Сложните взаимоотношения между създателя на феноменологията и неговия гениален ученик са постоянна тема в Описание на човека на Ханс Блуменберг. Във Време-съзнание и хуманна рефлексия той посочва следното интересно обстоятелство касаещо тези взаимоотношения ‒ „Далеч по-малко това, което Хусерл има да каже срещу Хайдегер относно въпроса за битието на биващото (die Frage nach dem Sein des Seiеnden), е най-показателното и най-поучителното от този останал скрит критически сблъсък с наследника, отколкото така очевидната и несъмнена липса на интерес към самия този въпрос, която вече имплицира и обезценяването на отговора.“ (стр. 233) Казаното тук относно специфичната Хусерлова нагласа спрямо прословутото питане за смисъла на битие (Seinssinnfrage) може с добри основания да бъде отнесено и към тази на самия Блуменберг. Както Хусерл, така и той не съумява да види който и да е понятен смисъл в този въпрос. И както Хусерл, така и той съответно отхвърля смисъла на битието изобщо като експлицитния най-изначален и най-основен проблем движещ философията.

В своите метафорологични работи Блуменберг привежда многократно Хайдегеровото битие като параден пример за една „абсолютна метафора“. Как той се отнася и колко дистанцирано е неговото отношение към метафизичния въпрос за битие (Seinsfrage) е видно на много и различни[1] места в неговото богато творчество.

Едно от местата, където Блуменберг отново и по-особено саркастичен начин засвидетелства своята критическа дистанция спрямо die Seinssinnfrage на „най-яркия критик на феноменологията“, е предложеният тук за първи път в български превод съвсем кратък, но провокативен и интригуващ текст ‒ Битието – един MacGuffin: Как да запазим желанието си да мислим. MacGuffin-ът, като какъвто Блуменберг обезценява Хайдегеровото битие, е един от забележителните похвати от драматургичния арсенал на Алфред Хичкок. Той нарича така онзи мистериозен и видимо безкрайно значим за сюжета на неговите филми остроумен реквизит, който дирижирайки го, прави възможни заговора и разгръщането на цялото действие. Неговата главна функция е да продуцира suspence на криминалния филм. MacGuffin-ът касае владеещия и движещия цялото драматургично действие въпрос, без обаче ни най-малко да го конкретизира. Но дори и накрая на филма неговата тайна не бива да излезе наяве ‒ за какво изобщо се касае при него и как то въобще е от значение. Особено съществено е тайната на MacGuffin-а да не бъде разкрита накрая на действието – това дори е и недопустимо, ако трябва да се избегне разочарованието от безсмислеността филмът да прави от него въпрос на живот и смърт. Не е допустимо, тъкмо за да се спести огорчението, че MacGuffin-ът сам по себе си е нещо напълно нищожно и банално и затова вероятно не е и от действително значение за всички страсти, които той отприщва. Отличеното като безкрайно важно за разгръщането на цялото действие, катализаторът на сюжета, се оказва в последна сметка един нищожен реквизит, а неговата значимост просто привидна.

Вероятно и всяка философия следва да има свой собствен остроумен MacGuffin. Съгласно Блуменберг само така могат да бъдат съхранени както работата на мисленето, така и удоволствието от резултатите на тази работа. В особена степен това важи за Хайдегеровата феноменология на битието. Хайдегер умело употребява битието като MacGuffin. То кондензира в себе си една безмерна тайна и значимост. Тази оправдава всяко усилие, всяко вълнение, всяка форма на преживяване, докато трае подготовката за експедицията до центъра на разбираното от човешкото тук-битие (Dasein) битие. Тъкмо die Seinsfrage държи в напрежение цялата сложна аналитика на биващото-досами-битие (Da­seiеnde). Напрежението на действието е функция от MacGuffin-на на битието, който обаче сякаш се оказва не само неопределена, но изобщо и напълно неопределима величина. Но ако битието като MacGuffin в действителност не би било нищо друго освен един нищожен реквизит, то тайната на die Seinsfrage, на подчиняващия всяка една трудна крачка в terraincognita на разбирането за битие (das Seinsverständniss) въпрос, се оказва една празна тайна, а самият смисъл на битието един безсмислен проблем. MacGuffin-ът на битието изпълнява съвсем успешно своето предназначение да продуцира напрежение. Ефектът е поразителен и публиката продължава да го следва със затаен дъх. Не малко, които дори и не бяха чували каквото и да било за MacGuffin-на на Хайдегеровото битие, все още продължават да се суетят около него.

Но в последна сметка Хайдегер така и никога не дава понятен отговор на въпроса за смисъла на битие-то. Както никога не дава и задоволителна формулировка дори на самия материален и формален замисъл на die Seinsfrage. Отговорът на този въпрос е отложен за легендарната втора част на проекта Битие и време, но дали той би разкрил нещо друго освен празнотата на неговата тайна, както и безсмислието да се прави от него въпрос на живот и смърт. Битието като MacGuffin си остава не само неопределено, но и нещо неопределимо, очевидно нещо просто недостижимо. Според Блуменберг обаче липсата на решение на проблема за смисъла на битието има и своя крайно позитивен ефект. Тя отприщва усилията да се разпита човешкото тук-битие (Dasein) за единството на неговите твърдения и поведение във философско-антропологичен план. Пътят към центъра на битието и неговото разбиране е „антропологичен“. По него има множество вълнуващи спирания и тъкмо те обаче се оказват и смисълът на целия път. Феноменологията следва да стане антропологична.

