Отново е 1 септември и в Стария Пловдив са подредени Националните есенни изложби. И тази година авторите са деветима – Атанас Ташев, Ангеларий Димитров, Анжела Терзиева, Валентин Митев, Дарина Цурева, Карина Попова, Николина Джановска, Петър Чиновски, Русен Дойков. И както обикновено, творбите са експонирани в познатите ни пространства – Балабановата къща, Къща „Хиндлиян“ и Къща „Мексиканско изкуство“. Погледнато от дистанцията на времето, селекцията на художници от куратора – проф. д-р Галина Лардева, за поредна, десета година утвърждава и налага стандарт да се показват млади и утвърдени автори на художествената сцена в страната и чужбина, които представят своето отношение към света чрез изкуството си.
Мотото на тазгодишното издание, което играе ролята на главен медиатор, е „Споделено пространство“. Само по себе си то ни насочва към няколко възможни интерпретации. Буквална – пространства, пропити с дълга традиция и история, в които художници като Георги Божилов-Слона, Златю Бояджиев, Иван Кирков, Атанас Яранов, Дечко Узунов, Енчо Пиронков, Йоан Левиев и много други още от 70-те години на ХХ век обявяват Камерните есенни изложби в Стария град за територия на свободния творчески дух. (До средата на 70-те години на страниците на периодичния печат се срещат с това название, представят се предимно пловдивски автори, след което превърналото се в значимо за художествената сцена събитие се преименува на Национални есенни изложби.) Втората интерпретация може да се отнесе към навлизането в интимния свят на художника, в неподозираните му пространства, където въображението предоставя необятна територия, без предели и ограничения. Третата – като диалогични пространства, пресечна точка на смисли, подходи и присъствия.
Ангеларий Димитров, млад, но вече добре познат автор, завършил Националната художествена академия през 2015 г., в серията си творби в Балабанова къща (първи етаж) прави дисекция на собствената си душевност, изобразявайки пространства, свърталища, обекти, неизменна част от неговото съществуване. Много често рисува собствения си образ – фигура, появяваща се като силует в композициите му, разголвайки се пред зрителя, авторът изследва емоционалното си и психологическо състояние и изважда на показ своите слабости, страхове, желания, надежди, мечти. Полемизира големите теми за отчуждението, самоизолацията, за човека, борещ се със собствените си страхове и предразсъдъци, в търсене на отговор на въпроса дали в това технологизирано, информационно задръстено пространство, което обитаваме, хората незабележимо не се превръщат в механизиран герой от странен филм. А. Димитров разработва композиционното пространство, използвайки елемент от видеоигрите – пиксел, за да изгради образа, извеждайки или прикривайки определен елемент, който всъщност се превръща и в акцент, било то на персонажа, или на заобикалящата го среда. Употребата на пиксели напомня за видеоиграта Minecraft, в която геймърът проектира и създава действителност по свое собствено желание. Друг, често използван от автора обект е VR-ът (виртуални очила) като допълнителен атрибут, който позволява на индивида да избяга от реалността и да заживее в непознат, тайнствен, илюзорен свят.
Също в Балабанова къща – Дълбоката зала, зрителите се срещат с естетизираната живопис на Атанас Ташев, вдъхновена от видимия свят със своите съвкупности от предмети, форми и образи. В голямоформатните си платна художникът пресъздава градски и алтернативни пространства, в които се противопоставят и взаимно обуславят физически видимото и духовното, антиномите човешко – техническо, рационално – емоционално. Те са отправна точка за неговата социална и философска интерпретация на теми от съвремието ни, които се превръщат в естетически и етични оценки. Визуалните въплътявания на Ташев са построени върху сблъсъка на смислови и пластически опозиции. Градските пространства – подлез, летище, улици, пазари, карнавали, носят белезите на дехуманизацията, която неизбежно е свързана с проблемите на технизацията, манипулацията и властта. За него „тези места са променили своята същност, претърпели са трансформация и са се превърнали в „контраместа“ в градската култура, те са предизвикателство, защото отразяват социални, културни, политически, психологически и екзистенциални проблеми на съвременното общество“.
