Небет тепе, хълма с антични руини го знае всеки, обходил Пловдив. Не всеки обаче знае едно друго пловдивско „Небет тепе“ – съвсем не в руини, а живо и здраво, дишащо и младо.
Реч иде за двуезичното списание „Небет тепе“, издавано на български и турски език, идеята (и реализацията) за което се ражда тъкмо в Града под тепетата. В основата е Кадрие Джесур, известната преводачка от български на турски и от турски на български, а на акъла ѝ се хваща бая народ – поетът и преводач Азиз Шакир-Таш, професорът от Анкарския университет Хюсеин Мевсим, професорката от Шуменския университет Евдокия Борисова, поетът и писателят Антон Баев… Резултатът е великолепно списание, в което двете култури – турската и българската, са обърнали свежите си съвременни лица една към друга и се четат, и се изучават, и се припознават, и се сравняват. С една дума – обичат се, харесват се…
В първия брой на списанието Азиз Шакир-Таш си играе със сладостните конотации в думата „небет“ (сеща се за „небет шекер“), но значението на думата – на турски „ньобет“ (nöbet) е „стража“: „Предполага се, че през античността на хълма е бил разположен гарнизонът, охранявал града“. Небет тепе = Хълм на стражата; в известен смисъл списанието е също стража – страж на взаимното разбиране, на вглеждането едни в други без предубеждение, а с интерес и симпатия. Две огледала, които умножават културните образи до безкрайност. Както казва Евдокия Борисова: „нещо като сбъдване на литературна утопия“. Тя, утопията, както знаем, е литературна измислица, така че – следвайки думите на професорката, бихме могли да кажем, че в проекта „Небет тепе“ измислицата се превръща в действителност. Литературната утопия се е трансформирала в литературна реалност.
А тази реалност е изкусителна, „вкусна и целебна като небет“. Защото представя на страниците на списанието автори, които вероятно доскоро не са знаели нищо един за друг, но сега вече – ето ги заедно. Разбира се, за тези, които не знаят турски, ще е трудно, както и за тези, които не знаят български. Списанието обаче е предназначено най-вече за онези наши съграждани, които – вследствие безумната политика на комунистическата партия, в годините на нейната агония (когато, известно е, змията хапе най-яростно), бяха прогонени от родните си домове по време на позора, наречен „Възродителен процес“, последван от „Голяма екскурзия“ (толерантният български народ с малки изключения тогава хич не беше толерантен, между другото). Така че списанието „Небет тепе“ е наистина истински страж – страж да не забравят те българския, но и да имат място, където произведенията им да се публикуват. „От една страна – посочва Кадрие Джесур, – ще се стремим да бъдем просветителски-традиционни, от друга – да бъдем актуални и модерни. Защото на страниците на списанието ще намерят място известни имена от българската литература, които са на гребена на вълната, или които тепърва набират популярност, динамика и мощ. Пишещите на български език автори имат много полета, много възможности за изява, докато тези, които пишат на турски, съвсем не разполагат с платформа за печат“. Е, вече я имат, досега вече цели 17 пъти. Цели 17 пъти, които – освен всичко друго, стигат до турските дипломатически мисии по цял свят.
Списанието излиза сезонно – пролет, лято, есен, зима. Вероятно носи спомен за едно друго литературно списание, „Сезон“, с главен редактор Иван Теофилов и негов заместник Силвия Чолева, което също излизаше четири пъти в годината. Дори да не е търсена съзнателно приемствеността, има я – много от авторите на „Сезон“ срещаме и на страниците на „Небет тепе“: Кристин Димитрова, Георги Господинов, Алек Попов, Петър Чухов, Палми Ранчев… За тях, а и за останалите в списанието Азиз Шакир-Таш пише: „… чудесни автори, чиито редове заразяват четящите с думи, срещу които коронованите от човешкия страх вируси са безсилни, защото смисленото слово е най-мощният имуностимулант за измъчената от чумата на безсмислието душа. Често неумението ни да осмисляме съществуването си, ни кара дотолкова да се отдалечим от себе си, че най-прекият начин да се завърнем, е да следваме думите, с които някой пишещ Малечко-Палечко е белязал пътя ни назад. Направил го е не за себе си, а за нас; не с камъчета, а с трошици – за да осъзнаем, че сме птици. Трябва вместо да се лутаме в гората, нахранени с романи, разкази и стихове, да се издигнем над нея“. Тия думи са важни, защото сочат, че „Небет тепе“ не се е уплашило от коронавируса, който цял свят уплаши, а със завидно постоянство и с храбростта на истински културен воин продължи да излиза и да дава духовна храна на гладните и затворените.
Още няколко похвални неща: първото – младите. Списанието не се осланя единствено на утвърдени имена, дава простор и на млади таланти. Особено ми стана драго, след като видях сред авторите Емине Садкъ – една голяма надежда на българската литература, която още със своята първа издадена книга „Керван за гарвани“ спечели мнозина почитатели и приятели със своето оригинално писане. Второто – културологичните и етнографски текстове, които представят нравите и обичаите на нашите турски съграждани, но не като някакъв куриоз, а като всекидневна практика, която с нищо не е по-особена от тази на мнозинството. Защото и там молитвите са за здраве, за берекет, за късмет и щастие. И третото – представянето на художници във всеки брой на списанието, всички избрани с познание и вкус. Като например в първия брой Камбер Камбер, или в третия – Айнур Махмудова-Каплан, репродукция на която стои в главата на този текст. Художничка, която ме изуми с изящния си рисунък и с чистотата на своите женски лица. Изящност, прочее, и чистота, които бликат от всяка страница на списанието. Изобщо прекрасно издание, смислено и значимо. Или, по думите на Евдокия Борисова: „образователно, просветителско, естетическо“. Всеки, държал в ръцете си „Небет тепе“, се убеждава в това с очите си.
Заглавието на този текст е инспирирано от разказ на Йордан Йовков в „Старопланински легенди“ – „Най-вярната стража“. Списанието „Небет тепе“ по някакъв начин повтаря идеите и посланията на жеравнеца – идеи и послания за разбирателство, за хармония, за красота и одухотвореност. Та тъкмо в този смисъл то е най-харната стража – харна за изкуство, за култура, за взаимно опознаване и сътрудничество. Няма по-харна стража от тази да служиш като мост между два бряга – близки и същевременно далечни. Мост, който преодолява граници, наслоени от векове граници…
Харен мост, харна стража…