Така или иначе, първоначално заявеният амбициозен замисъл на проекта Битие и време остава нереализиран. Той остава съответно само едно обещание, тъй като въпросната втора част на книгата никога не се появява. Както, впрочем, никога не се появява дори и последният раздел на първата ѝ част. Хайдегер отсрочва отговора на въпроса за битието за легендарната втора част на Битие и време, но тази така и никога не бива създадена. Но не защото ‒ както гласи официалното обяснение, дадено от Хайдегер ‒ „втората част не може да бъде прибавена към първата, без първата да бъде изложена наново“, а просто защото Хайдегер не е бивало да я напише. За Блуменберг това, което излиза на бял свят още в края на всички екзистенциални анализи и в средата на омагьосващия кръг на „хоризонта на времето“, е нещо, пред чиято баналност оставилият се да бъде въвлечен в експедицията до центъра на битието може само да потръпва. Авторът на „все още най-значимото философско произведение на двадесети век“ трябва да си е давал ясно сметка, че рискува всяка значимост на фундаментално-онтологичното си начинание, ако не се реши да го остави просто фрагмент, както и да остави прословутия въпрос за смисъла на битие (Seinssinnfrage) без отговор.

Сред мнозинството обитатели на света на Хайдегеровата херменевтична феноменология на битието последното е в обръщение като дума, която всеки би могъл да консултира във вече безброй учени речници. Със съзаклятническо намигване те ще се съгласят, че от това обаче няма никаква полза ‒ макар и разяснявана в много речници, битие е дума за мистерия, за която просто няма, а и едва ли някога ще има достатъчно компетентен справочник. Неразгадаемата тайна на битието като MacGuffin е, че дори само съобщаването на името му ни поставя отново и отново в затруднението да идентифицираме какво точно е то в съответния случай. Мнозинството обитатели на света на Хайдегеровата херменевтична феноменология вероятно ще се съгласят и с онези философи (като самите Хайдегер и Блуменберг), които утвърждават идентичността на битие-то (das Sein) и нищо-то (das Nichts). Въпросът тук е какво се крие зад този претенциозен диктум. Дали това е поредният метафизичен дълбок смисъл (Tiefsinn), или по-скоро един простичък езиков факт. Думата sein, да е, бива употребявана в езика съвсем различно. Но както и да правим това, тя ни най-малко не изглежда да ни служи за обозначаване на което и да е нещо, наречено битие-то, а просто се отнася до нищо.

[1] Виж например:  Hans Blumenberg, Daseins Sorge. в: Hans Blumenberg, Die Sorge geht über den Fluß, Frankfurt am Main: Suhrkamp Verlag, 1987. Hans Blumenberg, Zeitbewußtsein und humane Reflexion. в: Hans Blumenberg, Beschreibung des Menschen, hg. v. Manfred Sommer, Frankfurt am Main: Suhrkamp Verlag 2006.

Д-р Ясен Андреев работи в Института по философия и социология на БАН. Изследователски интереси в областта на история на културологичното познание, феноменологичната философия и нейните актуални развития. Съ-преводач на текстове на Доротеа Фреде, Гилберт Райл, Ян Пинборг.

MacGuffin

Битието MacGuffin: Как да запазим желанието си да мислим[2]

Ханс Блуменберг

Сред обитателите на света на киното MacGuffin е в обръщение като дума, за която не е необходим речник. С намигване те ще се съгласят, че тя не би се и намерила в речника.

Диалогът между Алфред Хичкок и Франсоа Трюфо от 1966 г., майсторите на „трилъра“, даде на всеки да разбере какво е MacGuffin. Трюфо попита Хичкок за това и получи подобаващ отговор.

Трябва да се подчертае адекватността на отговора. Отговорът спокойно би могъл да бъде и неадекватен, тъй като съществуването на илюзиониста винаги е изложено на риск, ако той разкрие метода си. Тайната на MacGuffin е, че съобщаването на името му само придава допълнително напрежение при идентифицирането какво точно той е в съответния случай. Това, на свой ред, представлява предизвикателство пред майстора да даде визуално присъствие на нещо, чиято логика е скрита. С други думи: нещо незначително за разказа придобива релефа на визуална значимост.

За да придаде правдоподобност на този реквизит, Хичкок създава разговор между двама мъже във влак. Единият пита другия как стои въпросът с пакета, оставен на полицата за багаж в купето. Запитаният отговаря: „А, това ли? Това е MacGuffin“. А на последвалия въпрос пък отговаря: „Това е уред за лов на лъвове в планините Адирондак“. Първият казва: „Но в Адирондак няма никакви лъвове!“ А той му отвръща: „О, тогава и това не е никакъв MacGuffin!“ Така, заключава Хичкок, се показва празнотата на MacGuffin. Но задоволително ли е MacGuffin да е празен? Тогава изобщо не би било нужно да го има пакета на рафта, от който тръгва разговора; но тъй или иначе той занимава двамата за известно време, тогава разговорът все трябва да започне от нещо.

