Да интервюираш себе си е не съвсем обичайно. Всъщност го намирам за доста маниерно. Ако пък авторът е написал всичко на всичко една книга, фалстартът е пълен. И все пак държите аз и вие да направим това интервю, Валентин с Валентин, чудя се защо?

 

 

Разбира се, че е налице определен момент на претенциозност, който може да бъде съпроводен и с комичен ефект, това не е лошо. Но не е необичайно, този тип интервю имам предвид. Капоти го прави в края на „Музика за хамелеони“, Бергман също, да не говорим за Глен Гулд…

Капоти, Бергман, Гулд, Валентин Калинов, добре започваме…

Разбирам накъде биете, но трябва да кажа, че съображенията ми са чисто прагматични. Преди известно време дадох интервю по телефона на някакъв журналист, който ме предупреди преди това, че от записаните „около десет“ минути разговор ще бъдат излъчени „горе-долу около пет“. И на всичкото отгоре не беше прочел книгата. Да, журналистът, който ме интервюира за книгата ми, изглежда не беше прочел книгата ми. Вие как бихте реагирали? Останах с впечатлението, че участвам във фиаско… И си казах: повече никакви такива интервюта. Никакви. Абсолютно безумие е, първо, да поканиш някого на разговор по телефона за книга, която не си чел, второ, да му кажеш, че ще срежеш както ти дойде думите му, и накрая – както този журналист си позволи – да наречеш книгата му „философски сказ“. Ето това вече е убийствено… Дано никой не е слушал. Вие бихте ли си купили книга, представена като „философски сказ“? Силно се съмнявам. Това може да уплаши, това може да отврати читателя. Вие поне сте прочели книгата, нали така?

Всъщност, аз съм я написал.

А! Ето, за това говорим. Не само сте я прочели, но даже сте я и написали. Това вече е един вид уважение, значи с вас можем да говорим.

Добре, какво значи „философски сказ“?

Нямам представа, не мога да взема отношение към този термин. Във всеки случай ми звучи като туморно образувание… „Ти чу ли за Леополд…? – Какво бе? – Еми… сказ на панкреаса…  – Ужас… злокачествен? – Да, философски, последен стадий. – Ах, Бог да е му е на помощ…“. Тръпки да те побият от такъв сказ.

Вие сте философ все пак, вероятно журналистът е имал това предвид. Написали сте сборник с философски есета. Явно не сте съгласен. С кое не сте съгласен?

Разбира се, че не съм съгласен. Не съм съгласен с нищо. Искам да разсея тези клишета, впрочем една от задачите на философията е тъкмо тази. Вярно е, че съм философ, но това е единственото вярно. Книгата ми не е философски сказ, въобще в нея няма нищо философско, ако под философия разбираме някакво разгърнато в понятия разсъждение. Не. Това е илюзия. Всъщност трябва да се започне с това, че тя изобщо не е сборник…

Искате да установите правилата на играта, може би – като автор… Но това също е доста философско, не е ли? Присъщо е на философите да казват как да се разбират нещата, как да се четат книгите, как да се употребяват понятията… Да си мислят, че знаят всичко.

Донякъде сте прав. Това е едно от изкушенията на философията, бих казал, една от най-дразнещите ѝ черти, когато тя започне да претендира върху истината като последна инстанция, върху смисъла, върху последните неща.

Нарочно го казвате. Книгата ви се казва „Всички последни неща“, а вие твърдите, че тя не е философска. Искате да кажете на читателя как да я чете, нали затова поискахте това интервю с мен? За да инструктирате читателя, да му дадете акъл. Вие му казвате: това, драги читателю, не е философски сказ. И аз не знам какво значи този израз, да не би да има нещо общо със сказанията и сагите… Да питам ли какво е сказването за вас?

Не, не ме питайте. Нямам представа какво е сказването, това не е моя дума… Не знам какво е да сказваш, нито кой сказва, нито как се сказва… Може би все пак читателят… всеки читател… има свободата да реши, „за себе си“. Не подценявам читателя, затова и не го инструктирам. Най-важно е да не подценяваш читателя и да пишеш точно така, можеш да го провокираш, да му се натрапваш, да искаш нещо от него, нещо вътрешно, едно вътрешно движение, но да го искаш с уважение и със съзнанието, че читателят може и да не ти даде това вътрешно движение, че негово решение е дали да ти даде това, което му искаш. Ти обаче нямаш априори право върху исканото, то не ти принадлежи. Затова тук няма инструктаж, няма акъл. Аз малко вярвам в ума и повече вярвам в езика. Заглавието е просто едно очертание, една фиксация на определени възможности, която използвам, за да мога да пиша и да говоря за нещата, които ме вълнуват и които са ми интересни. Заглавието, както често се случва, не е мое всъщност. Измисли го и ми го подари много близък човек, впрочем – психиатър, когото много обичам. То е една от най-добрите части на книгата. Да пиша, това означава да използвам езика, да творя език посредством езика. Творчеството е създаване на ефекти, които са езикови ефекти, отварянето на пространства в езика, които могат да бъдат заети и от други играчи като например въображението, например желанието. Това последното е идея на Пруст впрочем, че писателят дарява на читателя едно желание. Да се пораждат въздействия, съприкосновения, да се извършват удари в езика и чрез езика – да се оставят белези, това е свойство на играта на литературата, не на философията. Аз искам да правя това.

