Триединен портрет на Цочо Бояджиев

Триединен портрет на Цочо Бояджиев
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    17.03.2023
  • Сподели:

Когато Цочо ме покани да се изкажа за „Зимата през Средновековието”, веднага му отвърнах, че не разбирам проблематиката; той на свой ред ми отвърна, че все пак разбирам от Цочо Бояджиев.

 

 

Не мога да кажа дали това е така, или не, но без двоумение срещите, критическите диалози, които сме имали с Цочо през изминалите десетилетия, са ми дали шанс да разбирам отново и отново себе си (а може би – оттук – донякъде и него самия). Това, което ще ви предложа, са три портрета, по-скоро един триединен портрет на Цочо, разтегнал се между 80-те години на миналия век и днешния ден. Портрет на философа, поета и фотографа Цочо Бояджиев, който с това самото, че е философ, е поет и фотограф, с това самото, че е поет, е философ и т.н. Фрагментарно разбиране на Цочо ли е този портрет? – и да, и не; да, доколкото това са три фрагмента; не, доколкото, както казва самият той, „дистанцираността от цялото предоставя на фрагмента възможността за непреднамерено изследване, неподчинено на отнапред зададена идеология на цялото”[1].  

Среща с Цочо Бояджиев като философ – 1998 г.

Тази през 90-те години, беше, когато все още бях главен редактор на сп. Критика и Хуманизъм, а Цочо току-що бе издал „Августин и Декарт”; поканих го да разговаряме – за и чрез книгата му – и така стигнахме до проблема за егологичната догма и бедите на модерността. Проблем, за който и двамата – още от 80-те години на миналия век, като критици на модерността (макар и съвсем различно мотивирани) – имахме изострени философски сетива. След около 10 години разговорът ни, макар и фокусиран отново върху този проблем, имаше различен отенък; и тъкмо този отенък предлага шанс да разберем как Цочо разбира философското мислене като форма на живот. Преди да ви върна към „Августин и Декарт” обаче държа да обърна внимание на онова, което понякога се забравя: в интереса си към Средновековието Цочо се извръща – чрез него – към времето, което живеем ние. Затова, след като разговаряме за логическата форма на Августиновото „Si fallor, sum” и на Декартовото „Cogito, ergo sum”, а след това и за функциите на времето в егологическата проблематика такава, каквато я мислят те двамата, стигаме до проблематизирането на това ние:

Деян Деянов: Още в началото на книгата ти казваш, че през един „наглед произволен интерпретаторски проблем” искаш да енергитизираш „въпроса за смисъла и основанията на нашето съществуване”. Но тук не проблематизираш какво значи „нашето”, „ние”, „за нас”. Кои сме ние?

Цочо Бояджиев: Струва ми се, че това е много възлов въпрос – тази универсализация на „ние”. Действително „ние” от епохата преди Просвещението, „ние” от епохата на критическата философия на Кант и „ние” от постмодерната епоха сме различни – това няма съмнение. За мен беше важно обаче да се опитам по някакъв начин да типологизирам фундаментални очевидности, които, при все че биват проблематизирани на равнището, така да се каже, на високото философстване, на високата култура, до голяма степен определят стила на живот на модерната епоха. Технизацията, предоверяването на разума, склонността за игнориране на индивидуалния избор, склонността към типизация на живота: мисля, че това са определения – въпреки предупрежденията, умните предупреждения на мнозина философи от Киркегор до постмодернистите – и на нашия съвременен живот.

Аз: Тук, мисля, могат да се очертаят две доста различни стратегии на проблематизиране на модерните очевидности: Ти подчертаваш, че историческата ти реконструкция няма „никакъв рeставраторски смисъл” и добавяш, че отстъпването „от очевдностите на нашето непосредствено живеене” към хоризонта на Августин ни дава възможност да провидим „някои от основните дефекти на модерното самовъзприятие и модерния стил на живот”. Тогава „ние” сме модерните, които вече, усъмнили се в модерните се очевидности, искат да разберат собствената си генеалогия. Но няма ли тук още една възможност?

Той: Да, но за мен историческото изследване има това значение – да посочи една възможна перспектива. Аз затова избягвам прескрипциите, аз не казвам „това е решението”. Това е конструиране на един хоризонт на различието, който би ни помогнал да потърсим собственото си решение, а не да се търсят решенията в някакви – вече налични в историята или в миналото – екзистенциално изразени ходове. Но, конституирайки хоризонта на другостта, ние получаваме възможност да проучим по-широк спектър от възможности. Естествено, че нашият избор ще бъде друг, той ще бъде различен. Но, за да бъде той смислово пълноценен, трябва да се държат под око, така да се каже, проиграните вече възможности.”[2]

Тук ми се ще да обърна вниманието ви към това, че Цочо – и в това е сякаш същността на неговото философско мислене като форма на живот – е онзи, който е винаги склонен да конституира този философски хоризонт на другост[3], даващ ни шанс да държим под око „проиграните вече възможности”; но, бих добавил аз, оставяйки в сянката на едно ненатрапчиво присъствие самия конституиращ. Същото ненатрапчиво присъствие, също така философско, което може да бъде открито и в Цочо като поет, и в Цочо като фотограф.

