„Градът е изграден от хората, които живеят в него. И хората, които живеят в него, създават образа на този град.“ Разговор с Йордан Д. Радичков за неговата книга „Навалица! Или 25 часа в град София“ (изд. „Жанет 45“)

Йордан Д. Радичков (1989 г., София) е автор на сборниците с разкази „Малка човешка мелодия“ (2015), „Игра на гъски“ (2016) и „Двеста линейки на час“ (2018). През 2019 г. на немски излиза книгата му „Leben, wo bist du?“. Носител е на Международна награда за къс разказ Ubud Writers and Readers Festival, 2013 г., и на Рашко Сугарев, 2021. Има публикации в „Литературен вестник“, Klaxon Press, „Гранта“, Австрийки артистичен проект DIVAN, „Пеат некогаш“, списание „Култура“.

Книгата „Навалица! или 25 часа в град София“ е свързана с града, с начина, по който определени хора живеят и се чувстват в него. Имената на отделните глави разкази са часовете от денонощието, като по този начин читателят проследява живота в града, в различните му часови пояси. Има и едно излизане от времето, с последния разказа, който се казва 017:93. Книгата е обявена като роман, но аз не мога със сигурност да я определя жанрово. Това, което мога да кажа, е, че докато я четях, преминавах през различни усещания. На моменти усещах разказите като поеми. В други чувах драматургичен хор. Магичното и реалното се смесваха и губеха очертанията си. Чудото на живота надничаше през редовете на всички истории. Мислейки си за книгата, няколко пъти си казах, че тя е блус, защото в нея присъства тъгата в големия град. Това е първата книга, в която съсредоточаваш действието изцяло в града.

В карето на книгата, където е информацията за нея, е написано, че тази книга е роман. Аз не знаех, че така ще бъде написано. Така излезе. Според мен е сборник с разкази, но това е интересна закачка, тъй като, когато писах текстовете, ми се струваше, че наистина се прокрадва една обща линия между всички тях. Една нишка, която снове между разказите. Когато препрочитах и редактирах, тази нишка ми се струваше все по-забележима и осезаема и като че ли наистина може да се говори за някаква цялост на книгата. Със сигурност това е първата книга, в  която концентрирам текстовете около една тема – града. Град София. Това е първата концептуална книга, която пиша, тъй като тя е свързана именно с тези часове на града. Първоначално ми хрумна идеята как в различните часови пояси се появяват различни хора и различни герои, които се превръщат в своеобразни властелини на града. Това беше и работното заглавие на книгата – Властелините на града. Например в два часа на обяд всички хора са на работа, вече са се наобядвали и единствените хора, които сноват из града, са учениците и те се превръщат в абсолютни царе, няма никой друг. Така е и късно вечер, това са боклукджиите, бездомните кучета, влюбените двойки. Опитах се да разкажа техните истории така, както ми се струва, че са. Някои от историите, както и в предишните ми книги са истински. Например в глава 14:02 има един невъзможен образ на много пиян човек, който за един час преминава през множество различни състояния, които са толкова полюсни и различни едно от друго. Това си беше живо чудо. Оттук искам да кажа, че в града продължава да има чудеса и навсякъде около нас има чудеса, стига да имаме очи да ги видим. Ти казваш, че книгата е тъжна. Естествено, че е тъжна. Тя говори за тази повсеместна тъга, тази меланхолия, която всички ние чувстваме вътре в себе си. Не искам да звуча смъртно сериозно или песимистично, но в крайна сметка градската среда е агресивна. Градската среда е хаотична среда. Случват се множество неща и макар да нямаме думи да назовем всяко едно от тях, цялата тази информация неминуемо оставя дълбока следа вътре в нас. Човекът е слабо същество, няма как да остане незасегнат. Говорим за чудеса, да, има чудеса, има любов, има и светлина, но заедно с тях я има и другата страна на монетата. Неизбежно. Не бива да затваряме очите си за това и не бива да се чувстваме безкрайно безпомощни. Макар че във времената, в които живеем, е трудно човек да не се чувства безпомощно. Често се питам как можем наистина да направим нещо реално? Не знам, задавам въпрос.

