Езикът позволява всичко, зависи кой работи с езика.
К. Кадийски

Трудно е и направо невъзможно с няколко думи или със страничка-две да се представи дори най-повърхностно книгата, която днес издателство „Колибри“ поднася на малобройните читатели на поезия у нас в знак на признание към творчеството на една от големите фигури в днешната българска литература.

Затова, преди още да ми е свършило времето и да се е изчерпало търпението на присъстващите, дошли да поздравят автора с появата на този умопомрачителен за любителите на тристишията и феноменален за съвременната ни поезия сборник със сонети, бързам да съобщя:

Познавам Кирил Кадийски от годините, когато той беше известен най-вече като преводач. Поне за мен. Макар и по-млад от него, аз бях издал, а той още не първа стихосбирка, затова пък пълнеше вестниците и списанията със свои преводи. Томчето „Трима френски поети“ беше събитие и не слизаше от нощните шкафчета и на най-пламенните почитатели на великата съветска поезия, в чието претворяване на български Киро също участваше активно. Още тогава на гости у една красива млада дама му казах, че като преводач може и да е гениален, но че прекалява с метафорите в личните стихове и те като чудовищни линии скриват от нас дъното на смисъла в тях. И други го упрекваха за тази негова страст, която някои определяха – не без основание – като бягство от ослепителната комунистическа действителност; в своя великолепен предговор към настоящето издание Надежда Александрова споменава името на относително кроткия за ония сурови времена литературен критик Здравко Петров. Често виждах величествения силует на Киро до този на един друг майстор и ревностен защитник на метафорите у нас – Иван Давидков, да прекосява плавно площад „Славейков“ на път към издателство „Български писател“. Няма да забравя как на една сбирка между млади поети и началници от ЦК на Комсомола Кадийски се нахвърли гневно върху тази преждевременно състарена и прогнила от лицемерие, кариеризъм и корупция младежка организация и изрече думи, от които ние и тогавашния покровител на поезията в Съюза на писателите онемяхме. Беше конфликтна личност и се заяждаше под път и над път с повечето литературни събратя. Не цепеше басма никому, нито се опитваше да си мълчи и деликатно да преглъща истината. Ходеше като жив паметник, с гордо отметната назад глава и не забелязваше пъплещото в нозете му човечество. Това му създаде врагове, някои са живи и до днес, други той продължава да плоди и дразни с нелицеприятни квалификации, ехидни забележки, пародии и обидни шаржове. Кадийски владее всякакви поетични форми, има леко публицистично перо и е в състояние да подбере такива думи, които да жегнат и най-дебелокожото човешко създание.

Защо си позволявам това отклонение? За да обясня по най-елементарния начин една от причините, поради която той десетилетия наред, та до ден днешен, до неговата 75-а годишнина, не е получил и частица от полагаемото му се литературно и обществено признание у нас. Странно, нали? Признават му се достиженията в областта на превода, награждават го за тях – просто защото няма как да ги заобиколят, а за стиховете му, лекциите му за поезията, есеистиката му – тук-таме по някоя статия от критици, отдадени на словото, но недотам напористи и влиятелни. И нито една значителна литературна награда за оригинална негова книга или поне някакво почетно отличие, на каквито той впрочем се радва заслужено извън отечеството си.

Има и други, още по-красноречиви и печални причини. За повечето от днешните потребители и производители на кратки поетични форми, особено за по-младите и летливите, поетът Кадийски е неразбираема и откъсната от тяхната виртуална действителност птица, анахроничен птеродактил, за когото писането е вид фитнес, на който той се отдава всекидневно, за да мачка с мускулатурата си техните хилави „стръкчета трева“. Третата е потискащата му ерудиция, култура и опит. Кадийски знае много – от древногръцки и библейски митове до образците на модернизма, изчел е чудовищно количество стихове (вижте само преводите и лекциите му в сборника „За поезията), и не само стихове, а изобщо литература, вкл. историческа, критическа, научна, паметта му е непокътната, зрението – остро, общува със световната поезия и европейското изкуство на всякакви равнища, и в дълбочина, и до най-незначителните подробности от битов характер – и това неминуемо е сложило отпечатък и на неговото лично творчество, отблъсква и плаши редеещите читатели, чиято ценностна система и без това е силно разклатена от всеобщия упадък в отечеството ни.

