Фондацията на талантливата ни оперна певица Ина Кънчева подкрепя млади български автори.
Възрожденското ѝ занимание помага на впечатляващи млади хора да представят търсенията си в различни области на изкуството пред българската публика и да намерят своето място в българската културна среда. Тази година една такава подкрепа е за проекта на визуалната артистка Наталия Йорданова Реалност на дълбоко съновидение: Откриваща сцена (Deep daydream-reality: The Opening Scene), съвместно със СГХГ. Това ще е първата самостоятелна институционална изложба на младата художничка. Тя създава аудио-визуална инсталация, която изследва идеята за мита в киното, човешката памет и потенциала на изкуствения интелект и новите медии в „продължаването на живота“ на значими филмови произведения във времето и за публиката на новите поколения със техните променящи се светоусещания.
Изложбата беше открита на 21 февруари в Софийската градска художествена галерия. Преди две години участвах в смелия проект на Галерията „Другото око“, в който непрофесионални куратори получават шанса да подредят и представят изложба по собствена идея и концепция. Така се роди моята изложба „Портрет на приятел“ и признавам, че работата по това ми донесе един нов ракурс към изобразителното в по-широк смисъл и към философията на представянето му пред публика. И може би заради това, а може би защото в инсталацията на Наталия има много кино, но Ина ме покани да консултирам проекта в един свободен режим…
С Наталия се срещнах преди месец. Много бързо ме очарова неприкритото ѝ вълнение да говори за проекта си, за това, през което е минала в избистрянето на идеята си, за постоянните въпроси, които си задава в процеса на работата по инсталацията. Разбрах, че с това момиче мога да бъда откровена и мога да питам за всичко, което не ми е докрай ясно, за всичко, което ме смущава. Така се случиха нашите диалози преди изложбата. Не знам, разбира се, каква стойност те имат за нея, но провокираха у мен неочаквани разсъждения във вечно тревожещата ме тема за връзката автор – произведение – публика.
И.Т.: Защо филмите на Бинка Желязкова?
Н.Й.: От чувство! Повечето ми проекти започват по този начин. С нещо или някой, ситуация, новина, събитие или идея, която ме провокира толкова силно, че искам да се ангажирам с нея. Така беше и с историята и творчеството на Бинка Желязкова. В процеса на моето запознанство, осмисляне и осъзнаване на това първоначално усещане и намерение развих своята идея, изградих образите ѝ, нейните рамки и аспирации. Това първоначално чувство е свързано с начина, по който интуитивно разбирам изключителното значение на нейното кинонаследство, нелеката ѝ съдба и впоследствие желанието ми да се свържа с нея и да създам диалог чрез концепция със спекулативен характер.
Нейните филми за мен са неравнодушни, изграждат ярки, силни образи, които казват много, както за личността, така и за обществото като цяло. Но най-вече – човешки.
Много ми харесва определението „неравнодушен“ филм. Аз бях тийнейджър, когато гледах „Последната дума“ на Бинка Желязкова и бях омагьосана. Знам, че това се отрази на влюбването ми в киното, вероятно и на бъдещите ми филми. Но разликата във възприятията ни с Наталия е съществена – при мен това се случваше във време, когато режисьорката беше жива и работеше. Следваха нови нейни филми, които гледах с вълнение. Макар и в различни възрасти, ние живеехме заедно. Имах щастието Бинка Желязкова да гледа първия ми филм и да си говорим за него.
Осъзнах, че поколенчески Бинка, аз и Наталия представляваме библейската последователност майка – дъщеря – внучка и това ми се стори важно и вълнуващо. Истински ми се прииска да проумея как хората, които не са живели в едно и също време с авторите, осъществяват „връзките си с тях и с произведенията им“. Изпитах признателност, че съм в средата на тази последователност, и си помислих, че за мен е важно, освен силната емоционална и мисловна връзка, която имам от години с Бинка Желязкова, да изградя такава и с Наталия, да проумея нейната чувствителност и това, което казва.