Обичате да говорите. Говорите много…

Това е проблемът, многоговоренето. И на книгата, и на всичко. С вас се познаваме отдавна, няма да се изненадате, ако кажа, че не мога да правя нищо друго освен да говоря. Затова и бях леко притеснен, че ако и вашите въпроси са дълги, колкото моите отговори, разговорът ни ще се попроточи…

Той вече се попроточва, Валентин. Кои са „всички последни неща“, за които говорите в книгата?

Не мога да кажа, не знам. Мога да си измисля, естествено, за целите на това интервю, за да го попроточим още. Мога да кажа: това може да бъде така нареченият живот, може да бъде така наречената смърт, може да бъде всичко всъщност, стига то да е придружено преди това от придатъка „така наречен“, той е съществен. Така наречената баба, ето това е едно последно нещо, а чували ли сте, Валентин, за така нареченото семеизпразване у човека? И такова има, това е друго последно нещо. Накрая ще стигнем и до любимия ми така наречен месец август, това е трето последно нещо, и така можем да подредим доста последни неща, ако се замислите…

Но аз не ви разбирам. Какво имате предвид, когато казвате, че определението „така наречен“ е важно? Изразът „така наречен живот“ ми звучи много превзето, почти изпразнено от съдържание, за „така наречена баба“ да не говорим. Това са маниеризми, меко казано, а някой може да каже и че от тях лъха на така наречената глупост…?  

Може би така звучи, да. Винаги в езика има намесен маниер впрочем, а глупостта е в сърцевината на всеки човешки маниер, и това според мен е здравословно, профилактично. Но ако трябва да го кажа сериозно – за мен водещото е наричането. Литературата е пространство на наричането. Наричането, което има своите исторически, социални и културни координати, затова то винаги е „така-наричане“. Тъкмо това бележи нещата от света фатално, бих казал финално, това е техният свършек, който езикът помни и на който именно езикът не дава да свърши. Свършек, който не свършва. Всичко в литературата идва от способността да наречеш нещо или да доловиш, както аз се опитвам, да влезеш в отношение с едно наричане, с едно така-наричане в определен момент, което, да кажем, си чул като дете и по някакъв начин то е останало в ума ти, то продължава да бъде в ума ти и да ти говори по някакъв начин, да те безпокои и да те вдъхновява. Припомнянето на тези наричания, измислянето на други наричания, проследяване на борбата между наричанията… това е литература. Това ме вълнува дълбоко.

Може ли да бъдете по-конкретен?

Не, не. Това би означавало наистина да формулирам една интерпретация на написаното от мен и да я поднеса на „драгия читател“. Не искам да правя това, защото читателят не ми е драг.

Да не би да ви е враг тогава?

(Смее се). Аз наистина се надявам книгата да достигне до всички „свои“ читатели, както се казва, именно с този минимален, но важен акцент – „свои“ читатели… всяка книга има „свои“ читатели, и понякога става така, че книгите са ревниви и по правило не пускат „своите“ читатели да четат други книги… Това естествено се случва по други закони и невидими разделения… Но нека се върна на тази идея: читателят не ми е драг.

Звучи ми не по-малко претенциозно от доста от казаните от вас неща.

Такова е. Но вижте… тук не става дума за „идеален читател“. Нито за някакъв фантазъм, който аз имам за това кой ще чете книгата ми… Става дума за това, че читателят е изгубен, че той трябва да бъде изгубен в книгата, за да може тя да проработи. Книгата е езиков механизъм, тя работи, осъществява някакви ефекти, въздейства по определен начин върху четящия и изисква нещо от него, в общия случай – изисква едно усилие, в моя случай – една съпротива.