Моят отговор е твоята книга в ръцете ми. Тази книга е едно доказателство, че можем да направим нещо реално, и ти си го направил. Начинът, по който разказваш града, дава възможност на читателя да погледне към него с други очи, да бъде по-съпричастен към хората в него. В книгата се обръщаш към едно „множество“, като често дори ти самият се включваш в него. Това множество е живо, то е пулсиращо и ако го усетим с всичките му болки, радости, тъги, несгоди и абсурди, това те карат да си по-наблюдателен, то те променя.

В крайна сметка това е и функцията на литературата, да ни напомня, че ги има и тия хора, и ония хора. Мислейки си за тези герои, ми се струва, че много им се е насъбрало. Със сигурност им е трудно да се справят с това нещо. Не съм посегнал към тези теми, защото съм много проницателен и се чувствам толкова близък до вселенската тъга. Не съм си казал: о, аз толкова разбирам хората. Предполагам, че тези теми са излезли от това, което ме заобикаля, в по-тесен кръг. И това, което виждам, е една голяма трудност да се справим с тези несгоди.

Това, което е интересно за тази книга, е, че ти се разхождаш и из различни литератури в нея.

Вдишването е четенето, издишването е писането и се радвам, че имам време и продължавам да чета много и разнообразна литература. Предполагам, че това има някакъв отпечатък върху това, което пиша. Със сигурност за мен беше интересно и самото написване на текстовете. Може би по-различно от това, което съм писал досега. Но и не толкова различно, тъй като отново е в сферата на абсурда, има някакъв хумор. Всички тези теми съм ги изследвал и преди.

Магическото също присъства.

Да, и магическото. Това е една богата преплетена картина от множество събития, от множество невъзможности, които съществуват заедно, и предполагам, че това е и градът, и нашата реалност в момента. Това са едни невъзможности, които съществуват заедно, и се питам как така продължават и как умеят да съществуват заедно. За мен това е безкрайно интересно. На дъното на най-трудните моменти при тези герои изведнъж се появява някаква безкрайна красота. Именно затова не бива да се концентрираме само върху дъното или единствено върху най-високите върхове. 

Твоите герои са особняци. Защо избираш тези хора? Голяма част от тях са неудачници, мечтатели, хора извън обществото. И в същото време като че ли във всеки един от нас се съдържа частица от тях.

Обръщам се към тези герои, тъй като те винаги са ми били малко по-интересни от едни герои, на които всичко им е наред. Като всичко ти е наред, какво да говорим за теб? Ти си добре, аз нямам какво да те мисля, да си жив и здрав, продължавай да бъдеш добре. На моите герои обаче им се случват някакви неща и аз искам да разбера защо им се случват. Какво води до това, те да са в тази ситуация в момента и как се вписват в общия пейзаж на невероятно добре развиващата се цивилизация, която е достигнала някакъв своеобразен връх. И всичко е толкова прекрасно. Всичко е толкова чудесно. Радваме се на толкова свободи, радваме се на такава прекрасна демокрация. Радваме се на такова развитие и на такъв технически прогрес. И медицината е чудесна и всичко е наред. Защо тогава има такива хора? Не са ли те всъщност белегът? Не са ли те онова, което маркира как се справяме като общество и като цивилизация? Ако продължава да има една огромна маса от такива хора, ние какво правим? Кой се грижи за тях? Не е ли това цялата идея на развитието на едно общество, на развитието на една цивилизация? Това винаги е било маркер как едно общество се грижи за най-слабите в него. Онези, на които няма кой да помогне. Наскоро си говорехме за дарителските кампании и какво означават те и не е ли добре да има установени механизми, които работят устойчиво за помощта към определени хора. Непрестанното казване: нека да съберем малко пари за тези страдащи. Това не е ли кръпка? И ние, ако целите сме в кръпки? Хора винаги ще се намерят да помогнат, винаги ще се обединят, а какво ще стане, ако се обединят в настояването си за изработването на тези механизми, т.е. ние можем да покажем, че имаме силата да се обединим, но като че ли не успяваме да я канализираме. В книгата има един момент, в който се казва: „Ако една ситуация непрестанно се крепи, то тя рано или късно ще рухне“. И аз така ги виждам нещата. Те са едни кръпки. Това е едно непрестанно закрепяне на ситуацията. Това е като пълненето на дупки по пътищата. Е, какво означава тая работа? Докъде ще стигнем?

