Този юбилей оттече някак тихомълком, под сурдинка. Ярослав Хашек си отива на 3 януари 1923 г., ненавършил 40 години (роден е на 30 април 1883 г.), от сърдечна недостатъчност в разположеното на стотина километра от Прага мъничко градче Липнице над Сазаву.
В България, която навремето беше луднала по Швейк, най-прочутия негов герой, Дими Стоянович в „Култура БГ“ проведе смислен разговор с бохемиста Добромир Григоров (6.I.2023), сайтът „Импресио“ се отчете с интересна и богато илюстрирана статия на Еми Мариянска „Идиот ли е Швейк“ (8.I.2023), а друг български сайт – „Илинден Прес“, представи кратка биографична справка на писателя с някои от най-популярните му съждения (3.I.2023). Горе-долу толкова… В Чехия, между другото, също не бяха се престарали: в Липнице потомци на Хашек заедно с градската управа устройват поклонническо шествие до гроба на писателя, във вестници и сайтове се упоменава годишнината, но съвсем не толкова шумно, колкото – струва ми се – авторът на „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“ заслужава. Едно от обясненията, разбира се, е, че чехите, за разлика от българите, не си падат твърде по мартирологичните юбилеи, но има и още, отбеляза го Добромир Григоров: чехите не харесват особено Швейк, повече даже, отколкото ние Бай Ганю. Отдава го на по-слабото им чувство за самоирония: за разлика от тях, българите сме били повече склонни да се надсмиваме над себе си (предизборната борба за президентския пост също може да е възможност).
Вероятно тази е причината Хашек да не получи приживе признанието, което заслужава – най-напред то идва отвън и едва тогава геният му е припознат от неговите сънародници. Налице е впрочем любопитен факт: негов издател е бил и Макс Брод, близкият приятел на Франц Кафка, благодарение на когото четем „Процесът“ и „Наказателна колония“, който превежда приключенията на Швейк на немски и… И идва славата, макар за Ярослав Хашек да е вече непоправимо късно – алкохолът го е вкарал в гроба.
За юнашкото му пиене се носят легенди. Йозеф Лада, гениалният илюстратор на книгата за Швейк, разказва: „Веднъж се пошегувах: в бутилка от ром налях вода и я поставих на обичайното място. Дойде Хашек, тутакси надигна бутилката и – нищо не подозирайки, отпи яка глътка. Очаквах, че най-малкото ще ме стисне за гушата, но на бедния, изглежда, му бяха свършили силиците. Ярослав пребледня, с трепереща ръка постави бутилката на пода, където, по думите му, ѝ било мястото, и тръгна да излиза. Преди да затвори вратата след себе си обаче, той се обърна към мен с бледо, потно от страдание лице и с оклюмал вид едва промълви: „Не бива да постъпваш така с мен!“. Писателят бил толкова наясно със спиртните напитки, че можел – отново по свидетелство на Йозеф Лада – да определи колко струва ромът само с едно отпиване. Макс Брод добре е познавал този порок на Хашек: той водел Франц Кафка в кръчмата „Деминка“, сборище на пражките анархисти (Хашек бил предан привърженик на движението), където чешкият писател често произнасял пламенни речи на пияна глава. Няма сведения двамата велики пражани да са се запознавали, но пък една въображаема среща-разговор между тях би дала симпатично завъртян сюжет на някой постмодерен автор (прочее, нещо такова прави хърватинът Миро Гавран с пиесата си „Как Чехов каза „сбогом“ на Толстой“). Анархизмът на Хашек го сближава по време на прекарания от него руски плен с идеологията на болшевиките; от известния „Чехословашки корпус“, чийто бунт според някои историци слага началото на Гражданската война в Русия през 1918 г. между бели и червени, чак обявяват награда за главата му – толкова им е било додеяло от социалните му проповеди. Добромир Григоров изрично подчертава Хашековите убеждения: ляв, бохем, анархист. Известно е, че писателят възнамерявал да сложи край на романа си за Швейк, когато добрият войник попадне в руски плен, но за развитието на сюжета можем единствено да гадаем. Карел Ванек, също бивш пленник в Русия, написва продължение на „Приключенията…“ – „Приключенията на добрия войник Швейк в руски плен“, публикувани през 1923 г. (прочее, първият издател на „Приключенията…“ Франтишек/Франта Сауер също пише продължение – книгата е толкова успешна, че просто е плачела да се превърне в безкрайна поредица). Но нито допълнението на Ванек, нито това на Сауер са особено добро четиво, честно казано. Особено първото, което семпло и формалистично повтаря образа на Швейк, без блестящия и искрящ хумор на Ярослав Хашек. Покойният проф. Никола Георгиев никак не харесваше книгата на Ванек, при излизането ѝ на български чак написа гневна статия, обявявайки я за пошла измама. Но понеже знаем, че Швейк е не само Швейк, а и Хашек, щеше да е изключително любопитно дали създателят би изпратил своя подопечен там, където и той е бил – комендант на намиращия се в Татарстан руски град Бугулма. Санчо Панса става губернатор на остров Баратария, добрият войник Швейк става комендант на град Бугулма – ех, че критически нишки биха могли да бъдат изтеглени от тази успоредица! Макар че, ако се върнем към реалността, Хашек съвсем не се е представил в най-добрата си светлина в татарския град (подпоручик Дуб: „Вие още не ме познавате, но когато ме опознаете!