Това ли е фантазмът, за който споменахте? Фантазмът, който ви води…

Да, може би донякъде. Не съм се задълбочавал. Ще го помисля, след като разговорът ни приключи. Но, да… написаното изисква съпротива, изграждането на един контрафорс у читателя. Мой приятел отишъл да си купи книгата, а продавачът му казал три неща: първо, питал го дали не е приятел на автора (така де, иначе защо да си я купува?); второ: казал, че книгата била написана „негостоприемно“; и трето, и това е върхът – намекнал му, че ако харесва книги, написани от философи… можел да погледне и ето този току-що излязъл роман, написан от философ… той можел да му хареса повече. Няма спор, маркетингът е на ниво.

Това е забавна история. Приятелят ви купил ли си е другата книга?

Не, за съжаление. Само моята. А мисля, че онзи роман е добър…

„Негостоприемно“ написана книга – на мен не ми звучи чак толкова зле. 

 

 

 

Съгласен съм! Всъщност звучи фантастично. Този продавач е гений. Дано стане писател в някакъв момент от своя живот. Литературата, и изобщо изкуството, не може да бъде поле на гостоприемство, нито на разтуха и на ол инклузив. За това си има хотели, хижи и стаи за почасови почивки. Човек отива там, за да разпусне. Масажи с щастлив край и т.н. Понякога са много добри тези масажи, така са ми казвали. Но литературата – когато е литература – не е масаж с щастлив край, дано това поне е ясно на всички. Краят, видян през погледа на литературата, никога не може да бъде щастлив според мен, макар че както и да се погледне, никой край не е щастлив край, това изречение май го има и в книгата, звучи ми познато… „Няколко лопати пръст… и всичко свършва“, казва Паскал на едно място. Аз не съм хотелиер, не се занимавам с това да настанявам читателите в различни по удобство стаи и да им поднасям масажи с щастлив край или амюз буш. Впрочем амюз буш е наричане за „забавлението на устата“. Звучи страхотно, но това е падението на литературата чисто и просто. Ако у нас, в тази така наречена страна, няма литература (а то, както и да го погледнем, повече няма, отколкото има литература), то е защото почти никога не става дума за литература, а за кетъринг. И той си има майстори, шефове, ротисьори, т.е. скараджии, от ордена на ротисьорите (има такъв орден), табиетлии и т.н., както се наричат. Идеята за „гостоприемна“ литература обаче, за „удобна“ и масажна литература на тиферич за мен е представима, но е отвратителна. Отвратителна във всеки смисъл.

Нека поговорим малко по-конкретно за книгата. Стаите са централен образ в нея…? Постоянно става дума за стаи и какво се случва или какво не се случва в тях. Какъв е ключът за тези стаи?

Това е добро наблюдение. Не ми беше дошло на ума… Стаята, да, или по-точно, пространството. Не е образ, а е обект. Човекът от край до край е поместен, разположен, ситуиран, определен, рамкиран в някакви пространства: в майчината утроба, първо, след това в кушетката, в детското легълце и т.н. чак до гроба, до ковчега или до урната. Винаги го има това вместване на човека, това срастване на човека и пространството. И то ме интересува. Човекът е пространствен, човек-градина, човек-детска-площадка, човек-спалня; част е от пространството, в същата степен в която пространството е част от човека, градина-човек, спалня-човек, детска-площадка-човек и т.н. Виждаш човека и вече виждаш спалнята, виждаш спалнята и вече виждаш човека. А аз искам любопитно да надникна във всички тези пространства. И аз като бабите…

Казвате го, защото знаете какво ще питам, нали?… Бабите също се появяват в книгата ви. Сам казахте: „така наречената баба“ е едно последно нещо. Един класически въпрос тогава: вашите така наречени баби какви баби бяха? От лошите баби или от добрите баби, за които пишете?

Е, щом съм я добутал до това да напиша книга, отговорът е ясен. В случая става дума отново за наричане, за система от наричания, които очертават и уплътняват човешкия свят и всъщност го правят човешки. Една такава дума, едно такова наричане е думата „баба“ и обръщението „бабо“. Вълшебна дума, дума-свят. От нея може би почва всичко, от бабата, тя е Атлас (особено в нашите географски и исторически ширини). Или Атлас е баба. Представяте ли си – Атлас да се окаже баба? Моите баби са такива, страхотни, много ги обичам.   

Настояхте, че книгата не е сборник с есета…

И със сказове, и със сказания, и със саги…

Добре, не е сборник със сказове, със сказания и със саги, но все пак сякаш не е и роман. Състои се обаче от отделни глави и те са назовани… Това ли са последните неща?

