Помня един запис на Светлина Стоянова като солистка на Детския радиохор. Сигурно е било преди петнайсетина години, сега тя е на 31. Чаровното момиченце с будни очи и корона от къдрици, което извисяваше гласа си над всички останали, нямаше как да остане незабелязано, то просто беше родено за сцена.
Пророчество или не, светът я поиска и както се случва често с младите ни таланти – преди да я опознаем у нас. Шеметно излитане в прочутите храмове на музиката, рамо до рамо с най-ярките светила. Запълнен календар с ангажименти за години напред… Беше невероятен шанс, че сред тях се вписа и рециталът ѝ в началото на декември – заслужаваща адмирации заслуга на познатия с оригиналните си идеи столичен „Музикартисимо фест“ в концертната зала на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. За публиката, която успя да я види, Светлина като че наистина се яви в приказния образ на една от най-обичаните си напоследък роли – Росиниевата Анджелина в „Пепеляшка“. Прелестна, изящна, наподобяваща фарфорова статуетка, с артистизъм, преобразяващ концертния подиум в театрална сцена, тя можеше да не изпее и тон, за да завладее сърцата със сияйното си присъствие. Но същинската магия настъпи именно с прозвучаването на красивия глас. Нямаше съмнение, че ставаме свидетели на нещо извънредно, че потенциалът на младото ни мецосопрано е ново световно явление. Впечатляващият професионализъм на Светлина Стоянова – перфектна интонация, дикция, брилянтна вокална техника, стилова достоверност, е дотолкова базисен, че сякаш нищо от рекордьорската програма, която представи, не би било в състояние да ѝ се опре. Песенна част – избрани страници от разноезичното камерно наследство: Пърсел/Бритън, Малер, Пуленк, Рейналдо Хан, Де Файя, сред тях и автентичен бисер от „водите на обучението“ – шотландска народна песен; и „поклон пред операта“ – арии на Шарлота из „Вертер“ на Масне, на Стефано от „Ромео и Жулиета“ на Гуно, на Керубино из „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт, на Руджиеро из „Алчина“ на Хендел. Вкусът на Светлина към предизвикателствата – търсачеството явно ѝ е в кръвта, обаче съчетава широтата на погледа с внимателно вглеждане в близкия план – какво е най-подходящо за гласа ѝ в момента.
Не прави планове: „догодина ще пея това, след две години – онова…“ Важното е да прецени кога една роля е готова за нея и кога не. „На мен засега ми се пее много Росини, пея Хендел, но усещам как гласът ми се развива, чувствам го смазан като мед в арията на Шарлота от „Вертер“ и затова я представям тук… Шарлота ми е нова, но знам, че след две-три години бих я пяла с голямо удоволствие.“
В този паметен софийски гастрол едва ли можеше да се намери по-благодарен партньор за вече влязлото в листата на елитните артисти мецосопрано от изтъкнатата пианистка Боряна Ламбрева. Безспорен ерудит в областта на вокалния съпровод у нас, чиято поява на сцената винаги е била залог за качество, опитната артистка не само владееше разнообразния репертоар в детайли, но с изисканото си и вдъхновено музициране доизвайваше цялостната картина на заложената в програмния замисъл драматургия.