“) – според руския журналист и литературовед Пьотър Вайл даже участвал в разстрели. В Баратария Санчо Панса не стига до такива ексцесии, напротив – кастилските благородници са изненадани от мъдрите му разпореждания, по същия начин би управлявал вероятно и Швейк. Хашек, за жалост, се е изложил, служейки на човеконенавистническата идеология. Но трябва да му признаем – връща се в Чехия и се осъзнава. През 1922 г. се среща с Йозеф Лада, комуто обещава хонорар от 1000 крони за илюстрациите към Швейк. Художникът, разбира се, не получава нито крона, едва 2–3 години след смъртта на Хашек Сауер (той е приятел на Хашек, който го увековечава в разказа „Местна хроника от вестник „Ческе слово“) се присеща, че е борчлия и провожда на Лада няколко чифта долно бельо и носни кърпички, за да се изплати. Художникът създава през 1924 г. повече от 500 илюстрации за книгата. Тъкмо тогава романът излиза като един том за първи път, преди това Хашек го печата в подлистници (от 1911 до 1921 г.). И – ако вярваме на Лада, го е писал почти на крак: „Хашек пишеше леко и бързо. Можеше да приседнеш и да почакаш, докато той напише хумористичен разказ. Пишеше, където му падне: в трамвая, в кръчмата, в кафенето, независимо от шума. […] Той никога не си блъскаше главата за какво да пише. За миг заставаше неподвижно, насочвайки поглед към белия лист, след което се захващаше на работа. Пишеше бързо, без дълги паузи, с ясен красив почерк, до шест часа. По това време разказът беше вече готов и той тръгваше към някоя редакция, за да го обмени за звонкова монета. Хашек предпочиташе хонорарите в брой, на ръка“.
Хашек може и да е писал бързо, но образът на Швейк не е създаден на пуста литературна земя. Стана вече дума за Санчо Панса, а неговият Рицар на печалния образ е, stricto sensu, също войник. Е, не е идиот, но е близо… Добре известни са и войниците грубияни и хвалипръцковци от новата атическа комедия (Менандър), Рабле пък започва своите истории за Гаргантюа с война. Но сякаш не толкова предшествениците, колкото следовниците на Швейк изникват в главите ни, когато дойде реч за добрия войник: Иван Чонкин на Владимир Войнович („Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин“), заради който роман писателят е преследван от съветската власт и даже е направен опит да бъде отровен (руските тайни служби не са особено изобретателни – Скрипал, Навални, Дмитрий Биков); Йосарян на Джоузеф Хелър („Параграф 22“), намерил място сред 100-те най-добри англоезични романи на ХХ век. В известен смисъл – съдейки по Швейк и неговите потомци, няма друг начин да се покаже абсурдността и безсмислието на войната освен през смеха и подигравката. И не зная дали за сегашната война в Украйна ще се намери някой нов Хашек, но за огромно съжаление на човечеството, подпоручик Дуб не само се намери, но и Кремъл му падна в ръчичките: „Подпоручик Дуб – отбелязва с печал заместник-директорът на радио „Свобода“ Ярослав Шимов – стана главнокомандуващ на „втората армия в света“. Разбира се, с лъжите и манипулациите си московските политтехнолози стават за смях на целия свят, но това е смях със стиснато гърло – нямаме си представа какво може да им щукне на малоумниците и дали няма да обърнат и другата си страна, ядрената. Така или иначе, тъкмо войната, струва ми се, стана една от причините годишнината от смъртта на Ярослав Хашек да мине така тихо, защото когато гърмят оръдията, на никого не му е до чествания. Въпреки че – погледнато от друг ъгъл, може би тъкмо един Хашек ни е нужен днес, та с целия си ироничен талант да опише безумието на войнолюбците-Zетовци. Пригожин например като фелдкурата Кац (той и без това в днешната руска армия изпълнява почти религиозни функции), а началник-щабът Герасимов като оня австро-унгарски генерал, за когото няма нищо по-важно за правилното водене на службата от войнишките нужници. Кадиров пък с неговите тик-ток бойци може да мине за капитан Тайрле със своите дванайсет писари-кръшкачи… Е-е-ех, смех наш насущный даждь нам, светли Ярославе, че да преглътнем някак ширналата се безмерна дивотия из руската степ. Както казва Франк Запа: „Учените грешат – светът не се състои от 90% водород, светът се състои от 90% глупост“. Кремълските сатрапи доказват думите на великия музикант на 100%.
Хашек казва малко по-иначе: „Най-хубавото в този живот е да се правиш на идиот“. А аз бих го допълнил, че пък най-лошото е да правиш другите на идиоти. Путин се опитва, ама не му се получава. Заслугата за това е донякъде и на Швейк. На Швейк и на неговия автор, умрял преди 100 години на 3 януари 1923-та. Но безсмъртен завинаги…
