. Правят го от търговски интерес, защото удобството се продава и купува с красив претекст. Иначе е малко грозно, т.е. – става леко неудобно.
Като казахме свободата, нека отбележим, че по-ретроградните и в този смисъл маргинализирани в съвременния контекст политически организации вкарват в разговора свободата в онзи, героичния план, настояват на националната борба за свобода и така сякаш апострофират останалото фактическо дребнотемие. Но и те, както и останалите, които добавят одухотворени бонуси само за да бъдат още по-атрактивни, отново обещават не друго, а удобство. Да ни стане удобно, че сме българи. И евентуално – да сме горди, че ни е удобно като българи.
Сигурно точно в собствената ни българска история се крие обяснението защо така сме се фиксирали в удобството. Защото действително през повечето време сме били лишени от елементарното му битово изражение. И то е придобило едва ли не стойността на поетичен блян.
Така след падането на комунистическия режим, в братска Москва се изви километрична опашка пред новоотворения ресторант за бързо хранене на Макдоналдс. Един трагикомичен образ на коленичалата пред ниското консуматорско удобство висока руска култура, съсипана от идеологическата утопия. У нас се разгърнаха подобни сюжети.
После тази жалка страст по придобивките, които по един или друг начин са ни били отказани, се рафинира и се насочи към по-качествени продукти в широката потребителска палитра, но главното се запази – да се откриват и притежават приспособления, които да правят бита ни по-удобен. И това да наричаме успех.
В интерес на истината, встрани от локалната ни специфика, модерното време в развитите страни накара философите да разсъждават върху усъвършенстването на обществения строй и техническите възможности, които биха могли да свалят от човека едно неприсъщо за възвишената му природа бреме – това на пролетарската работа и въобще на тежкия физически труд. В техните размисли проблясваше надеждата, че увеличената ефективност на производството – заради равнопоставеност, по-добра организация и спестяваща усилията апаратура – ще даде на хората свободно време за занимания само с това, което им отива и ги прави щастливи. Трябва да се признае, че и в техния случай светлата перспектива се оказа недотам светла. И там щастието започна да се заменя с доволство от удобството.
И ако ние по силата на културен комплекс искаме да приличаме на тях, няма как да не попаднем в същия капан. Когато нашите политици обещават нормален европейски живот, това обещават. Обещават богатство, с което да си купим удобство. За консервативните то е свързано с уседналост, за прогресивните – с невъзпрепятствано придвижване в глобалния свят, но – все тая.
Някой естествено ще заключи, че на масовия гласоподавател друго не му трябва. Той си има достатъчно грижи, за да усложняваме ситуацията. Няма защо да го връщаме към поговорките, че щастието не е в парите и удобството. Само ще го подразним и ще гласува за опонента ни, който не си поплюва и го лъже, разказвайки му приятните приказки, които иска да чуе.
Така е.
Но дори отново в името на удобството, не е лошо да се припомня, че по-смисленото удовлетворение е да го създаваш, отколкото да се ползваш от него. И щом предизборните кампании разчитат на банални клишета, нека включат и това. Ако в тази е късно, в следващата – съвсем скоро ни очакват пак избори.
