Много нови неща ни казва книгата на Христо Георгиев „Надникване в Русия“ от поредицата „Черно на бяло“
Беше април 1969 г., първият семинар на списание „Родна реч“. Минаха творческите разговори и Георги Джагаров даде банкет в ресторант „България“. Почна да говори, говори, говори и в един момент каза: "Сега всеки от вас да ми изрецитира едно свое стихотворение!".
И рецитацията тръгна в обратна на часовниковата стрелка посока около софрата. И бързо стигна до Христо Георгиев. Той се представи и заяви: „Аз пред лимонада свои стихове не рецитирам!“. Григор Ленков, заместник главен редактор на „Родна реч“ се обади от другия край на софрата: „Рецитирай тогава ЗАД лимонада“. Но Джагаров извика келнера и се разпореди: „Червено вино!“. „Другарю Джагаров, това са ученици!“, обади се по-силно Григор Ленков. „Те са поети“, сложи точка на диспута Джагаров. И Христо Георгиев, и останалите след него рецитирахме с чаша червено вино.
Разказвам случката за да припомня, че Христо Георгиев е изначално стопанин на безкомпромисната позиция.
Защо "Дядо Иван"? Защото „дядо“-то синтезира почтителност и интимност в назоваване на всепризнатия: Дядо владика, Дядо Господ, Дядо Коледа, Дядо Славейков, Дядото Благоев. Проблемът е, че тук всепризнанието е обвързано изначално с геостратегии. Дали е можело другояче – не знам. И оттам тръгва двоичността в преживяването на "Дядо Иван". И драматизмът. Но не е само това. Вижте Васил Левски: „Дай Боже да помогне и да подпише бар за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт в окната“ – за руския цар, цитат от писмо на Апостола. Под „окна“ следва да се разбира „решетки“. И откъде тази дилема?
Левски посочва във възможно най-жестокия прав текст: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република“ и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт“.
Това е цитат от „Наредата“. От позицията на Левски до записаното във вестникарските репортажи на Лев Троцки е една ръка идеологическо разстояние. Та руските революционни песни се изпълняват по-добре на работническите вечеринки в България, отколкото в Русия. Може би най-драматичната дилема в присъствието на "Дядо Иван". Която кристализира в драмата на герой от книгата на Христо Георгиев: генерал Владимир Заимов. Изборът за него е Русия или антикомунизъм. Заимов избира Русия. Има го в обнародваните от дъщеря му документи.
Качество на книгата „Надникване в Русия“ е, че не се чете еднопланово. Сигурен съм, че не само аз научавам от нея доста от фактите за съдбовното място на Русия в българската история. Но се закачих за преживяването на Русия защото ми се струва, че към днешен ден книгата отваря очите за нещо повече. Споменатите по-горе примери умишлено не са от нейните страници за да подчертая широтата на проблема.
Русофобията се оказа самоопределяне на дребната буржоазия. Не, че е нещо ново. Дребната буржоазия се самоопределя и през русофобството – тя е нещо различно от простолюдието. Нищо вредно до тук – самоопределянето на дребната буржоазия е фактор за здравословния статус на обществения дух. Проблемът е в мейнстрийма. Той се формира от дребната буржоазия по неин вкус. Тя се преживява чрез менстрийма. И тук деленето „русофили-русофоби“ става проблем. Русофилството не се вписва в мейнстрийма. Забележете, че агресивността в отношението „фили-фоби“ се доминира от русофобите. Обективно явление в контекста на мейнстрийма. Мейнстриймът заличава характерно националното. Дори когато национални белези се експлоатират от него – примерно уклоните на плакатния патриотизъм. Такава е неолибералната доктрина. Онзи драматизъм се затисна под обикновена телевизия.
И ето я книгата на Христо Георгиев. Със задача, поставена в заглавието на рубриката „Черно на бяло“ и формулирана съвършено точно в предговора: припомняне на историята. Но историческият факт е продукт и на преживяването, а преживяването е продукт и на историческия факт. Книгата не се вписва в мейнстрийма. Просто защото не е „фобска“ и нейният прочит е в основополагащото преживяване на Русия от българите. Което не беше инструмент за самоопределяне на групи от българите. Тази книга е срещу мейнстрийма защото е в автентично българското преживяване. Тя е автентично българската книга.
И още. Имам представа за седмичното вестникарско писане. Христовото не е „седмична колонка“, която да измислиш в метрото и да натракаш за 10 минути. То е прехвърляне на десетки, а може би и на стотици страници. Откриване е на задължително малко известни, но много значими исторически факти. Археология е на забравени текстове. И обмисляне, което на места стига до сюжет за документален филм. Сигурен съм, че успехът на тези текстове се дължи и на писателското перо на автора.
Рубриката „Черно на бяло“ е продукт на обсебващ и убийствен работен ритъм. Искам трудоспособността и ищахът на Христо Георгиев за нея да ме надживеят. Нощем, когато се налага да се сдобря с нервите си за да заспя, изпивам новия му текст като чаша бяло вино.
Петко Тодоров