За ония, които са изгубили вкус към мъртвите поети и класиците,  Кадийски се състезава с тях и е като тях: вехт, многословен, прекалено литературен, бароков. За мен той отдавна се надпреварва единствено със себе си и настоящият том е живо доказателство за това. Нямам предвид само класическия стих, който поетът владее до съвършенство, но не спира да подлага на експерименти, или римите, чиито възможности ненаситно изследва, разширява и довежда до абсурд, но и богатия му житейски опит. Погледнете кръга от теми, на които той е верен от първия до последния сонет. Да не ги изброявам, тях най-добросъвестно ги е изредила на няколко реда Надежда Александрова в предговора си. Кадийски съвсем не е расъл в саксията на литературата, нито просто е разкошно поетическо цвете, пък било то и на злото, както се струва вероятно на мнозина. Образите и метафорите във всеки един негов текст, подчертавам – текст, е начин на мислене и отношение към света, на собствен поглед и израз и поради това – плод и на личен, най-често горчив опит. А не просто литературна поза и добре отработени движения на подиума на словесната акробатика.

Обръщам внимание на това обстоятелство, защото в безвъздушното пространство на днешната критическа мисъл продължава да виси един въпрос: родèн поет или ненадминат версификатор е Кирил Кадийски? Алхимия ли са неговите сонети, или чисто злато? Творческо пълноводие или бездушно занаятчийство е стряскащата му плодовитост? Машина за стихове ли е той, или тръба на Бога?

Засега единодушно всички твърдят едно: делото на Кадийски в областта на превода е епоха. Присъединявам се. Почти няма преводна книга у нас, студия или дори статия с цитати от руски и френски поети, в която името му да не се споменава в някоя бележка под линия. Необяснима и недостижима за мен е неговата работоспособност и способност да се превъплъщава с изумителна бързина. Бях го помолил преди години да преведе за сп. „Факел“ десетина стихотворения на Манделщам, когото да върна в целия му блясък на българските читатели, след месец той се обади и каза: „Направих 50, ако искаш ги публикувай всички, ако не, подбери си ония, които ти вършат работа за броя“. Пуснах всички, естествено. Ами Тютчев след това? А предизвикателството Шекспир? Данте?!? Искрено му благодаря за този връх на преводаческото изкуство – едва днес, на тия години, можах да усетя в пълното величие на замисъла претворения от него „Ад“ и да го чета като дете – страшна приказка.

Не е така с творбите от този том, скромно и многозначително озаглавен „Сонети“. Изключено е той да се прочете на един дъх или в състояние на запой дори за седмица. Толкова гъсти и наситени с образи, идеи и игрословици са близо 500-те сонета в него, че става направо  непроходим. Повече от десетина наведнъж, поне аз, не мога да поема. Затварям книгата и я оставям настрана, затварям очи, после пак я отварям напосоки и пак чета и препрочитам. И все едно че ги чета за първи път. Вярно е, че съм отровен от литература, че като негов колега в класическия стих не мога от пръв поглед да се насладя изцяло на съдържанието им, че вниманието ми отвлича невероятната изобретателност и техника на автора, но все пак… Алхимия или чисто злато са те?

Чиста алхимия, ще кажат ония, за които гроздето е кисело.

Тия сонети, мисля си, трябва да се четат един по един, на бавни глътки, докато постепенно свикнеш с градуса и отровата им.

Спомням си годините, когато още го имаше писателското кафене и то вреше и кипеше от клюки, спорове и тайни съзаклятия на разнородната и толкова удобна за следене от властта творческа бохема. В него, най-често по обедно време, когато половината от посетителите се превръщаше в столуващи и се пренасяше в ресторанта под кафенето, Кадийски сядаше на някоя от празните стъклени маси с моя съименник Георги Богданов, комуто бях принуден по старшинство да отстъпя фамилията си, но не на чаша водка, а за да играе с него на букви. Беше нещо като кръстословица, чиито разкривени квадратчета съперниците запълваха с рими. Чорлави и разгорещени, глухи за гаснещата глъч наоколо им, двамата играеха като за световно и често пъти изпадаха в цайтнот или вечен пат. Бяха се превърнали в подвижни римни речници и продължаваха да ги пълнят с нови, необикновени рими. Римата тогава беше на почит, част от поетическото майсторство. Сега вече е не само рядка птица по нашите земи, но и вреден за националното самосъзнание гризач, който трябва да бъде изтребен с най-мощни вносни химикали. Случваше се по време на ония игри да изпаднат и думи, за които в българския език не съществуваха рими. Да речем „корк“. „Ню Йорк“ – заключи веднъж тържествуващо Кадийски, но Богданов не прие откритието му, собствените имена били извън регламента.