Среща с Цочо Бояджиев като поет – 2005 г.[4]

Трудно ми е да реша кога Цочо Бояджиев ме стъписа по-силно: тогава, когато – преди около три десетилетия – ми каза, че е решил повече да не пише поезия (без още да е издал бъдещия „Пясъчен хълм”), или преди няколко години, когато се оказах отново негов читател и пред очите ми придоби очертания „Пастир на думи”. Тогава, когато (както Цочо сам казваше) все още си мислехме, че сме безсмъртни, а неписаното учение на Платон бе за мен само философското занимание на един вглъбен в себе си поет? Или при новото ни поетическо засрещане, когато и двамата си давахме вече сметка за смъртността си, а „Носталгично дивертименто”, „Мелодия от Прага” или „Спомен за река” бяха все още за мен (съвсем за кратко, но наистина бяха) поетическата носталгия на един философ – на автора на „Ренесансът на дванадесети век”, на „Августин и Декарт” и на „Нощта през Средновековието”?

И така – кое стъписване беше по-силно? Онова, когато Цочо – написал с пестеливия си изказ и с пастелния си рисунък „Самотна птица, / тъжно е небето на душата ми. / И вятърът си тръгва с вдигната яка, с ръце в джобове. / И ме целуват есенни треви с горчиви устни. / И все по-ясен и неуязвим е моят свят. / Макар едно отчаяно хлапе / в закана да опъва прашката” – избра този все по-ясен и неуязвим свой свят? Или това, когато – пак така пестелив и пастелен, но вече белязан от пътищата, кръстосали се в него – пишеше, че „във случай като този изход е Австралия. / И бих отплавал още утре, но годините / отдавна с острите си зъби са оглозгали / докрай спасителните кораби, закотвени / във старото пристанище на Плимут”? И макар че, както вече казах, ми е трудно да реша кое от двете стъписвания бе по-силно, за мен по-същностно се оказа онова при завръщането: аз веднага си казах: „не е ли това хлапето?”, разпознах го; и щях да го разпозная дори ако пред мен не беше Цочо Бояджиев; неговата разпознаваемост – въпреки белезите, останали от кръстосващите се в него пътища, и въпреки новата смислова плътност на почерка му – бе съсредоточена в поетиката му. Поетиката на един философски живот.

Това е поетика на смътната следа и на напрегнатото отсъствие (така близка до поетиката на Парижките улици, фотографирани от Атже); учудващото обаче е в това, че от тази поетика на смътната следа към нас са отправени ясни послания, че от напрегнатото отсъствие струи спокойна съсредоточеност. Може би тъкмо от тази двузначност идва и ненатрапчивата мяра, емблематична за всичко подписано от Цочо Бояджиев. Онази сякаш несвоевременна мяра, излъчвана от един поетически свят, в чието полифонично мълчание хармонично съжителстват „и плътта, и душата прозрачна”.

Държа съвсем откровено да кажа, че и като философ, и като поет винаги съм се смущавал […] от това, което се обозначава с етикета „философска поезия”, поезия неведнъж разпъната между безсилното усърдие поетичната визия да се изпълни с „философска смисловост” и безкръвното усилие философският замисъл да се въплъти в „поетическа форма”. Искам веднага да заявя, че поетиката на Цочо Бояджиев не оставя място за такова смущение: Цочо има философско ухо, за да чуе нещата, които имат своите значения дори преди да сме ги облепили с нашите метафори – „и ако не разбираме гласа им то това е / поради някакъв неизлечим дефект в слуха ни”; но той също така има и поетическото око да види как „прегракналият хор на диви патици / изтегля нишката на хоризонта / отвъд студеното спокойствие на залеза”; а същинската философска поезия е онова чудо, което в самата си непосредственост (извинявам се за оксиморона) е опосредено от поетическо око и от философско ухо –  от поетиката на един философски живот.

Може би Цочо сега – когато „един уморен гренадир се завръща” и си дава сметка, че „само този път има значение / но толкова дълъг е пътят по който се връщаме / толкова дълъг е пътят” – е още по-различен. Може би сега той изобщо не би могъл да каже с такава очарователна детска наивност „Самотна птицо, / тъжно е небето на душата ми”; може би сега той би избегнал трагичното внушение в „И вятърът си тръгва с вдигната яка, с ръце в джобове. / И ме целуват есенни треви с горчиви устни. / И все по-ясен и неуязвим е моят свят”; но мисля, че и сега, живеейки в този все по-ясен и неуязвим свой свят – ако все пак не избегне това внушение, – той би добавил: „Макар едно отчаяно хлапе / в закана да опъва прашката”. Винаги съм харесвал това хлапе, но го бях забравил (всъщност го бях забравял неведнъж); а без неговата опъната в закана прашка завръщанията на поета Цочо Бояджиев нямаше да са възможни.

