„Орфей“, постановка на Йерней Лоренци в Народния театър „Иван Вазов“, драматург Матиц Старина, сценография Бранко Хойник, композитор Бранко Рожман, хореограф Грегор Лущек, дизайнер костюми Белинда Радулович. Участват: Александра Василева, Гергана Змийчарова, Биляна Петринска, Радена Вълканова, Ева Данаилова, Василена Винченцо, Жорета Николова, Владимир Пенев, Валентин Ганев, Деян Донков, Стелиан Радев, Ненчо Костов, Дарин Ангелов, Димитър Николов. Премиера на 11 и 12 октомври 2022 г.
„Орфей“, постановка Йерней Лоренци, фотография Стефан Н. Щерев
Театърът на Йерней Лоренци е автентичен, вдъхновяващ и близък до живота. Той има мощта да обедини компонентите на спектакъла до единно истинно цяло, да преведе сложните теми на драматургията до простотата на природен закон, да осъществи среща между актьорите и публиката в диалог на енергиите, когато сцената се превръща в проводник на въпроси към универсалната човешка природа. В неговите спектакли виждаме рядък пример за истински важното в театърa – намиране на трудно уловимата връзка между сцената и настоящето. Йерней Лоренци майсторски владее умението да катализира усет за живота въобще, в пълнотата на неговата яснота и суровост, поетичност и жестокост, задълбоченост и простота. Той култивира тази енергия при работата с актьорите и по-късно тя се проявява в зрителското преживяване – неуловимо, силно и категорично.
Неговият премиерен спектакъл „Орфей“ в Народния театър не е изключение от тази логика. Драматургията на „Орфей“ е драматургия на актьорите, създаване на ритъм от техните индивидуални и колективни постижения, в който те изграждат един съвременен хор, като потапят мита и своите лични истории в многостранен разказ. Той се допълва от музикалния компонент в спектакъла, конструиращ митологичното и реалното време. Работата с ритъма и музиката е много ясно изявена черта на театъра на Йерней Лоренци, чрез тях той успява да композира митологичното време и настоящето в пълнокръвно театрално преживяване отвъд превъплъщението, в реалното събуждане на сетивата, зареждайки зрителя със силата да довърши историята в собственото си въображение.
Спектакълът започва със заглавието „Война“, прожектирано на малък екран на авансцената. Именно там ще се развиват всички действия, в минималистична среда само от роял, столове и маса, максимално приближени до зрителя. Началото също е минималистично – актрисата Василена Винченцо изпълнява ритмично повтарящи се акорди на клавишите, докато актьорът Владимир Пенев въвежда зрителите в спектакъла с продължителен монолог за Троя. Това начало изгражда образи само вербално. Зрителят е заслушан в картините, представяйки си жестокостта на войната и страховитата мощ на воините от Троянската война. Докато трае монологът, останалите от актьорския екип, всички облечени с официални черни костюми и вечерни рокли, заемат местата си на столовете и също са в ролята на слушатели. След тази първа част правилата на играта се променят и едно по едно започват да се разиграват действията под монолози за Ахил, Хектор и други герои. Докато актьорите произнасят текста, на сцената се изграждат действени акции – метафори за суровостта на войната, които се надграждат в своята неумолимост. Виждаме как един от актьорите лежи на масата по гръб и е залепен с тиксо, върху гърдите му е положен дебел пласт сурово месо, а говорещият върху него друг актьор забива с ръце стрели в месото, сякаш тялото се е превърнало в труп. Стрелите стават все повече и повече, а представата за смъртта става все по-близка и осезаема. В следваща акция, отново по време на изпълнените със страховити картини монолози, актьорът взима парчета сурово месо и ги слага в месомелачка, от която виждаме как потича вече смляната плът – асоциацията с това, в което се превръщат падналите войници, е неизбежна. Ритъмът се покачва, действието ускорява своя ход, а сцената постепенно се покрива с „трупове“ – след монолозите си героите падат на земята, около тях е осеяно със сурово месо и постепенно образът на смъртта, изграден от думите и от тези ясни физически метафори, се отъждествява с образа на войната. Акордите от пианото отмерват митологичното време, паузите и тишината – всяка смърт завършва с мълчание.
„Орфей“, постановка Йерней Лоренци, фотография Стефан Н. Щерев
Следващото действие се развива в пълен контраст. Двама от актьорите запяват мелодия, създавайки магическа реалност. Гласовете им потапят зрителите в хармонично акапелно изпълнение с високи тонове, като извисяване в света на музиката след този на войната; като преминаване към същността на таланта на Орфей, отвъд тленността – актьорите потапят публиката във вдъхновяваща, магична мелодия и събуждат поетична сетивност.
