На 11 ноември тази година сп. „Християнство и култура“ отбеляза своя 20-годишен юбилей в столичната къща музей „Борис Христов“ с разговор за неразривната връзка между християнството и културата, в който участие взеха проф. Калин Янакиев и проф. Момчил Методиев (главни редактори на списанието), иконом Николай Нешков и проф. Владимир Градев (дългогодишни редактори), писателката Теодора Димова[1], Златина Иванова (историк и сътрудник на списанието), Слави Славчев (преводач), Валентин Калинов (представител на най-младото поколение автори на списанието) и Тони Николов (редактор на списанието).

Калин Янакиев: Преди 20 години културните християни тепърва започваха да говорят, до този момент те или трябваше да пребивават в мълчание по времето на тоталитаризма, или бяха заети – особено православните сред тях, с преодоляване на прискърбния разкол в Църквата. Малко бяха онези, които знаеха и можеха да прочетат на български език големите християнски мислители и философи. Все още се смяташе, че християните не могат да говорят за изкуство, за политика, за философия, за обществени проблеми. За тези 20 години се оказа, че това е напълно възможно, нещо повече, гласът на християните – от всички деноминации, сътвори един от най-силните и най-авторитетни гласове – поне тези, ще го кажа с известна доза гордост, които пишат и сътрудничат на нашето списание. По онова време бяха малко онези, които можеха да пишат и да говорят едновременно от своята съзнателно избрана християнска позиция и същевременно по най-различни други културни теми. Това са онези християни, които някои днес се опитват да наричат либерални християни. Аз бих ги нарекъл културните християни…. Не мога да забравя, че в най-първите години ние успяхме да проведем разговори в редакцията с такива авторитетни духовници и мислители като например наскоро починалия епископ Калистос Уеър, с големия християнски философ Христос Янарас. За мен лично бе изключително вълнуваща една много откровена дискусия между православен и католик, която имах честта да водя – с кардинал Валтер Каспер…

Ние се намираме в особена ситуация и аз не мога да не кажа няколко думи за нея. Живеем във време, в което християните вече имат глас. Същевременно живеем в едно време, в което определени люде се опитват да политизират християнството, да национализират християнството, с голямо прискърбие ще кажа – да джихадизират християнството. На такива хора нашето списание, в мое лице специално, винаги ще оказва отпор. Християните могат да говорят за всичко – и за нация, и за политика, и за война, и за мир, но трябва да говорят честно, трябва да говорят решително, трябва да говорят от своята позиция…

Момчил Методиев: Струва ми се, че останахме верни на мисията на това списание, така, както бе определена тя от неговите основатели. Един от важните акценти на тази мисия е стремежът списанието да не е деноминационно, а да е за всички християни. Също така – както каза и проф. Янакиев – да бъдем толерантни, да говорим помежду си. През тези години, докато издавахме това списание, ние преминахме през много кризи. Стремежът към политизиране на християнството, към политизиране на православието някои наши автори забелязаха още от самото начало. За съжаление, тази тенденция се разви и епохата на социалните медии има в това отношение голям принос… Но съм напълно съгласен, че в момента стоим пред един проблем, за който много трудно можем да кажем, че има две гледни точки, два гласа, тъй като това, което се случва, е наистина изпитание за съвестта на всеки един от нас…

отец Николай Нешков: … Спомням си как преди 20 години водехме разговор с проф. Янакиев, как си казахме, че за да се утвърди едно списание, са нужни десет години. Тогава този хоризонт ни изглеждаше абсолютно непостижим. Първите години бяха неравни, бяха някак по-засилени дискусионно в самата редколегия. Броевете също бяха толкова неравни, те бяха точно отражение на това, което мислехме, но това ги прави особено скъпи на сърцето ми. И това, което не беше казано тогава, но се подразбираше, беше защо правим това. Защото християнството може да се докосне до всяка култура… Това даде енергия на проекта. Онова, което също така не беше изказано, но не се подразбираше, а го открихме впоследствие, или поне аз го открих впоследствие, е, че културата не би се докоснала до всяко християнство.

Владимир Градев: Бих могъл да кажа каква роля изигра списанието в собствения ми път… Ние идвахме от Университета, където бяхме свикнали да пишем по-специализирани статии, насочени към една по-тясна аудитория, покриващи академични критерии за степени, звания, всичко онова, което се прави там. И все по-малко си задавахме въпроса кой и защо ни чете. Много често това води и до едно допълнително усложняване на нашия език и мислене, до откъсване от всяка реалност и в края на краищата от работата на мисленето. Лично мен тези години в „Християнство и култура“, особено първите години, ме събудиха в някаква степен от това академично вцепенение и самовлюбване, накараха ме да се питам кой ни чете, за кого пишем, по какъв начин пишем. Накара ме също така да изляза – мисля, че мнозина от Университета направиха това – от собствените си затворени позиции, интереси и теми, да се докосна до темите, които се разглеждаха в различните броеве, до проблемите, които съществуваха у нас. Изобщо промени собствения ми интелектуален път, начина ми на мислене и на писане, и бях щастлив, че това става в една действително приятелска среда.