Не ме ли питахте вече? Наистина не знам кои са последните неща. Това е въпросът на книгата, не отговорът. Но това е единна книга, това знам, тя следва да се чете като едно цяло, единна проза. Не е сборник от много неща. „Роман“ обаче звучи по-квалитетно, нали? Сигурно така трябва да я представям – написал съм роман, значи веднага вече може да се наредя и аз при романистите, право до Балзак… Всъщност читателят си знае работата. Аз вярвам в него, той ще го разбере най-добре. Книгата е единна, не само стилово, но и по своя замисъл. Тя задейства ефектите си постепенно. Не мога да наредя на никого да я чете от край до край (разбира се, той винаги може да се откаже на средата и да я захвърли, в този жест също би имало смисъл), но за мен това е посоката.

Какво е значението на секса в писането ви?

Доколкото мога да преценя – никакво, засега поне.

Преструвате се. Тоест: лъжете. В книгата има откровено порнографски пасажи. Няма да цитирам, но на места стилът е натуралистичен до непоносимост. Част от тези пасажи според мен са брутални и самоцелни. Търсите скандалност, Валентин.

Да, да, в книгата има такива пасажи, не отричам. Впрочем никой журналист няма да ме попита нещо такова, нито да каже това, което вие казвате, затова все пак явно беше добра идея да говорим двамата. Нищо чак толкова брутално няма, това са най-елементарни движения на един човек-легло, или на едно легло-човек, движения като движения, добре познати, изпробвани от половин България, обичани от хората, дават ги даже по телевизията, поне по някои телевизии, за интернет да не говорим. Всички копнеят за тези движения тайничко в себе си, защото са благи, усладни. Но искам да уточня: става дума за „съвкупление“, това е наричането, което използвам. Думи като „секс“ и „сексуалност“ не се употребяват.

Защо?

Звучат ми твърде познато, твърде изхабено. Всеки знае какво е секс, или поне си мисли, че знае. Това не ме интересува. Интересува ме „съвкуплението“, което носи идеята за сдвояване, за куплиране, тоест за разгръщане, формулиране, установяване на някакви телесни, емоционални, психологически и т.н. връзки, и в крайна сметка – за отказ от тях. За развалянето и развързването на тези установени връзки. Тоест за свършване, еякулация. Еякулацията е важна, а после почти винаги се обръщаш на другата страна и заспиваш.

Освен ако няма гушкане…

Е, понякога гушкането е основното, така е, гушкането дори може да бъде и главната цел на съвкуплението, но в един момент обръщането на другата страна превалира и над него. Рядко може да се мине без обръщане на другата страна, нали разбирате.

Пишете много за това съвкупление… Освен това явно ви носи удоволствие да разяснявате това и онова, да показвате, да коригирате… Да не би да има връзка между двете?

Боя се, че това е професионално изкривяване, от преподаването… Понякога си мисля, че преподаването и разясняването като нищо ще ме довършат някой ден… Добре, нека го разясня така: съвкуплението е „последно нещо“. Поне едно последно нещо да има…

Заедно с „така наречената баба“…

Да, редом до така наречената баба. Все пак и за бабите е необходимо съвкупление. Значи, съвкуплението е в основата на човека. И е начало на всички проблеми на човека. След съвкуплението, а не преди съвкуплението, започват всички проблеми на човека: от полово предаваните болести, до децата. Да вземем Путин – ето един конкретен проблем на човешкото съвкупление. Супер гонореята, която откриха преди няколко години в Индокитай, резистентна срещу всички познати ни антибиотици, също е подобен проблем, който тепърва ще се развива и трябва да го следим. Това са две обективни заплахи за света, Путин и супер гонореята, и двете предадени по полов път. Но това все пак са относително малки проблеми (Путин е малко човече, никога не трябва да се забравя това, а супер гонореята е по-малка и от Путин). Големите проблеми са субективни, междинни – между хората, между телата, между душите, невидими, но те са там. Съвкуплението е точката, в която щастието и нещастието на човека съвпадат.  

Но е възможно да се каже и обратното, във ваш стил: всички проблеми завършват със съвкуплението, то е черешката на тортата, финалът на човека. Щом се е стигнало до съвкупление, значи всичко за човека е свършено вече, всичко е решено, останалото е въпрос на техническо изпълнение…

О, това е идея… прав сте, в мой стил е… Добре, да, струва си да се разгледа. Сега ли ви хрумна?… Може би няма да я мислим тук обаче… 

Уви, мястото ни притиска и нас… Кои са влиянията върху писането ви? Можем ли да говорим за тях? Този въпрос…

Всъщност той е неудобен въпрос, нали така? Впрочем често се избягва да се пита авторът – на кого приличате, тоест по-точно тук се пита за идентификациите му – на кого искате да приличате… Особено ако авторът е млад, относително млад (за щастие навърших 30 преди да излезе книгата, иначе щеше да бъде… „лош вкус“ навярно). Т.е. пита се по същество „на кого се правите?“ Това е важен въпрос. Няма проблем, не ви се сърдя за него. Литературата е поле на влияния, борби за наследство.

