Темата за разделението, за тежките конфронтации в обществото буди обяснима тревога. Омразата, наричана още „хейтърство”, най-вероятно заради англоезичния произход на социалните мрежи, в които тя свободно се разгръща, сякаш изведнъж се оказа основна характеристика на човешките отношения, най-дълбоко мотивираното и трайно тяхно изражение…
Обезпокоени от това състояние на нещата, по-чувствителните загрижени хора започнаха да сочат към проблема и да подканят масовата аудитория да се включи в разискването му и да се намери изход от потискащата ситуация, в която всички се намираме. Очевидно отрицателната страна е присъща на всеки човек и не е изненадващо, че тя се проявява, но нима ще се подчиним безропотно на нейната власт? Нима ще предадем красивите си черти и ще позволим светът да придобие една-единствена свирепа физиономия – без нюанси, без светла перспектива?
Тези въпроси прозвучават час по час и решение на задачата продължава да се търси, като търсенето поражда и нови въпроси: добре, отдавна се знае, че сме пълни с мрак, но защо това съдържание преди изглеждаше контролирано, а сега невъздържано залива цялата житейска територия и няма нито кой, нито какво да го спре? Как ни дойде на главата тая мъка, къде да търсим причината?
Питайки се ей така и някак диалектически, неизбежно стигаме до друг феномен – диаметрално противоположен на описания. Става дума отново за прекомерност, но в различен план – този на положителните оценки, които губят мярката. Не можем да не признаем, че на фона да повсевместния „хейт” се открояват изказвания, в които суперлативите не се пестят и се стига далече. Дали се обсъждат политически фигури, художествени произведения, научни постижения, бизнес предприятия, индивидуални или групови акции, като се започне с превъзнасянето – няма край.
Прелестно, прекрасно, превъзходно. И още – изумително, велико, историческо, извънземно… В такива категории се разполагат отзивите, с които се определя това, зад което заставаме, което смятаме, че ни представлява и искаме с него да засвидетелстваме и в него да увековечим своя вкус, своя избор и въобще себе си. Не ни стига обикновеното поощрение, не ни е достатъчно спокойното одобрение, а разсъждението без непременни отсъждания е съвсем забравено.
В сферата на изкуството се наблюдават крайни мнения – или „за нищо не става”, или „чудовищно талантливо, гениално”. Институциите са „напълно провалени” или в тях някой „върши чудеса”. Политиците са или дяволи, или светци. Медиите са „дъното”, но има журналисти с божествен статут. Образованието, медицинското обслужване, сигурността, производството – или е „някаква трагедия”, или „граничи със съвършенството”. Потресаващи провали или невиждани успехи с планетарен мащаб.
От една страна, прекалени хули, от друга – прекалени хвалби. Няма как да не се направи връзка между двете и в крайна сметка да не се установи, че са лица на едно и също, присъщо на човека нарцистично измерение. И с едното, и с другото той се опитва да се пребори, да получи признанието, за което по рождение е обречен да копнее и което май се оказва по-важно от всички останали придобивки, доколкото те се явяват само негови аватари, заместители.
Но ако омразата безусловно се осъжда, то на превъзнасянето вече се гледа с добри очи. Обаче въпреки своя общ източник, можем да кажем, че второто като че ли провокира първото и на него трябва да се обърне по-специално внимание, към него трябва да се отнесем по-строго. Лесно е да се възпротивим срещу „хейтърите” и да дадем за пример ласкателите, защото, нали, тия тровят, пък ония разпръскват чар и аромат, но така кризата се задълбочава. Омразното чувство се лекува със скромност и смирение – да го атакуваш с манифестация на добродетелност и високо качество е все едно да гасиш огън с бензин.
Манифестациите също се лекуват със скромност и смирение. А скромността и смирението са резултат от разбиране за общата ни съдба, което води до съчувствие. Може и спонтанното съчувствие да доведе до разбиране – все едно. Важното е да се открие, че разделението и конфронтациите не произтичат от тези, които мразят. Омразата не е причина, а следствие, тя е ефект от взаимодействие със своя облян в прелест двойник, който манифестирано обича, сбъдва, спасява и световно успява, тя е реакция срещу една лъскаво опакована не-истина.
Не-истината на успеха върви заедно с неговото „хейтърско” отрицание и при положение че това се изясни, изглежда просто да се предприеме истинско оздравяващо действие. То би се състояло в отказ от крайни позитивни оценки и разглеждане на събитията в един нормален порядък, съответстващ на действителното човешко състояние с неговите естествени издигания и пропадания. Паническото славословене, демонстрациите на благородство и благополучие, моралните наставления, уж призвани да балансират омразните реч и поведение, трябва първо да се видят като грях и тогава, ведно с него, ще бъде признат и пречистен грехът на омразата.
Да се върне религиозният език в обсъждането на темата е съвсем уместно, затова и стигнахме до него. Загърбването на свещеното познание не е признак на съвременна адекватност и интелектуална независимост, а по-скоро на ограниченост и нежелание да се назове проблемът по същество.
