Вероятно класика е онова, което се изучава в училище. И точно по тази причина науката на проф. Димитър Михайлов явно е изтеглила късата клечка.
Защото повечето българи са свикнали силно да мразят онова, за което някога са писали домашни и за което са ги изпитвали пред черната дъска. Познавам хора (и те съвсем не са малко), които дори под страх от смъртно наказание не биха отворили томче с разкази на Вазов и Елин Пелин. Сякаш мине ли матурата по литература, нормалният човек облекчено въздъхва, казва си: nevermore, и тържествено си обещава да не се връща към школските си кошмари. Не го съдя, най-малкото защото съвсем доскоро един от тези хора бях самият аз. Струваше ми се, че нашите сто и двайсет литературни години са една въздишка време, че в „голямата филология“ родната ни литература е по-малка дори от безопасна игла.
– Само че знаеш ли колко демони могат да се съберат на единия връх на иглата и колко ангели на другия – звучи в ушите ми гласът на професора?
И после – като каскада – следват въпросите: можеха ли Ботйов и Стамболов да си разменят местата и на кораба „Радецки“ да се качи търновският поет, а калоферският да стане министър-председател? На кого да вярваме в големия исторически разказ? На Вазов? Или на Захари Стоянов? Всъщност има ли голям исторически разказ, или трябва да мислим безброй много разкази, които се движат хаотично, като елементарни частици в брауново движение?
„Странна хипотеза“, би възкликнал някой, но зачете ли се човек в „Бягствата на Вазов“ (втората статия от книгата), ще се окаже, че нещата не са чак толкова прости. Уж всички познаваме Вазов, но се оказва, че неговото „Неотдавна“ се е случило твърде отдавна за нас. И колкото и да е безукорна паметта ни, ако проф. Димитър Михайлов не я подкрепи, няма как да знаем, че книгата на „патриарха“ има два финала. В първия и най-ранния (според напечатването си в сп. „Наука“) повестта завършва със срещата с Ботйов в кафене „Трансилвания“. В по-късното издание, в „Повести и разкази“ от 1892 г., се появява нова финална глава – „Последний комитет“, и сам Вазов влиза в спор със себе си.
Не твърдя, че всички тези детайли са от жизненоважно значение. Но искаме ли да знаем „кой кой е?“, не може без тях. Защото останалото са схеми. До болка известни и за съжаление – не съвсем точни. А приблизителна литература не може да има. Не бива да се рисува с баданарка за боядисване. Защото абстрахираме ли се от труда на Димитър Михайлов, повечето от аналитичните текстове по нова българска литература ще заприличат на портрети, нарисувани с баданарка. Вярно, че има изключения! Има прекрасни изключения. Но не за тях ми е думата, а за това, че макар и самият аз да съм роден в Елена, нямаше да знам почти нищо за Стоян Михайловски, ако не беше прекрасният изследователски опит на Д. Михайлов върху този поет. Макар и кратки (общо петдесетина страници), статиите за него (третата, четвъртата и петата от книгата) разфокусираха погледа ми. Отвъд „сухите“ факти, които идват като награда за „черната“ работа при изследване на архивни документи, открих един нов Михайловски, който ми обясни защо много преди да се появи българският модернизъм могат да се пишат Novissima verba и защо – когато в края на по-миналия век идва времето на кръга „Мисъл“ и Модерността, Стоян Михайловски прави своето „кръгом“ и тръгва напред, към Възраждането.
Сякаш взрени в драмите на Пенчо Славейков и Мара Балчева, на Яворов и Лора, ние забравяме, че в нашата литература има не по-малко интересни любовни и паралюбовни сюжети. Разбира се, френско-българската любима на Михайловски Маргарит-Лаграм не е всеобясняващото обяснение. И съпругата му Райна не е. Формално погледнато, литературознанието може без тях. Ала тогава ще се изгуби перспективата към онова краевековие, което и ние преживяхме – усещането за гранична ситуация, за Праг, на който винаги ще стоим – независимо от това кой век ще дойде. Ще се изгуби и перспективата на онези десетина (всъщност девет) години разлика между Ботйов и Михайловски, които правят диалога между тях колкото възможен, толкова и невъзможен. Защото през 1882 г., само шест години след смъртта на Поета, другият поет ще напише в „Euthanasia“, че и той е млад, но сякаш е живял хиляда години. За да се запитаме: дали ако бе доживял Новото време, Ботйов също би водил процес срещу Фердинанд за корупционни практики при търговия с оръжие?
Лично аз не знаех, че един „най-обикновен“ поет може да се съди с държавния глава, затова че последният си е позволил да купува френско оръжие за 60 000 лева, харчейки без търг[2] обществени пари. Но благодарение на „В класиката“ вече може да се надникне в броевете на вестник „Ден“ от февруари 1904 г., да се проследи хода на процеса и да се открият и други прелюбопитни аналогии между Ботйов и Михайловски, чрез които литературната история става възможна. Друг е въпросът, че 1904 г . не е само във вестник „Ден“. Тогава, освен че седемнайсетгодишният ученик Дим/н/чо Дебелянов напуска Пловдив и пише първите си стихове, се случват толкова много неща, които привидно нямат никаква връзка. Ала както „случайните“ атоми се свързват в молекули и правят химически съединения, така и подобни „случайни“ събития се свързват в обща, единна и цялостна литературна история. Но за да се знае как се случва всичко това, трябва да се познават валенциите. Трябва литературата да се погледне с друго око, трябва да се гледа на податомарно равнище. Да се раздробят жестове, публикации и (дори) човешки взаимоотношения. Да се видят кварките на нещата. И тогава да се правят изводи.
И при все че проф. Димитър Михайлов може да си позволи да прави изводи, той не го прави. Той „просто“ изследва литературата. Прави го интересно и това превръща книгата му от „суха“ академична история в интересна книга.
Дори и да говори за това как пушат съвременните поети (Иван Динков), и тогава говори интересно. И разказът му за Анчо Калоянов също е интересен. Защото класиката никога не е (само) между мухлясалите томчета в читалищните библиотеки. Тя може да бъде и във „Войводата Патрев“ и в „Див огън“, и в „Девети“… Стига да има кой да я забележи. И, разбира се, да я сподели.
–––––––––––––––––––––
[1] Така сам Ботев се подписва и по тази причина името му е така изписано във „В класиката. От Христо Ботйов до Борис Христов“.
[2] Действащият по онова време закон изисквал за сума над 3000 лева да се обяви търг за обществена поръчка.