В MacGuffin, който дължи своя изключителен характер само на самия себе си, се крие тайна, която оправдава всяко усилие, всяко вълнение, всяка форма на преживяване, докато трае действието. Човек носи някакво сведение, формула, скица, материал, които привидно са ужасно важни; но не е важно тайната му да бъде разкрита накрая – това дори не е допустимо, ако трябва да се избегне разочарованието от безсмислеността тук да се прави от него въпрос на живот и смърт.

Най-добре е притежателят на тайната да я отнесе със себе си. Напрежението на действието е функция от MacGuffin, който е неопределима величина. Хичкок може да предаде това също и без своята история, чрез умението си да създава напрежение: „Най-основното, което научих през годините, е, че MacGuffin е напълно нищо. Убеден съм в това, но от опит знам, че е много трудно да бъдат убедени другите в него. Най-добрият ми MacGuffin, и с това имам предвид най-празният, най-несъществуващият и най-абсурдният, е този от „Север-северозапад“.

В този шпионски филм от 1959 главният въпрос за това какво търсят шпионите се поставя с заявяването, че то е предмет на търговия на въображаема агенция за внос и износ. Зрителят не научава нищо повече от това, че то представлява „правителствена тайна“. „Ето, виждате – заключава Хичкок – Тук имаме MacGuffin, сведен до най-чистия му израз: нищо.“ Така може да се стигне до тъждествеността на битие и нищо. Става ясно, че философите имат и трябва да имат своя MacGuffin, за да съхранят работата на мисленето, както и удоволствието от неговия резултат.

Легендарната втора част на Битие и време никога не е написана, защото не е и бивало да бъде написана. Всеки, който някога се е оставил да бъде въвлечен в подготовката за експедицията до центъра на битието, както то се разбира от човешкото тук-битие (Dasein), потръпва пред баналността на онова, което може да бъде извадено на бял свят в края на всички екзистенциални анализи и в средата на омагьосващия кръг на „хоризонта на времето“.

Авторът на все още най-значимото философско произведение на двадесети век трябва да си е дал ясно сметка, че рискува всяка значимост, ако не се реши да го остави фрагментарно. Затова обаче е било необходимо прекъсването на фундаментално-онтологичната експедиция да се припише на принуда от по-висши сили. Те му предложиха с една поразителна настойчивост да направи нещо друго: да се предаде на участта на мисленето.

Бързо се намериха спътници в древността. Традицията ги превърна във фрагмент, единствено който все още тъмно препредаваше тяхната интуиция за произход. Така предсократиците, по точно Парменид и Хераклит, стават херменевтично задължителни съдбоносни спътници на мислене, което скъсва със своите високи намерения.

MacGuffin-ът на битието изпълни своето предназначение. Ефектът не се загуби – публиката го следваше с затаен дъх. Някои, които не бяха чували нищо за MacGuffin, все още са увлечени от него.

Забранена ли е тази игра? Едва ли. Изчезването на MacGuffin от света би спряло неговото движение. Средствата оправдават целта; тайните, разкрити по пътя, оправдават неразкрития остатък. Отговорът, който никога не бе даден на въпроса за смисъла на битието, отприщи усилията да се разпита човешкото тук-битие (Dasein) за единството на неговите твърдения и поведение. По пътя имаше спирания и те се оказаха смисълът на пътя.

В планините Адирондак няма лъвове. Но горко на пътника, който се съмнява дали в багажа на неговия спътник има уред за лов на лъвовете там. Напрежението, което трябваше да се разгърне с погледа към тайнствения багаж през дългите часове на пътуването, той продаде за евтино знание. Защото в багажа не би имало никакъв MacGuffin, ако се знае от самото начало, че приписваното му предназначение не води към нищо. Скуката ще бъде заслуженото наказание за този, който не иска да се остави да бъде съблазнен от напрежението – както и за този, който смята, че въпросът за смисъла на битието е безсмислен, могат да дойдат само прозявки от скука (или по-скоро да продължат) от подготовката за експедицията в terra incognita на разбирането на битието.

Скуката идва, когато пожарът на всички пожари е изгубен, като наказание на всички наказания – оставащото оптимизиране на досадата при човешкото тук-битие (Dasein). За нея няма по-насъщно желание от това да бъде обезпокоявана. Любопитството е обезпокояване на скуката. MacGuffin е неговото озарение свише.

[2] Текстът е публикуван за първи път през 1987 г. във Frankfurter Allgemeine Zeitung. Преводът е осъществен от Стефан Димитров и Ясен Андреев по Hans Blumenberg, Ein MacGuffin, в: Die Verführbarkeit des Philosophen. In Verbindung mit Manfred Sommer herausgegeben vom Hans-Blumenberg-Archiv. Frankfurt am Main: Suhrkamp Verlag 2005 и се публикува с любезното разрешение на Suhrkamp Verlag.

Ясен Андреев