И.Т.: Защо първи сцени?
Н.Й.: По отношение на филмите, които направих, и визуалния им език, и спрямо технологията, която развихме и приложихме с моя колаборатор Дейвид Ру, не беше от значение дали използвам целите филми, или откъси от тях. Но за мен като художник концептуалното решение да се фокусирам именно върху първите сцени имаше символичен характер. Откриващата сцена в киното е първият ни сблъсък с филма. Тя служи за въведение в историята, задава тон, установява обстановката и героите, както и средата. Тя може да се използва и за привличане на вниманието на зрителите и създаване на напрежение, за да ги насърчи да продължат да гледат филма.
Това, което разделя филмите на Бинка Желязкова и моите компютърни сънища, е времето. За мен това е времето, което следва след откриващите сцени.
Времето в различните му измерения истински занимава младата художничка. Това е амбициозно и трудно занимание и аз болезнено добре го разбирам. Това е голямата битка в изкуството, с което съм дръзнала да се занимавам – киното. Наталия се е осмелила да го превърне в скрития смисъл на инсталацията си, в нейната философия и аз съм респектирана от смелостта ѝ да навлиза в най-дълбокото.
Изборът ѝ да работи върху „първите сцени“ от филмите на Бинка Желязкова е драматургичен „удар в десятката“. Всеки, който сериозно се занимава с кино, е водил истински битки с тези първи сцени, те са като раждане – и за визията, и за героите, и за смисъла на филма. Те са нещо много специално. Когато си говорихме с Наталия в кафенето при първата ни среща, си помислих, че Бинка (така я наричаха всички в киното, беше си извоювала правото да бъде само Бинка) без съмнение ще хареса този подход.
И.Т.: Какво очакваш от „създаденото“ от компютър?
Н.Й.: В новата ми работа ме вълнува това, което наричам „технологично въображение“, и начинът, по който то борави с образи. То е една система, при която смислообразуването е базирано на категории, съобразени с човешките. Когато видя това, което технологията е способна да произведе след сложен процес на синтезиране, наблюдавам това новосъздадено изображение, подвижно или статично, и мисля или по-скоро се стремя да усетя какви са новите смисли, които то ми дава. Ако липсва фигуративност или ясно разпознаваеми обекти, то тогава такава система за неговото категоризиране също няма. За мен неговата ценност е в това да забравим онова, което вече знаем.
Аз гледам на технологиите с любопитство и някаква неясна съпротива, даже уплах. И това явно се дължи на моето незнание, на липсата ми на талант да проумявам техниката. Полагам усилия да съм в час с онази част от тях, която прави създаването на филми днес по-лесно, по-бързо, по-атрактивно. Но на това винаги гледам като на „технологиите помагат на технологията“ на правене на кино. Нещо вторично. А в креативното по същество вярвам, че човек е все още сам… и уважавам тази самота.
Но в разговора ни с Наталия в кафенето тогава нещо ме зачовърка. Прииска ми се да видя какво ще „открие“ „тренираната“ с месеци от нея Машина по зададен алгоритъм в любимите филми от времето, когато аз откривах киното. Надявам се да имам сетива да усетя новосъздаденото изображение, надявам се също някъде в тези изображения да има, далеч не буквално, въздействащия свят на Бинка Желязкова. Иначе защо би било всичко това? И дали ще забравя онова, което вече знам…?
И.Т.: Защо магарета?
Н.Й.: В процеса на развитие на работата знаех, че искам да има животинска, нечовешка перспектива. Макар и тази идея да е силно спекулативна, предлагайки това, мисля, че работата създава реалност, в която тя е възможна. След като обмислях няколко различни същества, един репортаж за съществуването на голяма магарешка ферма в България привлече моя интерес. Веднага в главата ми изплува магарето от „Привързания балон“ и малко по-късно идеята за това да им покажа филмите, създадени с изкуствен интелект, именно на тях.
