Излезе от печат „Песента на вакуумираното пиле“ (превод: Румяна М. Станчева, 264 стр., цена: 18 лв.,корица: Андреа Кожухарова и Капка Кънева), един смущаващ, ироничен, абсурден роман, родеещ се с психологически трилър. Една сатира на консуматорското мислене, пропита с кръв и нежност. С тази своя творба Люси Рико ни изправя пред въпросите на свръхпотреблението, на честността, на отношението ни към животните, към живота и смъртта.

След смъртта на майка си Полин се завръща в семейната ферма, където я чака наследство от триста пилета. Пилета, за които трябва да се грижи, но трябва и да убие и продаде. Привързана към своите пернати, всяко със своето име и индивидуалност, Полин решава да им отдаде посмъртно почит с кратък разказ за живота им. И така, към вакуумираната опаковка на пилето за продан, се добавя неговата ръкописна биография-епитафия. Посрещната с неприязън и подигравки от местните жители, идеята допада на предприемчивия Фернан, развива се, придобива внушителни размери и се изплъзва от контрола на Полин…

Люси Рико е родена през 1988 г. в гр. Перпинян, недалеч от френско-испанската граница. Живее и работи в Обервилие (където пише сценарии), Перпинян (където пише книгите си) и Клермон-Феран (където преподава творческо писане). Освен сценарист, Люси Рико е кинорежисьор и преподавател. „Песента на вакуумираното пиле“ е първата ѝ книга. През 2021 г. тя е отличена с наградата за роман с екологична насоченост, с наградата за дебютен роман Cheval Blanc и с наградата Vendanges Littéraires. Наскоро излезе от печат и вторият роман на писателката, озаглавен „GPS“.

Люси Рико ще бъде гост на тазгодишното издание на Софийския международен литературен фестивал. Тя ще представи „Песента на вакуумираното пиле“на 11 декември от 16:00 ч. За допълнителна информация следете програмата на фестивала!

Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.

Люси Рико – „Песента на вакуумираното пиле“ (Откъс)

Насред поляната Теодор мачка тревата, тъпче с крака пръстта в концентрични кръгове. След като очертае съвършена окръжност, замръзва за миг, после продължава: заобля гърба, навежда главата, изпъчва гърдите. От време на време, на пътя му се изпречва камъче и отклонява траекторията му. Дъждът не му пречи, приема го като несъществена променлива.

Днес Полин трябва да го убие. Отбелязано е в календара ù. Последният ден отстъпипред майчината воля. Макар и с пресъхнала уста, старата беше успяла да изговори цяло изречение: „Теодор трябва да се убие. Едноокият. Бих искала ти да се заемеш с това“. Не беше подходящ момент за обяснения, безропотно бе кимнала с глава. Казала си бе, че няма да го направи. След смъртта на майката всичко това нямаше да има значение. Полин щеше да се прибере при Луи в града. Той щеше да ù даде утеха след смъртта на майката, щяха да продължат съвместния си градски живот. Напосоки беше избрала датата за изпълнение на присъдата, беше записала: „Да се убие Теодор“, и в скоби „едно око“. После забрави за това. Спомни си, когато дойде денят.Полин вече не умее да убива пилета, нито дори да ги яде. От двайсет години живее без месо в устата. За последен път яде на шестнайсет години. На рождения си ден, току-що приключила с бифтека, купен от съседната ферма, пуши гордо на поляната първата си цигара, дръпнала е много силно, не смее да се закашля.

Пакетът е подарък от вуйчото. Пилетата радостно се щурат наоколо, времето е хубаво. Майката излиза с кривитеси крака от къщата, вратата зад нея хлопва, ядосана е може би заради цигарата. Шамарът май няма да я подмине, си казва Полин. Майката често удря безпричинно. Но този път старата не се приближава. Без да изпуска от поглед дъщеря си, грабва едно пиле за краката, като че ли, без да подбира, едва се навежда, хваща го и му извива врата. Полин чува безпощадното „хръъс“. Нелепо е, си казва тя в този момент, да убиеш пиле след такава богата вечеря, точно преди кафето. После разбира: пилето, което държи майка ù, е Шарл, мъртъв. Полин обича Шарл. Често играят заедно, споделя му някои тайни. Това е нейният двойник от животинския свят. Майкатаго мята на дръвника и замахва с ножа. Кръвта бликва. Старата не сваля очи от Полин по време на екзекуцията. Забила крака в пръстта, вперила поглед в Полин, тръска ожесточено обезглавеното телце. Кръвта продължава да шурти, тревата почервенява, пръска по роклята. Най-сетне, когато Шарл е напълно обезкървен, майката хвърля трупа му на земята и бавно се прибира в къщата. Полин остава сама с тялото. Цигарата е угаснала. Свечерява се. На следващото хранене Полин отказва месото. Майката продължава да дъвче лакомо, без да говори, пилешка карантия, кокоша кръв с чесън. Това месо не отвращава Полин, за нея то е логично в чуждите усти, част е от тяхната миризма, от дъха им.

