„Професорско каре“, Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев, Владимир Градев, Фондация „Комунитас“, 2022 г. Книгата бе представена на 18 октомври в зала „Алма Алтер“ на Софийския университет.
Визитна картичка: Професорското каре включва четирима добре познати на българската общественост преподаватели от Софийския университет
„Св. Климент Охридски“: проф. Цочо Бояджиев, забележителен познавач на античната и средновековната философия, лектор в катедра История на философията, преводач, поет и фотограф; проф. Калин Янакиев, преподавател в катедра Културология, специалист по средновековна история, общественик и дългогодишен колумнист в Портал Култура; проф. Георги Каприев, преподавател в катедра История на философията и световно признат специалист по византинистика; проф. Владимир Градев, преподавател в катедра Културология и бивш посланик на България във Ватикана. Четиримата са автори на множество монографии, академични статии, статии в периодичния печат и са били ръководители на и участници в множество научни изследвания. Всички те са утвърдени имена и в международната научна общност.
„Професорско каре“.
Книгата, която имам честта да представя тук, категорично потвърждава мащабите на проекта „Професорско каре“, както и неговата значимост. Всичко започва през 2009 г., като първите дискусии са излъчвани по несъществуваща вече RE:TV и прекъсват с нейното спиране. През това време предаването си спечелва популярност и се радва, противно на очакваното за едно на пръв поглед „елитарно“ предаване, на траен интерес от страна на зрителите на телевизията. След множество запитвания към редакцията на Портал Култура и със съдействието на екипа на редакцията в периода от 2017 до 2019 г. срещите на професорското каре са възобновени, за да прекъснат отново по времето на пандемията.
Съдържанието на книгата обхваща последната част от дискусиите, излъчени в периода 2017–2019 г. То включва 29 теми, между които: Високата култура, Любовта, Младостта, Домът на човека, Красивото, Границата, Болката, Свободата, Дискусията, Глупостта и пр. Това са само част от т.нар. „вечни теми“, предизвиквали оживени дискусии през вековете. Забележително е, че днес особено актуално звучи темата, с която поредицата се рестартира през 2017 г.: Границите на Европа (20 април 2017 г.). Напълно в унисон със съвременната ситуация звучат думите на проф. Калин Янакиев: „Онова, което днес наричат евроатлантически свят и който с определени политически цели се опитват да парцелират, като казват – САЩ доминират, владеят или потискат Европа, тя трябва да се освободи от САЩ, отивайки на изток към Евразия – са безплодни и вредни политически идеи. Европа е и отсам, и отвъд Атлантическия океан, и е от поне два века такава“[1].
За ползата от тази книга. На представянето на книгата този въпрос се появи като израз на обичайното питане към всеки писан текст: за кого е предназначен той и каква е неговата аудитория? Има ли интерес към темата и ще намери ли тя своите последователи? Всъщност темата за ползата от философските текстове е много стара, колкото стара е и темата за ползата от самата философия. Както и за ползата от философска рефлексия върху основни теми, вълнуващи човека като преходно същество, т.е. върху човешката ситуация в света като цяло. Затова ще се опитам да дам поне един аргумент в подкрепа на необходимостта (не казвам ползата!) от артикулирането на споменатите теми и тематичната острота на повдигнатите в книгата дискусионни въпроси.
С ерата на социалните медии се отвори вратата пред възможността за всеки – било то компетентен по дадена тема, или не – да излага и защитава своето „мнение“. Нещо повече, този вид „публично говорене“ се превърна сякаш в неотменно право, а суетното желание да „представиш себе си“ и да „поучаваш“ света, като се изказваш по всички въпроси, далеч надхвърли границите на отговорното говорене. Забравяйки, по думите на проф. Владимир Градев, че: „говорейки за глупостта (на другите, б.м. О.Г.) сме склонни да мислим, че сме недокоснати от нея… Смятаме, че в края на краищата ние сме умните и осъждаме нещо, което е извън нас…“, т.е. че глупостта е единствено в другите и с това „се приближаваме към моралното измерение на глупостта“[2]. Резултатът от това е видим за всички в повсеместно наложилият се релативизъм, който намери своя израз във вездесъщото за времето на пандемията изказване: „Всеки сам си преЦЕНЯ“, и в ревностно налаганото от електронните медии „право“ на „другата гледна точка“. Което в повечето случаи служеше за говорене на постистини. Или за пропагандирането на конспиративни теории.
