Росен Тахов е, ако не се лъжа, който констатира, че в българската история съществуват две големи загадки, които ще разбунват ума на изследователи, историци, коментатори, публицисти още дълго без да се стигне до що-годе приемливо съгласие.
И двете са свързани с Възраждането, с национално-освободителните борби; с имената на двама от най-почитаните български герои. Първата загадка е за това кой предава Васил Левски, втората – за това кой убива Христо Ботев. Общоприетите мнения са комфортни за масовия вкус: поп Кръстьо предава Левски, турски куршум убива Ботев. За утвърждаването им са се погрижили: за първото Патриарха Иван Вазов със заклеймяващото: „Той биде предаден, и от един поп!“; за второто Летописеца Захарий Стоянов под диктовката на своя шурей Никола Обретенов в опита си за биография на Ботев: „Не бил се изправил още, както трябва, когато откъм югозападна страна, т.е. откъм малкия ръб камъци, пукнала пушка и той рухнал по гърба си на земята до алената шипка!…“ Само че поп Кръстьо категорично отрича вменяваното му злодейство и в това свое отрицание – особено в последно време, намира все повече привърженици и съмишленици; Никола Обретенов пък така замотава истината за събитията във Врачанския Балкан, че мнозина вече го провиждат като главен заподозрян. Главоблъсканици главоломни, които обаче ще оставим на мира, защото сами по себе си те повдигат друг въпрос, не по-малко труден: защо се оказват загадъчни точно тия две събития, свързани със съдбата на нашите възхитителни герои, истински икони на българското самочувствие? Хайде, за Левски е ясно, че е осъден и обесен, тоест Високата порта е виновна за гибелта му, макар че гробът също е мистерия, Николай Хайтов дори се опитва да го въздигне в най-важния въпрос – не успява, тайната на предателството продължава да го засенчва; с Ботев също е сякаш ясно – бие се войводата с настъпващия аскер и башибозуци, няма чудно ако падне в битка, но неочаквано нещата се оказват съвсем не тъй еднозначни и във „Втората част на разговора“ Цветан Стоянов гениално разкрива това. Левски, Джингибито, който като невидим дух снове из краищата на империята („Демонът на империята“ го нарича Вили Цанков) изведнъж е уловен; Ботев, поетът с огнено перо, който не жали нищо и никого („а вий… вий сте идиоти!“), изведнъж е покосен. Пресечен устрем, разбулена многоликост: османските заптиета търсят Апостола въз основа на циркулираща из казармите им снимка; а колкото е на Дунава въодушевен, толкова – ако не и повече, в Балкана Ботев е съкрушен. Двете загадки са следствие от начина, по който двамата присъстват и биват възприемани от българското обществено съзнание.
Налице е едно според мен важно различие между тях, за което не твърде често си даваме сметка (ако изобщо си даваме). А именно: карловецът Васил Иванов Кунчев, иженарицаем Левски, Дякона, Апостола, Джингиби и т.н., е използвал някъде към 66 имена през живота си, докато Христо Ботев е известен както на потомците, така и на съвременниците си с едно-единствено име – Христо Ботев (или Ботйов: оставката си от БРЦК, подадена на 30 септември 1875 г. в Букурещ, е подписал „ХрБотйов“; точно така, слято). По брой на псевдонимите на Дякона май могат да съперничат само двама: португалецът Фернандо Песоа и датчанинът Сьорен Киркегор. С тези свои/присвоени 66 имена Дякона се е подписвал, изпращал е писма, издавал е заповеди, скитал се е по българската земя, представяйки се ту за този, ту за онзи, ту за пò онзи и за още пò онзи… Все едно му е втора природа лицедейството, играенето на/да си друг; истински карнавал на конспиративността. Левски, погледнат от този ъгъл (дали пък не е по-вярно да кажем „погледнат от тези ъгли“) не е един, Левски е много – множество, многоликост, многоименност. Бих казал дори: Левски е всичко, което е българското във всичките му проявления – и добри, и не чак толкова добри. Да, той е светец, безспорно, но и убиец; революционер е, но и еволюционер; весел, ала и печален, благ, но и страшен, непорочен и грешен… Човек, не икона: това, между другото, е гигантският конфликт в пиесата на Константин Илиев „Великденско вино“ – най-хубавото според мен литературно произведение за Левски, създадено през отминалия ХХ век: конфликтът, че в пиесата поп Кръстьо иска да говори за дякона Игнатия като за човек ведно с всичките му погрешности и слабости, но също величества и храбрости, докато тия, срещу които роптае, дружно настояват да говорят за Апостола единствено и само като за светец без никакви людски кусури, без плът дори. Сякаш е ангел небесен, не човек от кожа, месо и кръв. Но този ангел небесен, тази безкостна икона, тази свидна жертва, този божествен и подобен на Христос образ не е живият Левски: онзи, който може и така, може и иначе, че и още по-иначе. Чиляк, дето не се свени да издума „говна и помия“, дето не се колебае да стряска „да ви изпратим при черните души, там, където са предателите, изедници и!