За моите университетски съвипускници Джон Ленън беше легенда. В онази вледеняваща епоха на нашата обща младост нас Партията ръководителка ни провъзгласи тържествено за най-щастливото поколение в цялата ни хилядолетна национална история и гордо ни нарече връстници на свободата. Гордостта беше обаче само нейна – не и наша. Защото въпреки цялата показна тържественост, идол ни стана не БКП, а Джон Ленън – колкото и нежелани от конюнктурата, колкото и забранявани, макар и неофициално, да бяха неговите песни. Легендаризира го не на последно място и въпросът му, отправен към целия свят: „А ако обявят война, и никой не дойде?”. Обикновено всички идваха и по войните, и по антивоенните митинги, но доколкото война обявява само една или друга политическа конюнктура, сам по себе си въпросът на Ленън беше съпротива срещу господстващото статукво – чието и да е то и каквото и да е то. Статуквото на родна земя през онези репресивни и тънещи в държавен терор, в догматизъм, деспотизъм и еднопартийно мракобесие години беше желязно, затова и изкушението да го нарушим беше така неустоимо. И тъй като да го нарушим, значеше да погубим и младостта си, и целия си живот, да го нарушаваме оперативно ние не смеехме. Затова го нарушавахме пасивно и слушателски чрез хитовете на Джон Ленън – изпееше ли той една песен на протеста, достатъчно беше ние само да я чуем, за да си внушим, че ние сме я изпели със собствения си глас, че е пропял протестът на собствената ни гражданска доблест. Задавайки цитирания въпрос, Ленън нарушаваше едно статукво, а това го правеше в нашите очи герой. Доколкото обаче нарушеното от Ленън западноевропейско статукво беше несравнимо по-меко от нашето, източноевропейското, и дори благосклонно към подобни нарушения и нарушители, погледнато от днешната камбанария, героизмът на Ленън става съмнителен. След като нарушителят знае, че за подобно волнодумство няма да бъде като нас арестуван по късна доба, засилен по етапите и хвърлен в тресавищата на Белене, а дори, превърнато в песен и станало хит, волнодумството му ще бъде щедро възнаградено със слава и пари, героиката гасне, а бунтът се превръща в една нова конюнктура – конюнктурата на протеста: автентичен или фасаден.
Не, с казаното аз не диря карез на Ленън – не омаловажавам творческото му и гражданско кредо дори. В моите очи и славата, и парите му са заслужени. Заслужил си ги е човекът с несъмнения си творчески талант – халал да са му. Чудя се обаче какво ли би станало, ако преадресираме въпроса на Ленън с нова дата, ако го отнесем към бушуващата днес в Украйна война. В такъв случай отговорът ще се усложни по следния начин: На обявената от Путин война няма как никой да не дойде. Путин е едноличен владетел, тиранин, който управлява не чрез обществен форум, а в духа на кагебисткото си минало, сиреч чрез репресиите на изцяло подвластния му репресивен държавен апарат. Всеки руски гражданин, който се противопостави, дори само пасивно, на неговата воля и на неговата любов към оръжията, рискува свободата и дори живота си. Малцина, броени са онези московски смелчаци, които ще дръзнат да поемат подобен риск. Така че на всички обявени от Путин войни ще дойдат, щат не щат, всички, свикани под знамената. Най-справедливо би било, след като войната е негова, Путин да си я води сам, но подобна справедливост най-малко в едно авторитарно и ставащо ден след ден тоталитарно общество е мислима. Ето защо на поведената срещу Украйна война дойдоха чинно всички повикани руснаци. Воювайки, те подхранваха и подхранват имперските амбиции, грандоманията, себелюбието и алчността на един колкото тщеславен, толкова и безскрупулен деспот. В тази война украинците също се стекоха масово, масово се стече и целият цивилизован свят. Техните мотиви и цели бяха обаче други. Докато руснаците настъпват, за да завоюват, да завладяват, да обсебват и поробват, украинците се бият, защото не искат да бъдат завоювани, завладявани, обсебвани и поробвани, не искат тяхната свобода, техните домове, тяхната родина, че и тяхната националност да станат плячка на беса на един разбеснял се диктатор. Външният свят пък не иска човешките права и гражданските свободи, които са духовният фундамент на цялата ни християнска цивилизация, да бъдат похитени. Тези права и свободи са колкото индивидуални и национални, толкова и интернационални и общочовешки. Те са монолитни и неделими – един-единствен обезправен човек значи (или поне би трябвало да значи) обезправяване и на цялото човечество. Освен това благодарение на скъпо платения си исторически опит водещите световни демокрации знаят, че имперските апетити са по своята природа ненаситни. Собствени морални спирачки императорът няма, а доколкото няма общество в собствения смисъл, няма и вътрешна обществена съпротива, която да го спре. Така че не бъде ли спрян един император овреме със силата на международните икономически санкции и на оръжията, той ще прегази без капка свян от полюс до полюс още десетки съседни и далечни страни. Тогава най-кошмарната представа за общочовешкото ни бъдеще, което геният на Оруел виждаше като солдатски ботуш, стъпил (завинаги стъпил!) върху човешко лице, ще се превърне от хипотетична представа в кошмарна действителност. Хитлер и Сталин тръгнаха да осъществяват този кошмар – защо да не го стори и Путин. Той е техен кръвен социален и политически родственик, а кръвта задължава.