Има много стереотипи, свързани с магаретата – че са мързеливи, че са глупави и пр. Когато обаче човек се поинтересува, това далеч не е така. Те имат изключителни способности, както и такива, типични само за тях. Изграденият им образ е човешко схващане. Аз исках да го сложа под въпрос, като реализирам тази своя фантазия.
Не крия, че това с магаретата ме смути и веднага го споделих с Наталия. Разказах ѝ, че учителят на моя учител Георги Дюлгеров, световно известният Михаил Ром, забранявал на своите студенти през първите години от обучението си да използват малки деца и животни във филмите си, защото животни и деца в киното носят гарантиран сантимент, който обаче замъглява истинската емоция, която младият автор иска да постигне. Но когато художничката ми каза, че това е нейната асоциация с магарето от „Привързаният балон“, се съгласих, че връзка определено има, законна връзка. И когато тя ми показа епизода с магаретата на своя лаптоп, го изгледах с любопитство. Сниман е деликатно, без спекули в монтажа, музиката също допринася за цялото внушение и се е получило някак магнетично и някак Радичковско. Не е ли това силата на асоциациите, не е ли това необяснимото и трудно постигано подмолно вълнение в изкуството. Пък и асоциациите от филмите на Бинка могат да бъдат толкова много. Позволих си да споделя с Наталия, че моите са черно-белите близки планове на героините от „Последната дума“.
И.Т.: Страхуваш ли се от разминаване с публиката?
Н.Й.: Краткият отговор е не. Аз мисля, че е наивно за един творец да си мисли, че знае какви са всичките смисли, усещания, асоциации или реакции, които неговата работа може да предизвика. Повече съмнение, отколкото страх, то е част от моя процес и макар понякога болезнено, същевременно е някак приятно да не знаеш. Приела съм го като неизбежна уязвимост, която има продуктивна сила. От една страна, работя по начин, по който искам моите идеи да достигнат до публиката. Ако работата „предлага“ нещо, то да е видимо и достижимо. Но от друга, си мисля, че именно това прави едно произведение отворено – да не налага капсулирана идея, начин на прочит и интерпретация на това, което преживяваме.
Зададох този въпрос заради мен самата, разбира се. Хубаво ми беше да чуя, че не се страхува. Съвсем скоро, след откриването на изложбата, Наталия ще получи споделяне на смисли, усещания, асоциации, реакции от своята публика и те ще бъдат значими за нея. Не се съмнявам, че това момиче има таланта и куража да прави свободни и отворени произведения и да предизвиква размисли. Има дързостта да мисли и да вярва на своите преживявания. Беше зареждащо за мен да си говоря с нея. На първия ни разговор в кафенето се въздържах да ѝ призная, че мисля, че не съм от наивните творци, но винаги много съм се страхувала от публиката.
Когато се разделяхме пред кафенето след часове, прекарани заедно, Наталия ме попита знам ли, че тази година се навършват сто години от рождението на Бинка Желязкова. Не знаех. Тя се вълнуваше. Развълнува и мен. За нея сто години означат много, много. За мен вече не толкова… Изпитах благодарност, че случайността ме свърза с това своеобразно отбелязване на творчеството на Бинка. И си мисля, че тя заслужава точно такова авангардно, младежко и дръзко честване.
Наталия Йорданова е визуалнa художничка, родена през 1991 г. в България, която работи между Амстердам и София. Образованието ѝ включва магистърска степен от катедра Dirty Art на Института Сандберг в Нидерландия (2020), бакалавърска степен по изящни изкуства от Кралската художествена академия в Хага (2018), бакалавърска степен по фотография от Националната академия за театрално и филмово изкуство в България (2013) и участие в програма „Еразъм” в Central Saint Martins в Лондон (2017). Нейните творби са показвани в изложби в Нидерландия, Белгия, България и Обединеното кралство. Изложбата на Наталия Йорданова „Реалност на дълбоко съновидение: Откриваща сцена” може да бъде видяна до 26 март в СГХГ. Тя е второто събитие от фестивала CULTURAMA 2023 на фондация „Културни перспективи“.