… при черния Бог“; не се страхува да предизвиква небето: „не отказваме помощ и от дявола“… Левски всъщност е един от нас, като всеки от нас; земен човек като всички, които са порасли и газели българската земя. Той също е порасъл и газил тази земя, затова носи всичките ѝ доблести, но и всичките ѝ недъзи; „кривиците“ ѝ, както пише до Иван Кършовски. В неговата многоликост, неговата многоименност сме всички ние, българите… И в този смисъл може да кажем, че светецът Левски е предаден от самия себе си, от дявола в себе си, тоест от дявола в нас, които сме като него, които сме него и в това е скрита загадката с неговото предателството: то е тайна, защото чрез него искаме Апостола да го оеднообразим; което обаче е невъзможно, напълно невъзможно. Защото предаденият Левски е само един, но действителният Левски са много…
Иначе стоят нещата с представящия се с едно-единствено име Христо Ботев. Иначе, вярно, но българите пак сме замесени. Ботев е устремът, непоколебимостта, даже самоцелността. Димитър Гюдженов е усетил отлично това в картината си „Ботевата чета слиза на българския бряг при Козлодуй“: войводата е вдигнал сабята си, насочил я е към небето, погледът му е железен, непробиваем, вперен някъде във висинето – там, където, смята той, е българската свобода. Четниците му уж го следват, но някак по-встрани, повече около него и зад него, отколкото до него; част от тях даже още преджапват плитчините на Дунава. Ботев е някак подчертано изправеният, също както се изправя, когато долита мистериозният куршум, сложил край на живота му. Езикът на тялото му говори, че пред нищо няма да се спре, нищо няма да го отклони от пътя, който е поел. Пише, че не ни достига пропаганда и обещава, че ще ѝ даде „надлежащото направление“ („Източният въпрос лежи на плещите на българския народ“, 5 януари 1875 г.), залавяйки се „по-сериозно“. Този негов пропаганден път е единствен, еднопосочен, монолитно прокаран през пукнатините на битието. Само него ще следва той, няма да се отклони на крачка дори. Има някаква догматичност в неговата стойка, изобразена от Гюдженов, някаква изсечена праволинейност, доктринерство чак. Вижда се твърдо: този човек е абсолютно убеден в идеите си, за нищо на света няма да ги изостави. Тъкмо поради това, между другото, около теоретичното му наследство се вихрят такива партизански баталии: комунистите го искат за себе си, фашистите го изкарват свой, националистите – също, анархистите – и те не остават по-назад (през 1933 г. излиза знаменателна книжка, подписана от И. Правдолюбов, псевдоним на Иван Рачев, с недвусмисленото заглавие „Христо Ботев не е марксист“). Това е така, защото който докаже, че идеите на Ботев са неговите идеи, доказва „безспорно“, че героят изцяло му принадлежи, че му е негов предтеча. Една такава целеустременост обаче не е баш по сърце на българския мерак: не обича той да е категоричен, повече лъкатуши, умилква се и се гъне (прочее, днешните български избори непрестанно демонстрират тези извивки-превивки). Сложно е за нас да приемем такава безуговоръчна центростремителност, търсим все начини да я озаптим, да я възпрем. Забележително е изразено това в картината на гениалния Иван Милев „Крали Марко“: конят Шарколия е готов да литне към звездите, но юнакът му дърпа юздите – много-много да не се възнася. Христо Ботев е именно българската възвисеност, но на скромния българин тя му идва в повече, затова и някак трябва да бъде пресечена. Оттук загадката на убийството: има порив, той е монологичен, един-единствен, но бидейки такъв, изпуска още много пориви, сума ти възможности. Разбира се, не всички така благородни, но пък защо да не вкусим и тях; за да го сторим обаче, едничкият порив трябва да бъде убит. Така, ако предаваме Левски, за да го изографисаме в единствения образ на светец, Ботев убиваме, за да си останем приземени, ниски, почвени. Приземяваме го, при нас го приземяваме. За да го веем след това както си искаме, с всякакво съдържание, с всякакъв пълнеж. Левски е икона, Ботев е знаме – на първия се молим някъде отдолу, втория го следваме, ама някак отдалече. Не сме опасно близо до нито един от двамата. Защото приближим ли се, мигом ще разбудим старите престъпни инстинкти: първият ще предадем, вторият ще убием. След което дълго и до изнемога ще спорим: „Кой го стори?“.
И в опит за оправдание ще сочим другите с пръст…