Немислимо е да си представим, че е било въпрос на случайност Светлина Стоянова да не се размине с музиката. Като малка пее в Детския радиохор – цели девет години, и при все че майка ѝ също е негова възпитаница, родителите ѝ са хора на точните науки и гледат на този период като на житейска култура, а и на дисциплина. Макар че тя винаги е била „много дисциплинирана“. На изявите на хора момичетата стоят прави часове наред „с ръцете отзад“. Помни как на един концерт хористките зад нея започват да припадат. „Маестрото ги събираше, някоя почне да пада и той отиваше да я хване. Ама аз продължавам, защото трябва да пея!“ И въпреки че в един момент става лице на Радиохора – от втори алт Христо Недялков я мести в сопраните, за да изпълнява солата, като завършва гимназия, избира да учи психология в Глазгоу. „Нямах необходимите познанства, не знаех как се прави певческа кариера. Знаех само, че в България е много трудно…“ Но нещо я човърка. И дали само от почтеност към маестро Недялков, който, разбрал намеренията ѝ, през последната година почти спира да ѝ говори, записва като втора специалност музика. В шотландския университет дълго време я водят само „глас“. „Първите години се мислех за сопран, те предполагаха, че съм мецо, но не исках да чуя. Щом съм пяла сопранови партии, значи съм сопран! И едва в средата на трети курс, като отидох при новата си учителка, Клеър Ширър – жена с изключително силен характер, тя само тропна на пианото и каза: „Меццо!“, аз просто ѝ се доверих.“
Оттам нататък започва истинската ѝ работа като вокалист. „Най-важното в това обучение беше уеднаквяването на регистъра, изпитвах големи трудности в началото. Даже като завърших бакалавърската си програма, деканът на университета призна, че не е мислел, че ще успея – гласът ми горе е звучал като на друг човек, съвсем различно от този в средния и в ниския регистър. Това е, защото като изпълнявах първи сопран в Радиохора, се бях научила да пея „по-светло“ в горния регистър, за да вземам по-лесно височините. С Клеър Ширър работихме много в тази насока…“ Светлина Стоянова и сега не престава да се консултира с нея, наживо, или онлайн. Има и още един преподавател в Италия – канадеца Шърман Лоу. Полезни са ѝ и двете школи – британската и италианската, от всяка взема по нещо. Помагат и упоритостта, амбицията. „Днес хората не могат да повярват, но ми беше много трудно. Пея Розина, стигам до последния тон – си и не мога да го изпея. Клеър Ширър ми каза: „Хубаво, не го пей, ще дойде следващият мецосопран и ще го изпее“. И на другата репетиция го изпях!“
Светлина завършва бакалавърска степен в Глазгоу и две магистърски – пърформанс и опера – общо осем години! „Минах ги всички. Имах нужда от това, защото не бях учила музика дотогава. После мислех да отида за една година в Германия или в Америка, но не го направих по обективни причини.“ И точно тогава съдбата ѝ дава знак. „Имахме един преподавател по немски, тенор, който ми връчи списък с конкурси и студиа извън Великобритания. Реших да се пробвам и оттам тръгнаха нещата.“ Победата ѝ на реномирания певчески конкурс „Нови гласове“ в Гютерслох, Германия, през 2017 г. дава старт на една почти светкавична кариера. Получава покани от Opéra de Nice Côte d’Azur и от Anthéa Theatre за ролята на Керубино („Сватбата на Фигаро“ от Моцарт) и на Розина („Севилският бръснар“ от Росини), представени на фестивала в Брегенц. Назначават я за солист във Виенската Щатсопера за сезоните 2018/19 и 2019/20. Там тя прави дебюта си като Дриада („Aриадна на Наксос“ – Р. Щраус), пее така прилягащите ѝ партии на Розина и Керубино, а също: Росвайс („Валкюра“ – Вагнер), Лола („Селска чест“ – Маскани) и др. Участва и в гастроли на Виенската опера като Керубино в Elbphilharmonie, Хамбург и като Церлина („Дон Жуан“ – Моцарт) в Tonhalle, Дюселдорф. С ансамбъл „Матеус“ под диригентството на Жан-Кристоф Спинози дебютира в ролята на Изабела („Италианката в Алжир“ – Росини) в турнето на ансамбъла във Франция. През лятото на 2020 г. тя се представя за първи път и като Анджелина („Пепеляшка“ – Росини) на фестивала New Generation във Флоренция. Оттогава дебютира на престижни сцени като Росиниевия оперен фестивал в Песаро, Болшой театър в Москва и Цюрихската опера. Сред сцените, които са вече отворени за нея, е и Миланската Скала, където пее Розина („Севилският бръснар“), Керубино („Сватбата на Фигаро“), Зулма („Италианката в Алжир“ – Росини) и Дриада („Ариадна на Наксос“).