Добре, на кого искате вие да приличате? На кого се правите?

Зачудих се кой от двама ни ще произнесе първи името на Томас Бернхард, аз или вие.

Оставих това на вас, защото подозирах, че ще стигнем до него…След като го зачекнахте, добре, подражавате ли на Бернхард? Искате ли да бъдете като него? Пишете с дълги изречения, обичате повторенията, има прилики…

Всъщност, да. Т.е. сигурно да, несъзнавано сигурно искам (макар че колко да е несъзнавано…) – в крайна сметка Бернхард е зашеметителен автор. Всеки иска да бъде зашеметителен, това е почти неизлечима детска болест, т.е. структура, нарцисизъм и т.н… Аз не бих се оженил за Томас Бернхард, вярно е, но все пак го обожавам, защото е зашеметителен, и затова е нормално да го обожавам. Но… той е по-важен за мен в случая, в контекста на въпроса, който ми задавате, като начинател на една традиция на протичане на езика… Бернхард за мен е Шварцвалд, изворът на една река, която тече през европейската проза от средата и края на XX в.: в тази река плуват, текат, плават, далдисват, носят се още имена, типове наричания и езици като Имре Кертес и В. Г. Зебалд. С всички тях се чувствам свързан по някакъв начин, да, но мисля, че все пак разликите помежду ни са непреодолими и са решаващи. Разбира се, най-вече по линия на таланта, но и не само. Важен за мен е езикът, начинът, по който езикът тече, и начинът, по който ние далдисваме в езика, чрез повторения или други техники, откривайки най-големите си страхове и изпитвайки най-силните си възбуди, често в една и съща форма, сред всички тези наричания, отложени в така наречената ни душа, много често в една и съща точка, дори в една и съща дума.

Ще ви върна към вашето многоговорене, както се изразихте. То е… масивно, отстрани прилича на изблик, но може би и на напън… гастроинтестинален, ще се засегнете ли от тази дума? Такъв един напън, от дълбокото…

А, това е превъзходна дума – гастроинтестинален! Взели сте я от книгата ми обаче, сигурен съм, вътре тя се споменава. Добре, напън е…

Вие се напъвате да кажете… всичко? Човек чете, чете и си казва: този пък Валентин иска да каже абсолютно всичко, което има за казване. Това е трудно за преглъщане, ще се съгласите.

Може би. Това също е мой фантазъм: литературата да бъде тотална. Това е литературата за мен: литература на живота и смъртта, на Всичкото. Усещане за безкрай. Не фрагментарна, не частична, не импресионистична, а тотална проза. Разбира се, това може би трябва да се пречупи, този фантазъм – да искаш да кажеш всичко, да бързаш, да се напъваш, защото усещаш, че времето изтича, че светът ти с всяка изминала минута става по-тесен, езикът ти – по-самотен. Но всичкото не съществува, казването на всичкото е невъзможно, а всичко е половинчато, разцепено, белязано от крайността си. Силата на литературата обаче е в това, че само тя може да даде форма на този фантазъм и пак само тя може да го пречупи.

… Смъртта?

Това трябва да е последният въпрос, нали? Даже, както го чувам, не е и баш въпрос… Питате ме за смъртта, Валентин, а смъртта е нищо и смъртта е всичко. Има едно бясно очарование, което тя предизвиква у смъртните, а и у вас също, виждам го в очите ви сега, една невъздържаност, един страх и една голяма болка. Дяволска работа. Нищо никой човек не знае за смъртта и никой човек нищо няма да узнае за нея никога, а тя е най-човешкото нещо. За това съществува литературата. Тя е начин да се говори за смъртта, да се нарича смъртта, да се гледа смъртта в очите, да се воюва със смъртта – до последен дъх. Това е много важно за мен, точно този последен дъх. Цялото ми писане се върти около него.  

Благодаря ви за това интервю. За разголването, може би е по-добре да се каже за „така нареченото разголване“. Понякога словото е магия, друг път е просто фокус. И никога не е ясно предварително, а понякога не е ясно и следварително, кое от двете е.

 

[…]

 

Пфф, Валентин, бая я затлачихме и тая история май… Я виж остана ли там нещо от чийзкейка от снощи…

Валентин Калинов (1992) е роден в Силистра. Завършва философия и психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава, превежда хуманитарна литература, пише. „Всички последни неща“ е първата му книга.