Карина Попова работи в сферата на фотографията, керамиката, стъклото и рисунката. В Къща „Хиндлиян“ (веранда) могат да се видят медиите, преливащи една в друга – както визуално, така и като концепция. При продължително вглеждане в композициите се забелязва, че всеки елемент в рисунките и фотографиите е пространство от мистични места, дефокусирани обекти и хоризонти, разпознаваеми силуети в движение, постигнати са особен ритъм в редуванията на видим и неясен образ, игра между полутоновете, нюанси с вглъбяване и опит да се дешифрира вътрешният свят на конкретния обект. В работите си К. Попова интегрира текст, оформен като калиграма, позовавайки се на лични преживявания или само на въображението си, словото става част от самата фотография, без да нарушава композиционната цялост. Освен когато не е умишлено търсен ефект – фрагментиране/кадриране на спомените и местата, подобно на фотографска лента.
Скулптурата е представена в лицето на две поколения автори. Валентин Митев (двор на Къща „Хиндлиян“) трансформира дървото и метала така, че да се превърнат в мека течаща форма, отвъд пластичните характеристики на материала. В настоящата изложба той преминава и надхвърля общоприетите схващания, представяйки чрез една съвременна визия, с нова форма и съдържание скулптурата от дърво. Композиционно във всяка от творбите движението на формата кореспондира различно, сякаш се подчинява на законите на някаква биологична маса, която набъбва, изскача, потъва, стърчи, люлее се, виси, протяга се, гледа, живее. Скулптурите са свещен знак, пластики, чиито форми изглеждат неръкотворни с богатството от текстури, с повърхности, запазили своята автентичност или шлифовани и докоснати от висша енергия, с препратки към древни времена или с послания към бъдещето.
Николина Джановска, художничка и изкуствоведка, изследва понятието кутия, като изобразителните търсения целят да достигнат същността на отношението предмет – пространство – обвързаност. Това тя прави в голямоформатния графичен цикъл „Моите кутии за спомени“, класическа линогравюра, отпечатана върху текстил и няколко отпечатъка на хартия. Тази серия е естествено продължение на темата „Наследство“, която разработва последователно и периодично през последните двадесет години. Кутиите сандъчета се превръщат в метафора на спомена. В трансформирането на спомена – ментално, смислово, в превръщането на обекта в субект Джановска включва емоцията като мощен фактор, активиращ творческия импулс и процес. Настъпва един вид овеществяване, промяна на състоянието, пренареждане, преструктуриране, изменение на първоначалния облик, заживяване в ново пространство. Художничката споделя, че използва „историята като отправна точка и мост през различни светове и епохи, като един пътеводител без усещане за време и пространство, водещ през измерението, в което пребиваваме физически – историята води до мястото, където се формираме ментално, упражнява своето влияние за изграждането ни като личности и творци“.
Компютърните симулативни манипулации на Петер Чиновски (мааза на Къща „Хиндлиян“), схематизирани, стилизирани, граничещи с картографията, сателитната снимка, чертежа, графиката диаграма, стават визуален код за бранда на рекламните материали тази година. Творбата с название Machine à habiter (фраза, използвана от арх. Льо Корбюзие през 20-те години на миналия век, за да опише идеята си за функционална къща като „машина за живеене“) става представителна за темата на изданието. „Решетките приличат на „полупропусклива мембрана“, аналогична на тази на клетките – те разделят пространството, което става достъпно за едни и недостъпно за други, но преди всичко допринасят за илюзията за недостъпност и отделеност“, споделя художникът. Той допълва, че проектът се основава на визуалното присъствие на мрежи в разпределението на пространството в социална група: планиране на градски пространства, разделяне на едно пространство на помещения с различни функции, картографиране на улици с навигационна маркировка, поставяне на граници и бариери, разрешения и забрани
В заключение, и тази година Националните есенни изложби се превърнаха в значимо събитие в културния календар на Пловдив със силното си авторско присъствие, интересна концепция и вдъхновяваща тема.