Лирика, комедийност, драматизъм – всичко ѝ „идва отвътре”… А на коя сцена се чувства най-комфортно? „На всяка. Като изляза на сцената, незабавно се въплъщавам в образа, който изпълнявам, и се чувствам като у дома си. Много хора изпитват страх от „Ла Скала“. Разбирам защо. Акустиката е много странна. На определени места щом направиш една стъпка наляво, или една надясно, звукът тотално да се променя. Има две точки, наричат ги „точките на Калас“. И много певци се опитват да ги улучат. Но там звучиш все едно си с микрофон, а той разваля звука. Ако си в лявата част – публиката отдясно те чува по-добре, и обратно. Ние с моята преподавателка работихме много по това да изкарваме гласа нагоре, за да стигне до последния ред в театъра. Няма значение колко огромен изглежда гласът ти в една стая. Можеш да имаш най-прекрасния, обемен, силен глас, а като излезеш на голямата сцена в „Ла Скала“, той да не се чува.“
Как гледат в момента на примадоните в оперните театри? „Днес има знаменити певици като Анна Нетребко, Елина Гаранча, но те са прими. Не са правят на примадони, толкова е лесно да се работи с тях. Правихме в Цюрих „Селска чест“ с Гаранча, много умерен човек, пестелива на думи, но като те опознае малко повече, е страшно отворена, даде ми насоки, каза ми да имам план горе-долу, но да знам какъв път искам да следвам, какво искам да се случи с гласа ми. Сега заминавам за Рига с „Пепеляшка“, много хубава опера, пях я там септември, октомври, сега пак – януари. Така топло ме приеха! Рига има специално значение за мен, защото Гаранча е оттам. За мен тя е идол, уважавам я като човек, като певец, артист… Буквално на следващия ден имам дебют в Концертгебау в Амстердам с „Амиго Фриц“ („Приятелят Фриц“) на Маскани, в ролята на Бепе. Много е интересно, че започнах тази година с Маскани и я завършвам с него. Светлина цени много и прочутата българска прима Красимира Стоянова. Приема въпроса на Доминго – объркал или пошегувал се с общите им фамилии: „Познавам ли се с майка ви?“ като комплимент, който предстои да заслужи.
В разцвета на оперната си кариера Светлина Стоянова завоюва и други полета в изкуството. Рециталите ѝ имат не по-малка тежест от ролите в престижните театри. Правила е такива пак на емблематични сцени – в Musikverein във Виена с пианиста Стивън Хопкинс, Wigmore Hall в Лондон, в поредицата Live Music Now в Usher Hall, Единбург… „Изнасяла съм рецитали само с песни. В консерваторията в Шотландия наблягаха много на песенния репертоар – първата година учехме италиански, втората – френски, третата – немски. Тогава всички искахме да пеем арии и недоволствахме: „Защо пак песни!“ А това неимоверно отвори кръгозора ми. Песните са значително по-трудни от ариите. В две минути трябва да обрисуваш цялостен характер. Две минути са съвсем различни в операта. Затова много обичам да правя такива рецитали. Аз съм и част от движението „Лайф мюзик нау“. С българската пианистка Кристина Йоргова, с която се запознахме като студентки, сме обикаляли по старчески домове, болници, в училища за деца с проблеми… Това бяха най-трудните концерти. И най-вълнуващите! На един от тях, където исках да покажа репертоара, който пея, но включих и песнички от Дисни, едно детенце дойде на подиума, хвана ми ръката и започна да се люлее с мен. Изпълни ми душата! Надявам се в бъдеще отново да правя такива концерти. С изкуството си можеш да докоснеш сърцата на нуждаещите се от утеха и надежда. Толкова пъти са ми се обаждали от тези домове, за да ми кажат: „Знаете ли, спомням си това и това от концерта ви…“ и започват да свирят на пиано… Такава лечебна сила притежава музиката!“
Олга Шурбанова