На 7 февруари 2023 г. в галерия „ГрафикАрт“ за първи път в София, главния град на България, бе открита изложбата на Станислав Божанков-Станко („Ретро секцио – 30“), изтъкнатия и с охота приеман от света художник от Кюстендил.
В анонса на галерията изрично се набляга на редното числително: „първата самостоятелна изложба на Станислав Божанков в София“ – п ъ р в а т а е удебелено, разредено, подчертано. Възприема се следователно за важен факт и той е наистина такъв: Станислав Божанков-Станко не е безизвестен художник, напротив – с международни успехи, с множество участия в изложби от Куала Лумпур до Торонто, от Тайпе до Филаделфия, от Канагава до Ню Йорк, с награди и призове; тоест определено е странно, че чак сега се явява в столицата София. Да не е бил канен – не вярвам, по-скоро има друг момент, който е съществен за неговото творчество, за концепцията, която движи ръката му. Концепция, произтичаща от фундамента на произведенията му. Както сам изрича по повод инсталацията „Царските двери на смисъл (Голям сърдечен иконостас-2)“: „Една своеобразна черно-бяла метафора, визуализираща времето и пътищата в техните крайно безкрайни посоки и безусловното им преминаване в бъдеще“, но с тази разлика за „Ретро секцио – 30“, че метафората не е само бяла, но и цветна. И най-вече – може би най-важното, овална: с формата на яйце, с формата на череп.
Станислав Божанков споделя в анонс към експозицията в „ГрафикАрт“, че докато учил в Полша, разбрал, че няма как да се впише в света на изкуството, ако не се върне към своите „балкански корени“: „Личното ДНК, както той се изразява, се проявява, чрез разбиране на архетипите, търсене на отговори в наследството на траките, връзките с Византия, че дори и в отпечатъка на неолитната ера по българските земи“. Сред това наследство попада и орфизмът – онзи мистериален култ, според който светът се появява от първично яйце, оформено от Хронос (времето) от загадъчния пети елемент (ако се сещате тук за филма на Люк Бесон, правилно се сещате) – етера. Преди това яйце обаче е Хаосът – от него изниква то, от Хаос се пръква. И – ако се вгледаме внимателно в графиките с форма на яйце на Станислав Божанков, няма как да не открием вътре остатъци от този изначален Хаос, стоящ в началото на света, явяващ се негов пра-родител. Едни разбъркани точици, частици, ленти, ивици, петна – уж неподвижни, но всъщност завихрени в движение, което движение се отлива в строгата и дисциплинирана яйцевидна форма. Графичните яйца на художника са междинен етап, състоянието-помежду при създаването на света: хаосът вече е тръгнал да се очертава, структурира, но все още бушува, все още не се е успокоил напълно. Има я формата, установена е, но вътре във формата нищо засега не е установено – вълнуват се частиците, не спират лудешкия си бяг. И този бяг, между другото, не прекъсва никога – той е архетипът, той е изначалното. Светът може и да се е прелял в някакъв калъп, яйцевиден калъп, но вътре в калъпа нищо не е стабилно, нищо няма непоклатимо. Обратно, всичко е в брожение, всичко е в кипеж.
„Ab ovo“ са казвали римляните, когато са искали да изтъкнат, че започват нещо от самото начало, от най-първото (първа изложба, нали не сте забравили?). Мирча Елиаде определя тази изначалност като in illo tempore, в прастарите времена (изразът буквално значи в началото, в зората на времето). Това е сакрален момент, по който трябва да се равнява всичко по-сетнешно, за да получи и то сакралност. Святост. Оттук вече става ясно защо древните са смятали, че сферата, която е най-изразеният овал, е най-съвършената фигура. Тоест, ако искаш да постигнеш тези начални времена, in illo tempore-то, и то в съвършенство да ги постигнеш, трябва да рисуваш/чертаеш овали. Неслучайно Платон в диалога „Менон“ (81 c d, 85 d-86 b) демонстрира убеждението си, че всяко знание е памет. Прави го с примера за роб, който използва геометрията без някога изобщо да я е изучавал. Овалната пра-форма се възпроизвежда перманентно, яйцето става череп. Но не черепът на Деймиън Хърст – кристален, съвършен, ала застинал и бездушен, мъртъв; а череп, който се движи, вътре в него материята, частиците, молекулите и атомите се движат непрекъснато, непрестанно, постоянно. Череп, който отвътре е също пълен с хаос като орфическото яйце – Хаос в главата, но този хаос не е нещо, което се разпръсква, а което се събира. Коагулация: Хаосът поражда главата-череп, дава ѝ първичната форма, за да ни каже с това, че колкото и да се смятаме за напреднали, за прогресирали, за развили се, дълбоко в нас са заложени архетипите, най-изконните и първи образци на вселената – п ъ р в и т е!, от които ако се отречем – отричаме се от фундаментите си, от основанията си, от темелите си. Станковите черепи са тъкмо такова предупреждение: да, може да сме дръпнали, може да се мислим за венец на творението, но без корени този венец изсъхва, спаружва се, увяхва. Прочее, той това интуитивно го усеща отново по повод на инсталацията „Царските двери на смисъла (Голям сърдечен иконостас-2)“, определяйки го като самосъздал се „еко-иконостас“. Няма как иначе да стане: задължително е „търсенето на идентичност, опитът за себеразбиране край прастария извор, от който винаги се пие“; този извор, който ни напоява нас, дето се мислим за венци. Но цялото това първично знание, този мимезис, ако щете, трябва да ни влезе в главите, да се убедим в истинността му – иначе ще се получи, че напразни са усилията на твореца. Хаосът в главите ни трябва да е креативен, съзидателен, демиургичен чак, а не назадничав, разрушителен и опустошителен. Хаос на творчеството, не Хаос на разрухата.
И ето го отговора на загадката защо чак сега се случва първата (п ъ р в а т а) изложба на Станислав Божанков-Станко в София. В главата на главния български град дълго време цареше хаос, но не неговият художествен хаос – този на сътворението, а другият, на унищожението. В последно време обаче този софийски хаос взе да се трансформира, да придобива фундаменталните овални очертания, да се култивира, така да се каже. И за да подпомогне това култивиране, художникът дойде на 7 февруари в галерия „ГрафикАрт“, че да ни покаже истинския хаос, Хаоса in illo tempore и ab ovo, единствен който може да ни вразуми, да ни направи сърдечни и истински (затова са, между другото, и тези щамповани бели и чисти сърца в графиките му с всичките им камери, предсърдия, клапи и аорти). Решил е, че вече сме готови за неговия съзидателен Хаос – готови да го приемем, готови да го възприемем. И – възприемайки го, да станем по-хаотични, тоест по-основателни, по-изначални, по-п п ъ р в и ч н и.
И по този „ретро секцио“ друм да се придвижим по-близо и все по-близо до генезисното и всесътворяващо яйце на орфиците…