И така, дума по дума равносметката започва да се избистря. Но не в смисъла на Ленън, а в смисъла на актуалните етични и геополитически дадености. Всъщност те са по-скоро унаследени и непреходни – тяхната актуалност е ехо от вечността. В този извечен смисъл, ако на обявената война не се беше явил нито един руснак, войната просто нямаше да се състои – без да пролива собствена и чужда кръв, един доблестен народ (украинският) щеше да съхрани и доблестта, и свободата, и националната си независимост, хиляди човешки животи щяха бъдат пощадени, а мирът и спокойствието на целия свят – обезпечени. Тогава нямаше защо да застане на фронтовата линия с пръст на спусъка и нито един украинец. Ако обаче след като Червената армия нахлу най-варварски в Украйна, срещу нея не се беше изправил нито един украинец, тогава цялата идилия рухва начаса и всички надежди се превръщат в безнадеждности. Тогава мирът наистина щеше да бъде запазен, но нямаше да бъдат запазени свободата, независимостта, човечността. Защото концепцията, че и най-лошият мир е по-добър и от най-добрата война е морално несъстоятелна. Мирът на цената на похитената независимост, мирът, превърнал свободата в робство, а човешките права – в безправие, мирът на Дахау и на Архипелаг ГУЛаг не е за предпочитане пред онази война, която отвоюва, брани и съхранява всички тези добродетели и която реабилитира човешкия живот в цялата му многозначна безценност. А тъкмо това е войната, която води и днешна Украйна. И която Ленън като че ли недовидя в цялата ѝ разновидност.
А разновидността се съдържа в обстоятелството, че една и съща война може да бъде едновременно и несправедлива, и справедлива. Несправедлива е тя за агресора, за нашественика, за императора, за окупатора, за поробителя и похитителя. Докато по силата на същата закономерност същата война е справедлива за жертвата на агресията, за бранещия своя дом и своето отечество родолюбец. Както и за целия демократичен свят, който го подкрепя – слава Богу, не само морално.
Безмерното разширяване на обема на едно понятие го деформира и в крайна сметка го обезсмисля, лишава го от семантика, от конкретно съдържание, превръща го в безсъдържателност, в мистификация. А мистификации реални проблеми не решават. Такава мистификация е и цитираният по-горе въпрос на Ленън. Неговата риторичност не го прави по-малко неподобаващ – тя само подхранва неговата измамност. За да придобие въпросът на Ленън съдържателност, отнесен към ставащото в Украйна, той трябва да тръгне от абстрактното към конкретното, от общото към частното, от колективистичното към индивидуалното, от принципа към ситуацията – колкото и болезнен да е този каменист път. Тогава легендарният въпрос на легендарния Ленън би прозвучал така: „А ако Путин обяви война, и не дойде нито един руснак?” Само така поставен, въпросът е в състояние да придобие оперативност, да се превърне от морализаторство в морал, от имитативност в реалност, от хуманоидност в хуманност.
Преди много десетилетия, в дебрите на живковизма още, един наш безсмъртен сатирик декларира, че предпочита абстрактния хуманизъм пред конкретния сталинизъм. Въпреки формалното развенчаване на Сталин да се говори в онези зловещи времена така, беше не само необичайно – и опасно беше. Тогава на говорещия му се размина – спаси го ремсисткото му минало и неимоверната му популярност. Доколкото партийната идеологическа пропаганда беше провъзгласила морала на целия Свободен свят за абстрактен хуманизъм, на който противопостави конкретния класово-партиен морал на новия човек, на строителя на комунизма, изказаното от сатирика предпочитание прозвуча еретично, като граждански протест прозвуча. С това обаче терминологичните недоразумения и понятийната обърканост не секнаха. Защото, колкото и яростни да бяха набезите на партийната пропаганда срещу абстрактния буржоазен морал, неговата абстрактност не бе само пропагандно клише – и реален фактор бе. Не е ли приложим един абстрактен морален принцип към една конкретна морална ситуация, той наистина губи оценъчен смисъл. А всичките ми тези размисли не са нищо друго, освен опит да сведа един морален принцип до една морална действителност. Едва ли съм успял напълно – надявам се да съм успял донякъде. Пълен успех в цялата тази умозрителност няма – възможен е само пълен неуспех. Възможен е също обаче и частичният успех, на който аз се надявам.