Отново на малкия екран се прожектира заглавието „Сватба“ и актьорите променят изцяло режима си на присъствие. От одите, от високата реч на героите от Троянската война те преминават в говорене от свое име, разказват лични истории за сватби като поздрав и тост за сватбата на Орфей и Евридика (Деян Донков и Василена Винченцо). Тази втора част на спектакъла е особено вълнуваща заради искреността и нуждата от споделяне и щастие. Празникът, енергията, виталността заразяват публиката и участващите, а историите са съкровени, съхраняващи празника на живота и любовта. Поздравите са лични, актьорите говорят от свое име и митът за Орфей присъства по-скоро лаконично, превърнат в хумористичен анекдот, в повод за пречистващ смях на празнуващите. В този момент публиката се превръща в свидетел на всеки един спомен от техните споделени лични сватби, тостове и празници. Целият този епизод изглежда спонтанно, отвъд забавлението посланията на актьорите придобиват изповеден дух, към хумора те добавят дълбочината на своите човешки открития. Приповдигнатото настроение ескалира до нов музикален момент в изпълнение на популярната италианска песен Felicità, кулминация на сватбената радост и празничност. И точно тук се случва нещастието – внезапно Евридика умира, както в мита, от ухапване на змия по глезена. Представено със съвременна изразност, това събитие се показва на екрана, като отново не се спестява суровата реалност на смъртта. Актьорите изговарят медицински термини, обяснения, диагнози, свързани с настъпването на смъртта и отровата на змията. Това създава максимално усещане за реалност: фактите са оставени да повлияят сами на зрителското въображение, докато на екрана виждаме фрагменти от отпуснатото тяло на Евридика.
Малко след този момент настъпва антракт. Любопитното в него е, че Орфей, придържащ в ръцете си роклята на Евридика, остава прав в средата на авансцената, потънал в себе си, сякаш поел по пътя към Ада. Този преход подготвя и зрителите за потъването в съвсем друга реалност. Именно в това второ действие започва същинската история за Орфей и пътя на неговите изпитания, за да се събере отново с Евридика. Тук Йерней Лоренци включва почти екстатичен епизод на героя, надграден внимателно с все по-експресивни изпълнения от страна на актьорите. Техните гласове, извиващи се във викове, заедно с ритъма от музикалните инструменти на сцената пресъздават адова симфония, разгръщаща образ на ужаса и страха. През слуха се построяват картините от Ада. Сцените се надграждат, докато актьорът, изпълняващ ролята на Орфей, неотменно крачи на място в центъра на авансцената. Изтърпява безмълвно всички изпитания – за ръцете му е облепена с тиксо тежка тонколона, покрит е с пепел и кръв, докато не достига момент на физическа експресия, включвайки тремор, конвулсии, израз на изпитанията на човешкото тяло в Ада. В този момент всички останали елементи се засилват – до кулминация на тази симфония на смъртта, ужаса, унищожението.
В следващите сцени спектакълът продължава хода си по историята в мита – Евридика застава до Орфей и двамата започват своя път към светлината. Събития като поглеждането към любимата, потъването на нимфата са пресъздадени органично и естествено – без трагичен оттенък в играта на актьорите. Трагичността се довършва в съзнанието на зрителя. Пестеливостта на действията е там, сякаш само за да щрихова образите и да не определя докрай техните емоции или преживявания – историята за Орфей и Евридика е по-скоро разказана, отколкото преживяна на сцената; митът е изговорен, но не илюстриран. Случващото се на сцената е асоциативен разказ за мита, а не негова репрезентация.
„Орфей“, постановка Йерней Лоренци, фотография Стефан Н. Щерев
Сценичният разказ не завършва със смъртта на Орфей. Последната сцена със заглавие на малкия екран „Евридика“ е контекстуално изследване на образа – актрисите представят части от опери, стихотворения, монолози, всички посветени на Евридика. Те нямат общо помежду си, а са като разходка в един музей от възможни интерпретации. На финала на спектакъла отеква образът на вечността – самотният Орфей, от когото виждаме само главата, боядисана в бяло, подобно на статуя, изрича името на Евридика в мълчание, сякаш завинаги потънал в нейната липса.
Насищащ зрителското въображение и богат на пълнокръвни актьорски присъствия, спектакълът „Орфей“ на Йерней Лоренци се заявява категорично като едно от събитията в този театрален сезон. Намирайки връзки между митологичното и реалното, личното и историчното, той разкрива множество истории, но същевременно оставя свобода на зрителя. Съвсем достойно той се нарежда сред постижения на режисьора като „Буря“ от Островски, „Бесният локомотив“ от Станислав Виткиевич – Виткаци, „Илиада“ по Омир, „Мъртвият идва за любимата си“ от Светлана Макарович, които сме гледали у нас в рамките на международната програма на „Варненско лято“ и Световен театър в София. В изброените спектакли биха могли да се открият елементи, които съпътстват и „Орфей“, но концептуално той е различен, тъй като се основава най-вече върху енергиите на актьорите от трупата на Народния театър и тяхното най-голямо постижение – в това да се обединят в едно общо, мощно въздействие.
Елена Ангелова