„Християнство и култура“ стига до различни общности… В самото начало, когато проф. Янакиев предложи това заглавие – „Християнство и култура“, си помислих: не може ли да се избере по-ефектно заглавие. Но то се наложи и тук не става дума за християнска култура, то не предопределяше културата като християнска, насочена в едно русло и поставяща сякаш красив и свещен балдахин, а успя да покаже, че действително християнинът може да влезе във всяка култура, запазвайки и нишката на традицията, която е също важен елемент. Освен многото съвременни автори, към които се насочи списанието, в него периодично имаше и размишления за голямата християнска традиция. Спомням си някои публикации – например, когато започна войната в Ирак, първото изпитание, което имахме тогава. Това породи немалко размишления за справедливата война. В тези текстове ние почетохме традицията, имаше дебати, имаше интересни размишления…

Златина Иванова: Докато разглеждах списанието, за да си спомня текстовете, които най-силно са ме впечатлили, реших да се спра на неговата историческа рубрика – „Християнство и история“. Един от големите приноси на списанието е културният диалог и трибуната, която дава, за все още необговореното комунистическото минало на нашата църква. В собствено църковните среди този дискурс липсва, той се ограничава преди всичко до разговор за канонизацията на новомъчениците, на жертвите на репресиите на комунизма. Когато преглеждах броевете на списанието, попаднах на една статия, която ме беше впечатлила много, и бих искала сега тя да е фокусът на моето изложение. Тя се казва „От православие към комунизъм“, публикувана е през 2012 г., а неин автор е Цветомира Антонова, един от най-добрите църковни историци на първата половина на ХХ век. Тази кратка статия е посветена на брошурата на архимандрит Йосиф, бъдещия Варненски и Великопреславски митрополит, „Аз съм комунист“. Сам по себе си текстът на тази брошура е много интересен, бих искала да зачета неговото началото: „Открито заявявам, че съм комунист и не се срамя, нито се боя от това. Знам, че ще се учудят мнозина, дори най-близките ми, защото един архимандрит, и то протосингел на Светата митрополия, да декларира, че е комунист, действително сепва и озадачава. Но защо да сепва и озадачава! Не е ли вярно, че целият свят лежи в зло и че комунистите се борят за премахване на това зло. Кой ще отрече голямата неправда в разпределяне и ползване на земните блага в необятна Русия, неправда, която извика комунистите, „за да раздават справедливост“… Престъпно ли е тогава да бъде човек комунист, т.е. да се бори срещу неправда?…“

Сега ще изляза от конкретния случай и няма да говоря за това какви са били мотивите на митрополит Йосиф, дали е бил комунист наистина. Това няма значение. Мен ме порази мисловната нагласа в така формулираната позиция на митрополита, която ми се струва много витална, много устойчива и много популярна в църковните среди и днес… Много християни, с болка го казвам, много православни клирици и свещеници днес имат носталгия по комунизма. След всички репресии, на които са били свидетели и на които архимандрит Йосиф не е бил свидетел, когато е писал тези думи. И аз търся отговор на въпроса кое прави православните християни толкова уязвими от пропагандата на тоталитарните идеологии, кое ги прави толкова лесна плячка. И ето тук, в тази брошура, виждаме този стереотип – християнинът, религиозният човек иска да се спаси, да устои на изкушението, което идва отляво, да устои на открития грях, казано на езика на аскезата. Ето, той изброява много образно всички грехове на капиталистическото общество, и това му дава право на ответна реакция, дава му право да търси възмездие и да се присъедини, да симпатизира на една тоталитарна идеология. Не казвам, че това е бил неговият случай, казвам само как се движи този модел. Така много християни – и тогава, и днес – падат в другия капан на изкушението, което идва отдясно, тоест онзи грях, който е маскиран като добродетел. Според мен един от отговорите на въпроса защо християните стават толкова лесно плячка и жертва на тази манипулация е, за съжаление, дълбоко вкорененият вече в религиозното мислене страх от свободата. Има го това много дълбоко в религиозните хора – страхът от греха се оказва по-силен, отколкото любовта на християните към свободата, която Христос ни даде. Тъй като познавам в някаква степен църковните структури, виждам колко глобален е този проблем – страхът от свободата. И ненавистта към греха. С голяма лекота ние отхвърляме изкушението отляво, жертваме своята свобода и така по времето на националсоциализма, на фашизма, на комунизма, а и днес, в наши дни, когато в Русия се развива такава тоталитарна идеология, виждаме с каква лекота християните симпатизират на силната ръка. Свободата им е чужда, свободата ги плаши…