Затова предполагам, че по-широката читателска аудитория, която за пръв път се докосва до тази книга, ще се вълнува от въпроса: А какво е по-различното в нея и заслужава ли си да бъде четена, т.е. да науча нечие „мнение“ за неща, които – още повече! – нямат отношение към „живия живот“, впрочем любимо клише на много журналисти и публични личности, сякаш може да има „мъртъв живот“. Убедено мога да я препоръчам на всички, които се обвържат с такова усилие. Да, книгата заслужава своите читатели, защото дискусиите там са в помощ на всички онези, които имат проблем с изясняването на основни понятия от арсенала на философията, имащи непосредствено отношение към човешкото съществуване. Какъвто е например въпросът за разликата между „свобода от“ и „свобода за“, повдигнат от проф. Цочо Бояджиев в разговора от 28 април 2018 г., посветен на Свободата. Свободата от всяка външна принуда е, разбира се, необходимо условие за всеки човек, но още по-важно за него е откриването на това какво да правим със свободата си, т.е. „свобода за какво“ е тя (проф. Георги Каприев)[3]? Защото оставането при първия вид свобода е свободата на „избягал роб“. „Избягалият роб“, от друга страна, никога няма да открие хармонията между риска и свободата, защото независимост означава не само свобода от робство, но и свободата да използваш живота си по свое усмотрение. Вероятно за това все още не можем да се отървем от втълпяваното от конспиративните теории усещане за несвобода, налагана от американците, извънземните, тайните общества и пр. явни и тайнствени агресори. А и е далеч „по-безопасно“ да прикриеш нежеланието да поемеш отговорност за собственото си свободно съществуване, като се прикриваш зад чужди мнения, и така да оправдаваш собствената си безотговорност с рефрена: „ние сме пионки в нечия чужда игра“.
Разбира се, философията, поне от времето на софистите и Платон насам, е проблематизирала отношението между истина и мнение, като се е опитала да изясни границите на валидност на двете понятия чрез противопоставянето им. Говоренето, което има за цел постигането на истината за съществуващото и човека (оставям настрана въпроса за трансцендентните начала), следва да бъде строго аргументиран разговор или именно: отговорно говорене, тъй като в него се отразява ликът на битието, лик единен, вечен и непроменлив. За разлика от мненията, изградени върху субективните ни представи от движещия се и непрестанно променящ се във времето вещен свят. Или за разлика от всички съвременни философски направления от Витгенщайн нататък, които отричат съществуването на единна и универсална истина.
Книга ли е наистина тази книга? И все пак: оправдава ли книгата „Професорско каре“ очакванията и предлага ли на читателя нещо повече от „субективни мнения“? Всъщност този въпрос допълнително се подсилва от необичайното съдържание на този текст: макар и представен в обичайния формат на книжно тяло, това все пак е писмен запис на проведени пред камера разговори. Което я прави действително уникална, защото поне аз не знам за друг такъв случай в издателската ни практика. Като продължителност и обхват във времето тя се различава от традиционните разговори с известни личности, записани на хартия или електронен носител, и после оформени като текст; от интервюта или репортажи на живо, както и от излъчваните в директни предавания или на запис еднократни беседи или дискусии с поканени участници.
Наистина уникалното тук е, че макар поредиците от дискусионни предавания в електронните медии да наподобяват тази структура, те все пак се различават от „професорското каре“, тъй като са на различни теми и включват различни събеседници, както и водещи. Поредицата „Професорско каре“ се отличава на първо място от тях по това, че разговорите се провеждат без модератор, участниците са едни и същи и сами задават темите си; един и същ е и основният елемент във всички диалози – философската дискусия, макар често темите да засягат области като културология, религиознание, теология, история, социология, антропология или политология. Без аналог е и начинът на провеждане на дискусиите: участниците излагат своите тези в един наистина сократически тип разговор, т.е. следвайки с аргументите си истината и пренебрегвайки личните си пристрастия и еголюбивото желание за суетна изява, с което оставят пространството на дискусията без доминираща фигура с претенцията за „авторитет“. Така всяко следващо изказване се надстройва над предишното, без да се конфронтира но необходимост с него в смисъла на „най-правилна е моята гледна точка“. Още повече че, както настоява проф. Георги Каприев: „Аз самият смятам, че истината не се ражда в спора. Не съм видял истина, родена в спор, защото в спора влизат двама души с две позиции и обикновено си излизат със същите позиции“[4]. Което не означава, че в арсенала на сериозната интелектуална среда на размяна на аргументи не могат да се включат чисто реторически похвати на противопоставяне като „искам леко да ти възразя“ (Георги Каприев към Калин Янакиев в темата за Истината, с.184). Калин Янакиев обаче спокойно приема забележката и даже възприема и продължава нейната логика: „Да, това е значи въпросът – що е истина, не в смисъла на тази баналност да постигнем кореспондиране на нашите съждения с онова, което е, или да се впуснем в дебрите на различните интерпретации на тази истина, която остава поради това релативна“[5].