Не става ли дума и за вътрешните ни дупки. Макар да пишеш за града, ти поглеждаш града вътре в човека, как той го преживява.

Неминуемо, защото в крайна сметка градът не е изграден само сгради, улици и дървета. Той е изграден от хората, които живеят в него. И хората, които живеят в него, създават образа на този град. И ако повечето хора в един град са изроди, значи този град е изродски. Ако повечето хора в един град са щастливи, значи той свети. Ако в този град, повечето хора са тъжни, то самият град е тъжен и самият град носи меланхолията в себе си. Градът не може да ни изгради, ние непрестанно го изграждаме. Ние имаме отговорност за това. И как носим тази отговорност? Може да се напишат още 50 такива книги за още 50 групи от по 25 души. Те са безкрайно много, но аз реших да обърна внимание на това нещо, защото го виждам около себе си. Хората не са добре, ние не сме добре, някак си физически и душевно. В момента градът ни е като тяло, опасано в синини, едни отворени рани, за които никой не се е погрижил и те рано или късно ще се задълбочат. Има безкрайно много проблеми, които по никакъв начин не са адресирани и едва ли скоро, за жалост, ще бъдат.

Разкажи за оформлението на книгата.

Оформлението на тази книга е дело на София Попйорданова, с която работим заедно от много време. Тя оформи тези своеобразни картички, които са на корицата. Заглавието премина през доста трансформации. Първото заглавие беше „Много хубава била, много сладка била. Или 24 картички от град София“. Много ми допада заглавието да е дълго, трудно да се запомня, трудно да се маркетира и трудно да се рекламира. Но след доста редакции и разговори стигнахме до „Навалица! Или 25 часа в град София“. Трябваше един час, смешна история. Всичко това е описано на задната корица, която ми беше поверена, тъй като никой не искаше да я напише и трябваше самичък да си я напиша. Ето го и текста:

„Скъпи читателю, книгата, която държиш в ръцете си измина дълъг и труден път, за да попадне при теб. Първият ѝ редактор обърна внимание на автора, че е изключително лоша и под нивото му. Авторът не се отчая и потърси втори редактор, който я определи като „чудесна“ и посъветва някои думи да се заменят с други. Ръкописът отпътува към издателството, откъдето настояха за намесата на истински редактор. Такъв беше назначен служебно и слава богу човекът беше добронамерен. И макар не особено впечатлен, си позволи да каже, че някои от текстовете граничат с гениални такива. Уви, едно е да граничиш, друго е да си там! Година по-късно книгата отново беше пратена до издателя. Този път той я определи като нищожна и бездарна и настоя за промяна в заглавието, промяна в законите на времето и промяна на реда на текстовете. Авторът отново запретна ръкави и не след дълго издателството звънна, за да изкаже своя възторг. Това не беше краят на пътя на книгата, тъй като беше нужен и текст за задната ѝ корица. Никой не пожела да се докосне до нея и да остави името си като гарант за качество. И добре че, защото последното, което би искал авторът е да завлече някого със себе си в полето на бездарието и посредствеността. Нека той сам стои на дъното на тези пространства с гордо вдигната глава!“