Среща с Цочо Бояджиев като фотограф – 2013, 2016 г.

Като фотограф, не мога да не го кажа, аз съм бездарен; мога да фотографирам само в поетическа форма и само задвижен от философски импулс. В тази от 2013 г. обговарям философски проблем, по който критически диалогизирахме още през 80-те години на миналия век; а в онази от 2016 г. следите от философското ни мислене заедно едва си личат. Тази от 2013 г. е посветена на Цочо като мой „учител по фотография” и донякъде съавтор на стихотворението ми „Двоен Париж”[5] (но донякъде и философски противник в мисленето на модалностите); докато в 2016 г. съм снимал, само снимал, „Цочо Бояджиев на балкона на времето”[6]. Тази от 2013-а е – по поетическата си форма – римувано стихотворение в тонически ритъм, с който от десетилетия експериментирам, а в онази от 2016-а съм следвал свободния ритъм на Цочовата поетика. Ето и двете фотографии:

От 2013 г.:

 

ДВОЕН ПАРИЖ

 

Париж е в самолета и в очите на котките,
в светлина е небето, градът е сумрачносив.
Между тях се шляеш, може би на разходка си.
Фотограф си, снимката (вече в окото ти)
е вдъхновяваща улика, т.е. ти – детектив.

„Нотр дам” – тъй малка е, толкоз отдолу е! –
неочакваната за минувачите „Нотр дам”.
За нас някак си невъзпитано е разголена,
а те, отминавайки, все пак молят се;
те живеят оттатък, ние – отсам.

В камъка дремят толкоз възможности,
но всичките май предизвикал си ти:

в него надали е предвиден безбожникът
(и светците под нас затова тъй тревожни са).
Напред срещу времето самолетът лети.

И въпреки че ние сме заклети неверници,
а долу те сполетени са от толкоз беди,
въпреки че тия между нас лицемери са,
съвсем без мотив все пак уверен си,
че някой от някъде за някого бди.

(Философско отклонение: хрумването ме връхлетя след един разговор с Цочо за неговата „Философия на фотографията”, с който възобновихме критичния си диалог от 80-те години на миналия век за модалностите. За предзададените – както мисли той – в същносттавъзможности; тъкмо обратното: за мен те са непредзададени – те не са „възможности на”, а „възможности чрез”, т.е.: Нотр Дам е наша възможност чрез камъка, а не на самия камък.)

И от 2016 г.:

 

СНИМКА НА ЦОЧО ОТ БАЛКОНА НА ВРЕМЕТО

 

заслепен съм от бледата светлина някой пак
е тук без предизвестие без излишни жестове някой пак
визуално е подредил ритъма
сякаш чувам небето как заговаря с твоя тембър
от камбанарията някой уморено се озърта назад

от камбанарията която сама е божествено
озъртане
всичко е като в обектива през който
снимаш унесено снимаш своите унесени светове
обектива през който мислиш философските
сенки на здрача осеняващия те здрач

това си ти и не си ти
тогава и сега едновременно и безвременно

Благодарности, Цочо!

15 март 2023 г., Театрална зала на Софийския университет, представяне на „Зимата през Средновековието“ и други книги на Цочо Бояджиев, излезли през последните три години

 

Снимка на главната страница Цочо Бояджиев

 

––––––––––––––––––––

[1] Цочо Бояджиев, Зимата през Средновековието, с. 133.
[2] Всеки, който иска да прочете този разговор без съкращения, може да го открие в сп. Критика и хуманизъм, кн. 5/1998, Европа сред несъизмеримости: Егологическата догма и бедите на модерността (Цочо Бояджиев пред КХ), сс. 111–4.
[3] Това, че за Цочо мисленето през хоризонта на другостта не е случайно, е заявено методологическо изискване и в „Зимата през Средновековието”, като разглежда тъкмо затова книгата като „[…] допълнение към книгата за нощта; допълнение, което уплътнява донякъде голямата тема за ‘другостта’, към която могат да бъдат отнесени и студиите върху идеята за далечност […]” (вж. с. 9). Този методологически мотив може да бъде открит и в съвместната им книга с Пепка Бояджиева върху неуспешните университети (ср. Пепка Бояджиева, Цочо Бояджиев „Изчезналите университети. Въведение към една социология на неуспеха” (ср. напр. с. 25 и нататък).
[4] Изказване на премиерата на поетическата книга на Цочо Бояджиев, Сбогуване с предмети и други живи същества (за всеки, който иска да го прочете без съкращение: вж. в. Култура, 2005, бр. 5).
[5] Деян Деянов, Животът и още някои лъжествидетелства, 2013.
[6] Деян Деянов, някъде из Фейсбук.

Среща с Цочо Бояджиев като философ – 1998 г.

Среща с Цочо Бояджиев като поет – 2005 г.[4]

Среща с Цочо Бояджиев като фотограф – 2013, 2016 г.

Станете почитател на Класа