Магистралата диша в далечината. Облаците се олюляват, билото на планините прерязва пространството, оцелелите петна сняг не се предават. Столът скърца. Отворената уста на Полин е жадна за въздух. На стената в хола над порцелановото кокоше семейство, подредено на полицата, точно срещу нея виси, окачена на две куки, старата карабина. За десет години нищо не се е променило във фермата. Тук са сините библиотеки, задръстени от стари вестници, неизхвърлени от инертност, протърканото,алено като пилешка кръв канапе – единствени цветни петна между стените и каменнияпод. От всичко това ù се доплаква, това, че е отново тук, че се чувства част от обстановката. Става, за да пие безразборно от забравения в хладилника алкохол: вино, мускат, водка, още вино. Алкохолът не се разваля. Само си променя вкуса. Майката е изпълнила урната – метален пепелник от три литра и половина, поставен на кухненската маса. Прилича на обикновена декоративна ваза. Трудно е да си представи, че тя цялата се е събрала вътре. Някъде сред праха трябва да има халка и зъб с пломба. А ако е донесла във фермата тялото на друг човек? Тази мисъл стряска Полин, но после я разсмива: няма как да разпознаеш някого по пепелта от кремираните му останки.Остава да изпълни последната майчина воля, за да си тръгне: да екзекутира едноокияТеодор. Ако можеше да се приключи само с едно прецизно забиване на ножа, с един предсмъртен хрип! Но то си е истински занаят – да се придържа топлото тяло, да се разтворят перата, да се изкорми. А и перата, трябва да знаеш какво да ги правиш. В една ферма убиването никога не е самоцелно. Смъртта трябва да е полезна. Тази на майката ù носи наследство от триста пилета, петдесет кокошки и десет хиляди евро; тази на животните осигурява препитание на трето поколение Рожас. Полин трябва да убие пилето и да го продаде. Няма да държи трупа тук, няма да го погребва. Прахът в урната ù е достатъчна грижа. Ако майката можеше да говори, вероятно щеше да я накара след екзекуцията, да отиде и да го продаде на фермерския пазар. Сигурно е трудно да кажеш на децата си какво точно очакваш от тях. Полин запазва една сергия за следващия ден. Ще продаде Теодор на добра цена и след това вече ще е свободна.Повтаря си: ето, точно това се прави с едно умряло пиле.

Въпреки дъжда излиза без връхна дреха. Хлъзгавите капки се лепят по кожата, задържат се на носа ù. Месестите носове имат способността да привличат дъжда. Пилетата тичат – многобройни и енергични, компактна маса. Главите им се поклащат ритмично, очите остават неподвижни. Поляната се простира до съседните лозя, лозята на семейство Фрес. Ограда от бодлива тел бележи границата между двата имота. На траурната церемония нямаше никой от Фресови.

Теодор се мотае сред пилетата. Лесно разпознаваем е: кротък и слабичък със зеещадупка на мястото на окото. Отдалеч изглежда, че останалите го пазят, заобиколили саго с охранените си телца. Приближават се до Полин, мислят си, че е дошла да ги храни.Беше забравила миризмата им под дъжда – смърдят. Избягва ги, криволичи между тях.Те не се впечатляват, подтичват в краката ù, леко агресивни, навирили човки, като че лиù казват: „Стига си газила основното ни ядене, давай десерта“. Сред тях Теодор се движи бавно. Полин разгонва пернатите му другари:

– Всичко е наред, няма страшно.

Сграбчва го здраво, той не се съпротивлява. Перушината му е мека, по-нежна е откожа, като възглавничка, като плюшена играчка. Иска ù се да го притисне до гърдите си. Изпитва към Теодор малко ревнива обич като към кротко и послушно братче, останало у дома да се грижи за общата им родителка. Възможно е в края на живота си майката да е гледала на това пиле като на свой син, да не е понесяла мисълта, че ще я надживее.С Теодор под мишница Полин влиза в къщата. Ако е забравила какво се прави, смъртта може да е бавна и мъчителна. Трябва да опази очите на другите. Ръката ù трепери.Теодор не е уплашен. Когато го оставя на пода в хола, той се върти около нея, кълве нежно обувките ù. Насилието не му е обичайно. Иска ù се да го помоли да стои мирно, да не е толкова кротък. Представя си различни ситуации: как майката се смее, как го целува, може би по човката, как му разказва тихо някаква сантиментална история, гласът ù е нежен, Полин не го е чувала такъв, пилето заспива щастливо, затваря единственото си око, отпуска се напълно. Може би са се хранили заедно. Майката е тичала край него на поляната, старите ù изкривени от артрита крака са се опитвали да догонят пилешките.

Вероятно много го е обичала.

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Деси Димитрова, 885 425 562)