Половин век по-късно мога да заявя: Кирил Кадийски е вече не речник, а енциклопедия на римата, и този негов сборник сонети изчерпва всичките ѝ възможности в езика ни. Защото с опитите си в тази област и най-вече с върховете, до които достига, той едва ли не спира развитието на българската рима – или отваря неподозирани хоризонти пред нея. Нямам предвид елементарните двусрични или дактилни рими, колкото пълни и звучни при него да са те, а най-вече съставните или така наречените „отсечени“, чиято цялост той възстановява с отделни букви от началото на следващия ред. При това без стихотворението да губи смисъл, нито образите в него – логиката си, дори обратното.

Невероятна е тази негова способност да разлага светлината на думите, тази детинска изобретателност и страст да си играе с тях, да ги размества и напасва, докато не вдъхне живот на нова рима, да дели и умножава за секунди пред очите ни шестцифрени числа. Подобно свойство на човешкия мозък граничи с аутизъм. А той, както е известно, е на крачка от гениалното.

Каквото и да говорим, както и да го определяме, хулим или възхваляваме, Кадийски е фигура, безспорна и непоносимо ярка личност, явление, бих казал природен феномен, запречил кръгозора ни като планината, в подножието на която живее и не спира да бълва стихотворна реч. Пъплим по баира и се дивим на разни лъскави камъчета и цветенца, късаме ги и хербаризираме между страниците на книгите вкъщи, галим камъчетата и тръбим, че са скъпоценни. А подобни „стъкълца“ са пръснати с хиляди из сонетите му. Забелязваме ли ги, отбелязваме ли ги?

Сонетът е поетичен връх с множество остриета за автора, най-пагубното от които са задължителните 14 стиха, често пъти причина за многословието и отсъствието на висшата, аскетична простота и лаконизъм. Или друга мъка: менгемето на строфиката и липсата на достатъчно място да се изразиш. Половин век, кажи-речи, роб на традиционната форма, Кадийски решава проблема по своя обичаен начин: просто излиза извън нея. Престава да се съобразява с броя на сричките, разтяга ги произволно или сече до една-единствена дума на реда, запазвайки стъпката, което му дава възможност да се приближи до свободния стих, и най-важното, да внесе повествователен елемент, да разшири обема и създаде ред сюжетни стихотворения. Не знам как да определя подобно непокорство – като новаторство или творческа разпасаност, но смятам, че едно от качествата на голямата поезия е нейното родство с прозата, толкова необходима и лековита за нея, колкото желязото – за малокръвието.

Бях решил да не се позовавам на конкретни примери, защото те са със стотици в книгата, но не мога да се въздържа и ще обърна вниманието ви на два великолепни сонета. Те са един до друг на 272 и 273 стр. от книгата „Взривени сънища“. И двата са цели повести. Писани са преди две или три години, когато прозата нахлува все по-неудържимо в поезията на автора. Единият е „Оскъдно битие“ (Кадийски има и друг, не по-малко покъртителен сонет със същото заглавие, но в навалицата, бързайки за влака, не го е забелязал). Вторият – „Завръщането на Одисей“, поразително напомня прочутата повест „Старецът и морето“, за която Хемингуей взима Нобелова награда… Е, и Пулицър, но тя е само за американци…

Може би тук е мястото, в скоби, да отбележа обилието от натуралистични сцени и образи в поезията, особено по-късната, на Кадийски. И той като Ахматова, която цитира, си дава много добре сметка, че най-красивите цветя никнат понякога върху бунищата и не се бои пред очите ни я да тегли ножа на някой петел, я да сравни с „разголен труп, насечен на парчета“ залеза, да просне на платното, като в натюрмортите на живописта от Рембранд до Хаим Сутин, кървящи бутове месо. Отделен повод за размисъл е защо от всеки негов сонет тече толкова много кръв, а „кървав“ е любимият му епитет.