Колкото до Джон Ленън, както споменах още в началото, аз не му се сърдя – неговите слушани с усилие през воя на партийно-правителствените радиозаглушители изпълнения озвучиха студентската ми младост. Така че аз по-скоро му се възхищавам. Още повече му се възхищавах обаче във възрастта на любовта, когато го слушахме тайно и тайно се надявахме, че морално той е на наша страна, а не на страната на нашите палачи. Докато впоследствие се оказа, че той бил нейде по средата. Слушахме го по западните, по неговите радиостанции. Които бяха и наши. Негови те бяха открито и явно, а наши – тайно. Подобно слушане на класовия враг Джон Ленън превръщаше и нас, слушателите му, във врагове, при това в най-опасните врагове – вътрешните, класово-партийните врагове, врагове и на народа, и на цялото прогресивно човечество. А по унаследена болшевишка традиция вътрешният враг бе по-опасен и от външния.
И така, ден след ден (по-скоро нощ след нощ) външните врагове като Ленън ни зарибяваха акорд след акорд от западните музикални радиопрограми, а скупчени по таванските си квартири пред съветските си (други нямаше) транзистори, ние, зарибените вътрешни врагове, вършехме тихомълком подривната си дейност, слушайки враговете външни. И понеже в очите на бойците от Тихия фронт всичко това приемаше облика на саботаж и превръщаше невинните на пръв поглед радиослушатели в конспиратори, вредители и саботьори, западните българоезични радиостанции, по които се лееха и песните на Ленън, също бяха забранени – за тяхното слушане не линчуваха публично на площада и не разстрелваха тайно по нощите, но изключваха от университета, изселваха от столицата и въдворяваха на местожителство в най-дълбоката и глуха провинция. Нещо, което на много мои състуденти и съ-слушатели не се случи, но на мен ми се случи. Въпреки че слушахме едни и същи радиостанции и следвахме едни и същи философски науки, случиха ни се различни случки. Тогава аз, слушайки певческия му глас, години наред чаках и чаках помощ по ефира от абстрактния хуманист Джон Ленън, но така и не я дочаках – наложи се да хукна през вода и огън, през девет земи в десетата да стигна на собствен ход се наложи, за да се добера сам до нея, да си себепомогна. В тази ми авантюра на духа и плътта Джон Ленън не ми помогна, не ми помогна и целият Запад – помогнах си сам на себе си, сам пробих с голи ръце бронята на Желязната завеса, сам се добрах до царството на хищните капиталистически акули и сам застанах пред онези злословни, пред онези клеветнически микрофони, чиито излъчвания слушах през толкова опасности и премеждия години наред на родна земя. За това ми престъпление и за неговото продължение вече в качеството ми на автор и програмен редактор в „Дойче Веле” и РСЕ в задочен наказателен процес чрез Силистренския окръжен съд Народната власт ме осъди на десет години лишаване от свобода. Осъдиха ме като „предател на родината и враг на народа, поставил перото си в услуга на чужди и враждебни на НР България сили”. Тези сили бяха човешките права и гражданските свободи, които бранех в есетата и коментарите си. А враг аз не бях – бях само приятел, макар и задочен приятел, на Ленън. Без и до днес да разбера защо, след като бяха гласът на Свободния свят, творци като него успяха да ме зарибят, успяха да ме очароват и запленят чрез живописните си хитове, но не успяха да ми помогнат да прекрача от робството, в което тънех, към свободата, за която копнеех. Не са ми съдействали най-вероятно, защото техният хуманизъм бе не като нашия, класово-партийният, конкретен и оперативен, а буржоазен и абстрактен. Това обстоятелство бе обаче толкова убийствено, че аз не дръзнах да го призная дори само пред себе си. А за доставянето на подобна помощ по радиовълните на вражеските (като Ленън, като Бийтълс и компания вражески) радиостанции не се искаше много – достатъчно беше само блестящият творец да отнесе, да съотнесе абстрактния си буржоазен хуманизъм към някоя конкретна историческа ситуация. Като тази, разгромила Пражката пролет, да речем. Но втренчен във виетнамската война, Ленън не го стори, посвени се, пропусна някак си да го стори, а и аз нямаше как да му го подскажа през пространството, защото нямахме обратна връзка – радиоефирът бе еднопосочен, а двупосочности бяха недопустими.