Наташа Ноева е докторантка в Института за изследване на изкуствата, БАН. Завършила е специалност „Изкуствознание“ в НХА. Публикува в „Проблеми на изкуството“, сп. „Култура“, Инфобюлетин СБХ, „Литературен вестник“ и др.
Творческа реинтерпретация на тема, която от много време разработва, представя Анжела Терзиева с изложбата си в двора на Балабанова къща в серията картини „Пленено детство“. Младата художничка акцентира върху спомена за различни събития, обекти, хора, оставили следа в съзнанието. Ситуира персонажите в урбанистична среда, като взема фрагменти от различни времена и пространства, съчетавайки ги в нова композиция. Неяснотата в образите, размити, неясни, загатнати или напълно отсъстващи, създава усещане за сън, за спомен. В тази нова реалност фигурата, предметът или пейзажът спират да носят конкретиката на миналото и повеждат зрителя към пластовете на психичното, за да открие той визуална интерпретация на спомена, на свободния от граници свят или на страховете и травмите от детството. Водещо е посланието за вредата, която нанася маниакалното желание на възрастните да контролират развитието на децата си по точно определен сценарий. Друг участник в есенните изложби е Дарина Цурева, която помним с участието ѝ във форума през 2004 г. В тазгодишната си изложба в Сводестата зала на Балабанова къща тя представя серия гравюри на стъкло, творческа посока, която следва с траен интерес през последните четири години. Цурева видоизменя познатата ни техника по собствен начин, играейки си с тъмния фон и с получаването на двойна рисунка чрез наслагване една върху друга: основа – силует в самия фон, прокрадващ се зад стъклото, и рисунка – гравюра върху самото стъкло. Тактилната наслада, която носи стъклото, се допълва от засиления контраст и същевременно от хармонията между бяло и черно, силует и щрих, обем и плоскост. Освен като технология и експресивна рисунка творбите на Д. Цурева впечатляват и със замисъла си. Още с влизането в Сводестата зала се усеща една доминираща, тиха и донякъде меланхолична тревожност при досега с творбите. Символи, артефакти, безплътни образи като видения, знаци зад очевидното изпълват композициите. Дарина Цурева е пестелива на цветове, работи в монохромна тъмна тоналност, свеждайки я до черното, бялото и техните нюанси, като създава обобщено, лаконично, сдържано изображение отвъд границите на фигуративността, макар да не се губят анатомичните очертания. В двора на Къща „Мексиканско изкуство“ Русен Дойков представя абстрактни пластики. Еклектичните композиции от колорирана стомана увличат зрението, мисълта и въображението със своите геометрични обеми от равнини с неправилна форма, свързани на принципа на свободната асоциация. Структурата на творбите е променена от релационна към обща симетрия, а композицията става холистична. Завихрящи се движения, внезапни пречупвания, игра с цвят, материал и структура, мащабни постаменти с графитен цвят контрастират и едновременно с това подсилват архитектониката и допълват общото монументално звучене на творбите. Авторът се впуска в изследване на пространствените измерения, но погледнати в друг аспект – от гледна точка на формообразуването и конструирането на обекта. Русен Дойков изучава формата като резултат от логично свързани в пространството правоъгълни елементи с фрактален характер, нейната редукция и как тя взаимодейства в нови комбинации в различни опозиции: конвекс – конкав; експониране: вертикал – хоризонтал; материалност: присъстващо – отсъстващо, правилността като условие за трансформация на равнините в повърхнини. Фокусира се върху връзката между вътрешната структура и нейното външно проявление и вариативност, върху отношението между цвета и формата.
Наташа Ноева