Обезглавени, еднокраки, козлоноги, плешиви, възкръснали, преобърнати са и сонетите му, с необичайна, понякога без задължителните катрени и терцини графика, двойни, тройни, петорни…

Това явно е в природата на Кадийски: докато още пише първото четиристишие, в главата му да напира неговият втори, трети вариант; стихотворни двойки и тройки от един и същи зародиш срещаме често у Манделщам, Георг Тракл и ред други; при живописците пък подобни етюди са неизбежни и могат да продължават безкрай, за актьорите от театъра да не говорим… Кадийски мисли успоредно в няколко варианта, от него като от бъчва без обръчи бликат и бият образи (какво ще кажеш за тази рима, Маестро!), една и съща мисъл, идея търси нова плът, друга форма. „Понякога самата форма е съдържание – оправдава се той, без никой да го напада, и продължава: – Няма невъзможни думи в поезията!“ И миг по-късно се коси и обвинява в пълен формализъм, а след поредния за деня сонет по предварително зададена дума – в пристъпи на графомания. Но не може да се спре: „Изкуството е игра!“ – бунтува се нашият герой като окован древногръцки бог, обладаван от космически метафори и апокалиптични видения, обречен да се бори срещу цялата вселена.

Сонетите са неговата „Илиада“, „Ад“, „Изгубен рай“…

Неговата „Кървава песен“…

С тях той затваря една страница в българската поезия, която скоро никой няма да продължи – страницата на класическия стих. В най-общия смисъл на думата „класически“…

Както има занаяти, като медникарството или реденето на жълти павета например, които умират, така и римуваният стих по нашите ширини и височини е на път да изчезне. Кадийски не си прави никакви илюзии относно неговото бъдеще и своето творчество. Наясно е с всякакви насилия над словото у нас и се отнася философски, с присъщото на стоика пренебрежение към тях. Той своето вече го е свършил.

Нищо че почти всички негови сонети в този негов том са изпълнени с мрачни предчувствия за старостта, скорошния край на човечеството и планетата, природни катаклизми и вселенски катастрофи, с напразни предупреждения към съвременния свят, сляп и глух за кървавите поуки на историята.

Но и с безпогрешен слух към неуловимите за човешкото ухо съзвучия и сърдечни тонове. С рядка за един егоцентрик, каквито обикновено са повечето творци, „отзивчивост към човешките болки“, както пишеха навремето критиците, чувствителност и състрадателност към онеправданите, бедните, забравените и отритнатите от обществото. С човещина.

Радвам се, че той е сред нас, че го има и като един истински Командир в поезията може да каже: „Ще остана на мястото си, за да обознача посоката, в която сме се движели“*.

Слово, произнесено на премиерата на книгата „Сонети“ от К. Кадийски (изд. „Колибри“) на 26 октомври 2022 г.

Георги Борисов е роден на 17 юли 1950 г. в София. Завършва Френската езикова гимназия в родния си град и Литературния институт „М. Горки“ в Москва (1974). Работил е като редактор в „Литературен фронт“ (1976–1981), завeждащ отдел „Документална и художествена литература“ в „Профиздат“ (1986–1989), продуцент на направление „Литература и публицистика“ в БНТ (1992–1993). От създаването на сп. „Факел“ (1981) е негов заместник-главен редактор, а от 1990 г. – главен редактор. Основател и директор на издателствата „Факел“ (1991–1995) и „Факел експрес“ (1995). Автор е на поетичните книги: „По пладне някъде в началото“ (1977), „Оставете човека“ (1981), „Врати“ (1986), „Пришълец“ (1992), „Живият бог“ (1997), „Картаген“ (2000), „Точно в три“ (2008), „Какво ми каза свободата / Что мне сказала свобода“, стихотворения и преводи на български и руски език (2012, Москва, „Центр книги Рудомино“), „Нищо“ (2015), „И замирисва на море“ (2019). Негови стихове са включвани в представителни антологии на българската поезия в САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Русия, Турция, Чехия и др., превеждан е на почти всички европейски езици. Носител е на множество награди.

Георги Борисов

_________________