За изложбата на Иван Газдов „Синтетична графикатура“ в галерия „Арте“, София, 09.01. – 19.01.2023 г.
Навръх Ивановден Иван Газдов представя в галерия „Арте“ цикъл графикатури. 17-и поред, би забелязал наблюдателният наблюдател. Така е. И не е първият цикъл, с който се заявява нова спирала на графикатурния поход, отиване на друго ниво. Самият Газдов определя „Фрагменти“, сегашния, като „синтетична графикатура“.
При цялата условност, графикатурата изобщо е много специално, на втора интенция, възприемане на действителността. Тя е „назадване“: неутрализират се непосредственото възприятие и наивният творчески импулс – независимо дали става дума за естествени феномени, или артефакти. Графикатурата е пътеводна работа на ума, допълващ целостта. Водещ е не сюжетът, а формата: формата по битие на изобразяваното. Решаващо е довеждането на всеки детайл до необходимост – с отнемане на случайното и добавяне на липсващото. „Средството за производство“ е фантазията, въ-ображението – производството на образа, което е точно обратното на възпроизводството на обекта. Именно коректността към творението е в основата на неговото превръщане в символна система със собствено гравитационно поле.
Личният императив на Газдов винаги е гласял: „Цялото произведение – само от автора“. Самото изображение е призвано да бъде повик за съ-пътстване, за общуване и синергия. Сега императивът е изпълнен радикално. „Назадването“ е доведено до почти последен предел. Това, което се вижда в новия цикъл, подчертава Газдов, го няма в природата. Хората и кучетата, телата, лицата и листата не са хора, кучета, тела, лица и листа. В синтетичната графикатура образът отрича наименованието си, той не е реалистичен: добива нова форма, издигаща силата на внушението в степен. Синтетичните графични изображения на Газдов са концептуален и естетически ребус в ключа на лулата. Лулата на Магрит, разбира се.
„Фрагменти“-те са чисто персонална графика, изявяваща безмилостно стегната, сбита, сведена до сухо вещество чиста естетика. Детайлите в композициите са все по-малко, но все по-мощен е синтезът. Толкова мощен, че логиката му клони към колапсиране: в последна сметка би могло да се стигне до черното петно. Смея обаче да предположа, че Газдов няма да отиде чак дотам. Два са факторите, противодействащи на тази логика: свободата и любопитството.
Тоталната концентрация, сгръщането до точка, премахва границите на свободата, прави я да клони както към необходимостта, така и към произвола. А на Газдов му трябват граници на свободата. За да може свободно да ги прекрачва, разбира се. Прекрачването пък идва от неговото любопитство. Той не се уморява да се вглежда в хората и нещата с тяхната уникалност – и непрекъснато да търси в себе си. Колапсът е в последна сметка невъзможен.
Газдов неизменно показва, че при него важното не е нарисуваното, а излъчването на графиката. Тук това е особено категорично подчертано. Изображението е примамка за поглеждането. Поглеждане накъде? Провокираната синергийност е навлизане в загадката, загадката на битието. То е особено: едно навлизане, нейно познаване, което я прави все по-загадъчна, все по-дълбока и значима. От този хоризонт се вижда плътността на афоризма, произведен от Борис Димовски: „Графикатурата е тъпанът в оркестъра“. Тъпанът задава ритъма (той е сърцевината на графикатурата), но и сепва междувременно задрямалите. Събужда ги.
Такова именно събуждане е и централното изключение в тази изложба, носеща подзаглавието „С почит към Ивайло Петров“. В неграфикатурния „Двоен портрет на Ивайло Петров“ важна е не техниката, тя не е новост при Газдов. Съществен е поклонът към навярно най-силния български романист, от чието рождение се изпълват сто години на 19 януари. Не е възможна безпаметна култура, няма безпаметна креативност. Паметта – още едно място на съпротивата срещу колапса.