И тук виждам големия принос на „Християнство и култура“ – чрез подбора на темите, чрез дискурса, който използва, чрез този диалог, на който дава платформа, списанието всъщност реабилитара свободата като християнска ценност. Струва ми се, че тъкмо това е големият дефицит в нашия църковен живот…

Слави Славчев: За мен фактът, че това списание не е за всеки е положителен, защото може да си позволи да говори свободно по въпроси, които са изключително важни за християнството, но и за културата. От тази гледна точка за мен е абсолютно наложително да се гледа на тези два аспекта от всички възможни гледни точки, включително от гледната точка на хората, които се занимават с наука – най вече история, ако щете астрология, философия… Прочитът на християнството през тази призма ми се струва задължителен, защото в крайна сметка науката какво е, науката е в някаква степен опитът на човечеството да дефинира сложните взаимовръзки в света, който ни заобикаля. Правейки това, науката – независимо за кое научно поле говори – стига до извода, че този свят е изграден от строги закономерности, които водят до една строга логика. А всяка логика има автор. Кой е авторът на тази логика? Това е нашият Бог…

Валентин Калинов: Когато преди години отворих „Християнство и култура“, аз се учудих, че в него няма нищо трапезно. И сега, 20 години по-късно, в „Християнство и култура“ няма нищо трапезно. Това е трудно, що се отнася до българската християнска култура. Но имаше нещо друго, всичко в това списание беше проблематично. Вие виждате, ние сме днес на представяне на едно прекрасно списание, и само преди десетина минути бяхме конфронтирани с изказването „Аз съм комунист“… Това е проблем, но отваряйки списанието, ние виждаме, че то е изтъкано от проблеми. Всъщност почти всички статии в това списание са посветени на ужасни въпроси. Едно време си мислех: хубаво е, че няма нищо апологетично в това списание, в този простоват смисъл на думата апологетика. Днес, 20 години по-късно, си мисля, че всичко в това списание е апологетично, защото всичко или почти всичко в него е посветено на проблемите. А няма нищо по-апологетично от това да стоим срещу проблемите и да мислим в проблемите, с които християнството ни конфронтира. Лично за мен през всички тези години и при цялата тази широта от имена, от позиции – в списанието са писали и хора, които не са вярващи, хора, които даже са противници на християнството, и при това те са писали хубави текстове, тоест текстове, които са проблематични и които могат да бъдат критикувани, текстове, които могат да бъдат разнищени, защото хубавият текст може да бъде разнищен. И си дадох сметка, че през всички тези 20 години онова, което „Християнство и култура“ ни е давало и продължава да ни дава, е докосване до живота на ума. И това впрочем е едно от наследствата на християнството, това човекът да не е прояснен за самия себе си и това човекът да може да прояснява самия себе си само и единствено в контекста на отношението си с Другия, с радикалния Друг, с Бога, е наследство на християнството. И всъщност говоренето за християнството в културата и говоренето за отношението между християнство и култура, което е проблематично отношение, е говорене точно за това и за начините, по които човекът става на себе си прояснен и по-ясен, когато се свързва с някой Друг, тоест с Бога.

От друга страна, си мислех, животът на ума е много интересно нещо, той ни кара да се събираме и да се срещаме. Голяма част от присъстващите тук са автори в „Християнство и култура“ и въпреки това те не са си станали по-ясни едни на други и те няма и да си станат ясни едни на други. И именно това, че те не са си станали ясни едни на други ги кара да пишат и да въпросират тази си неяснота едни на други. Това за мен е изключително ценно. То е още по-ценно, когато вземем предвид злощастното състояние на т.нар. наука в България. Има много интелигентни и умни хора, има много мислещи хора в България, но тяхното слово рядко живее някакъв живот, от тяхното слово рядко се вижда живота на техния ум или живота, в който те се срещат с други хора и обсъждат, и диалогизират, и дискутират. За съжаление, науката върви все повече към тясно специализиране, профилизиране и затваряне до степен на сепаратизъм, нещо, което „Християнство и култура“ никога не е било, дори със самия факт, че това е единственото списание, което има пълен електронен архив и във всеки момент той може да бъде използван с педагогическа цел – казвам го и като човек, който преподава в училище, защото вътре има невероятни текстове от областта на философията, на религията, на литературата и на културологията, които могат и които трябва да се обсъждат и да се дискутират. С което се връщам и към това, което казах в самото начало – сп. „Християнство и култура“ поставя въпроси и изговаря въпроси, то прави така, че тези въпроси да достигнат действително до хората… Освен че то има достъп, има пълен архив, освен че то има невероятна полиграфия, то има тази привилегия да бъде много причудливо и много проблематично и за мен това е най-важното, което бих казал. Благодаря на всички автори и на всички, които през тези години продължават да правят това списание и продължават да задават въпроси, и продължават да стимулират хората наистина да бъдат все по-неясни и все по-неясни за самите себе си.

На главната страница: детайл от картина на Кольо Карамфилов