Софийските истории са многобройни, често потайни и винаги интригуващи. Особено когато са разказани от Тони Николов с неговата неподражаема проницателност. Точно преди година той ни поднесе първия том с 20 виртуозно разказани истории. Ето че вече е събрал нова колекция от малки бисери, озаглавена този път „Бленувана София”.
За мен едно от най-разтоварващите и ободряващи неща е да скитам из този град, именно из този град, защото ми е до болка познат, в другите градове – независимо дали във или извън България – не мога да скитам така нехайно и пълнокръвно, вероятно от притеснението, че ще се изгубя. Тони Николов скита по същия начин. От разказите му личи, че и за него скитането е едно от любимите му занимания. И това е първото нещо, което ме стъписва от неговите софийски истории – как вървим по едни и същи улици, вървим по един и същ дори начин и това, което той вижда, забелязва, узнава, няма нищо общо с моя поглед върху този град. Всеки гледа през различни очи.
Никога не съм забелязала, че на „Граф Игнатиев” 29 има паметна плоча на Г. М. Димитров, поставена там от дъщеря му Анастасия Мозер.
Никога не съм се поинтересувала къде точно са белоцветните вишни, защото съм смятала, че няма къде другаде да бъдат, освен в родния дом на Димчо Дебелянов в Копривщица. А те се оказват зад кино „Одеон”. И колко красива плоча би могла да се постави на стената, изрисувана сега с графити, бяла мраморна плоча, върху която да бъде изписано стихотворението. И може би мястото около нея да стане любимо за определяне на срещи. Представяте ли си какъв диалог някой ден би могъл да съществува в този град между двама души, единият пита – къде ще се срещнем? А другият отвръща – под белоцветните вишни.
Не зная какво е имало на „Славянска” 22, нито на „Ангел Кънчев” 27, където е било жилището на Султана Рачо Петрова. Нито на улица „Васил Априлов” 18 – домът на Йордан Сливополски, или „Добруджа” 9, където е живял за кратко Кирил Христов.
Скиталчеството на Тони Николов из София очертава границите на един друг, невидим град, който той търпеливо и смирено, парченце по парченце осветлява и ни го поднася под формата на тези софийски истории. Самият автор признава, че води двойно съществуване – сегашното и някогашното, „като трупаш спомен след спомен в търсенето на поредната софийска история…”.
Как търси и как намира той тези истории, е за мен изключително любопитно.
Например той върви по „Шишман”, но за да предпази слуха си от адския шум на ремонтната дейност, свива ненадейно по „Добруджа”, натъква се на познат, който изстрелва в лицето му въпроса „България може ли да понесе четвърта национална катастрофа заради Македония?”, а Тони веднага се сеща, че малко по-надолу от мястото, на което разговарят, е живял за кратко поетът Кирил Христов. Така за миг се изписва разказът „Македонската драма на Кирил Христов”.
Виждаме как Тони Николов отново прекосява „Шишман”, за да занесе на дядо Тихон „Спомнена София”, а той му казва с повелителен тон – „Трябва да разкажеш и за Батенберг. Запомни! Той наистина лежи в гробницата си!” Тони написва разказа „Прощаване с Батенберг”.
А как започва историята за Султана Рачо Петрова? Навън вали, вероятно есен, авторът се връща от Софийския университет, където е бил на лекция на френския антрополог Ив Уинкин, който говорел за „учудването на окото”, което променя всекидневието ни по неподозиран начин. Ив Уинкин споменал френската писателка Белинда Кенон и есето ѝ „Да се удивляваме” – там тя разказвала как ден след ден наблюдавала от прозореца си една дърво, без да престане да му се удивлява.
И именно тук най-неочаквано попадаме на ключа към софийските истории на Тони Николов – той не престава да се удивлява на родния си град така, както в един обичан човек другият непрекъснато открива нови и нови черти.
Много дълбок прочит на „Бленувана София“ предложи Митко Новков на представянето на книгата преди няколко дни. Онази далечна София е именно бленувана, защото разказаните епизоди са пропити от духа на едно отминало време, когато животът, нравите, езикът, отношенията са били толкова различни от сегашните, че малките частици, оцелели до днес, са се превърнали в блян. И това е огромният сблъсък между онази София и днешната, между онези времена и сегашните, сблъсък травматичен и цивилизационен.
Авторът с лекота прониква в онези къщи, разрушени от годините, от бомбардировките или от немарата, описва ги тъй, все едно че е бил там, все едно е живял в друго столетие, сред други хора, все едно че те са неговите съвременници, а не ние. Той се превъплътява ту в тълкувател на сънища, ту в страж на един град, чието минало е застинало по улиците, а той го улавя и възстановява по магически начин чрез невидими за останалите детайли. Има способността самият той да става невидим и да минава през стените.
И защо младата графична дизайнерка от първата история се обажда именно на него, за да му разкаже съня си за „Славянска” 22? Защото знае, както вече всички знаем – Тони Николов попива в себе си историите и тайните на една София, която възкресява в книгите си и която без неговите текстове, би изчезнала, може би безследно и безвъзвратно.
Смисълът на литературата е да насочва вниманието ни към тези необясними и трудно доловими отношения между живи и мъртви, между създадено и унищожено, между съществуващо и имагинерно, между човек и човек.
Щастливото и заразителното е, че той се удивлява не само от София и не само от нейното минало. Той се удивлява по същия начин и от света, и от всеки ден, и от всеки човек. И в скръбните и потискащи, объркани, метежни дни, в които живеем, неговото удивление, поднесено с деликатност и ерудиция, е като вода, като хляб за онези, които са изнурени от жажда и глад. Така залък блян се превръща в залък реалност и засища глада ни.