От друга страна, обичайната представа за книга сякаш се разминава със структурата на представяния тук текст, който дава възможност на читателя да се включи непосредствено в една, сякаш жива и в момента, непрекъсваща дискусия между четиримата участници. Защото важността на включената в нея тематика надхвърля условността на ситуирането ѝ в някакво конкретно време: 2009, 2018 или 2023 г. И това е така, тъй като чрез ритмиката и вътрешната динамика на представяните от участниците теми сякаш се докосваме до вечността, която звучи в един разговор за тях, наченат преди много време. И наистина, разговорите за йерархията, границата, болката, чуждата земя, човешкото пространство, любовта или страданието са отворени и се вписват в мярата на всяко време, което ги подхваща, като при това остават неизменни в същината на своята битийна автентичност.
Именно споменатият по-горе разговор относно същността на истината сякаш най-добре илюстрира тази особеност на философския дискурс, ясно демонстриран в книгата – включването му в контекста на „онова говорене от времето“, което е свързано с поставянето отново и отново на една тема с много отговори и поради това – без отговор, доколкото надхвърля човешката рационална способност да изработи общовалидна дефиниция за нея. И това изглежда е поне една от причините, която поражда напрежението между истина и мнение. Цочо Бояджиев напомня, че: „Напрежението се поражда от това, че истината е трансценденталия, тоест, че тя предполага единственост и битийност. Трябва съвсем ясно да си даваме сметка за това. В нашите либерални времена ние смесваме истината с мнението и понякога лекомислено твърдим, че има много истини. Това звучи много примамливо, много демократично…“[6]
Казвайки това, сякаш вече чувам недоверчивия читател да пита: а защо изобщо ни е необходимо подобно усилие, резултатът от което е най-често главоболие. Пък и кого интересуват днес въпросите за истината, свободата или отговорността? И изобщо: има ли някакъв смисъл в подобни въпроси и необходимо ли е да говорим за тях? Ще отговоря направо: да, има смисъл и е необходимо да говорим за тях. Защото, както казва проф. Цочо Бояджиев[7]: „… обитаваният от човека свят е добър тогава, когато е подреден, когато е космос. Космос ще рече ред в най-общия смисъл на думата, ще рече подреденост“. Струва ми се, че заради установяването на подобна космичност трябва да споделяме и удържаме вниманието си към подобни въпроси. Пренебрегването им би било равносилно на мъчителното пребиваване в хаоса на неподредеността и несъвършенството на човешкото в този свят, движено основно от първичните инстинктивни проявления, т.е. съществуване без никакъв ред и без никакво начало, ръководено основно от „искам“ и „да имам“. Така ще превърнем света в „амбициозна структура на надмощие или структура на собствени интереси“ (Владимир Градев).
В призива на участниците да осъзнаем всичко това, мисля, е и едно от най-големите достойнства на книгата „Професорско каре“, защото тя индиректно ни внушава да станем съ-участници в техните диалози, да подхванем и да не оставяме да заглъхне този разговор за едни от най-важните за човека теми. Затова искрено завиждам на онези, които отваряйки книгата за пръв път, ще „вкусят от нейните сладости“, т.е. ще се насладят на субтилните дискусии в нея и ще станат съпричастни на това трудно, но възхитително пътуване към истината, присъщо на истинното философстване.
Проф. дфн Олег Георгиев е преподавател в катедра „История на философията“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в сферата на философията на образованието и средновековната образованост. Автор на пет монографии, сред които: „Свободните изкуства и Средновековието“, „Средновековната университетска метафизика“ и др. Текстът му за книгата „Професорско каре“ ще бъде публикуван и в сп. „Български философски преглед“.
Снимката на главната страница е на Иван Шишиев
––––––––––––––––––––
[1]Границите на Европа. В: Професорско каре. Бояджиев, Ц., Янакиев, К., Каприев, Г. и В. Градев. Фондация Комунитас, С., 2022, 20.
[2]Глупостта (25 октомври 2018), 211.
[3]Свободата, 156, 159.
[4]Дискусията, 23 май 2018, 170.
[5]Истината, 26 юни 2018, 184;
[6]Истината, 195.
[7]Йерархията, 28 юли 2017, с. 53.
