Давам си сметка, че тези читатели, които познават Хавиер Мариас, – на български са преведени „Сърце тъй бяло“, „Всички души“, „Лицето ти утре“ и др. – надали ще изпитат необходимостта да прочетат този текст. Ако го направят, ще бъде по-скоро, за да проверят дали някои от наблюденията в него се доближават до тяхното възприемане на творчеството на испанския писател, или за да го отхвърлят, ако той оспорва това възприемане. А читателите, които за първи път ще се срещнат с негов роман, могат само да бъдат поощрени да пристъпят към творчеството на Хавиер Мариас – едно от големите имена в испанската литература. Може би това е най-важното, което трябва да се направи с излезлия на български „За мен спомни си в утрешната битка“.
Казвам всичко това, защото романите на Мариас не могат да бъдат причислени към онези, които, малко след като сме прочели, забравяме, нито към онези, от които ни е достатъчно да помним основната сюжетна линия или пък просто да останем с някакво общо усещане от експресивността на писането. Романите на Мариас изискват внимание, търпение, вглъбяване. Изискват отношение. И също тъй предполагат, без да е задължаваща, известна литературна подготвеност. Самият Хавиер Мариас я притежава в изключителна степен. Освен писател и литературен критик, той е преводач от английски на проза и поезия – Томас Харди, Лорънс Стърн, Робърт Луис Стивънсън, Джоузеф Конрад, У. Б. Йейтс. Преподавал е испанска литература и теория на превода в Оксфорд и др.
Заглавието на романа (излизащ сега на български, но появил се още през 90-те), подобно на други романи на Мариас е цитат по Шекспир. В случая от „Ричард ІІІ“. То е не просто провокативно и впечатляващо, то самото се разгръща, появява се на различни места в разказа, вплита се в думите му, води към някои от основните смислови ядра в романа. Към темите, които той разисква – за смъртта, за тайната, за лъжата.
На пръв поглед с началото си „За мен спомни си…“ предвещава сюжет, който ще се разгръща, занимавайки се с последствията от една странна случка. От една случайност. Мъж се оказва в една стая с мъртва жена и със спящото ѝ в другата стая двегодишно дете. Би могло да се предположи и друго – че след тази случка ще има други, съвсем несвързани с нея, че тя няма да се окаже важната за романа. „Разклоняващите се пътеки“ на разказването също могат да подведат в тази посока. Линейността не предпочитана от автора. Напротив. Действието се движи, несъобразявайки се с „правилния“ ход на времето и неговата еднопосочност. Разказът все повече криволичи ли, криволичи, постепенно формата все повече се изпълва със съдържание, следствието се връща и връща към своята причина. За да я види истински. Въпреки това разказвачът никога не „забравя“ началото. При цялото това сложно мисловно движение, напред-назад, криволичения настрани, повторения и наслоявания, той винаги „помни“ откъде е тръгнал.
И в този роман на смятания за най-значим испански писател на XXI век работят множество интертекстуални връзки. И този роман се занимава с думите. Дали те, свързани в изречения и параграфи, в отделни глави или в цяла романова цялост, имат способността да придадат завършен смисъл на нещо, краен и непроменяем? Въпрос е дали онова, което сме мислели и възприемали като истинно, е такова, когато се допълни с чужди мисли и възприятия. Доколко изобщо е възможно да разкажеш нечий живот. И доколко той, животът, може да бъде мислен като нещо, което е ясно, устойчиво и стабилно, само твое и подчинено на опорите на преди, сега и след…
Романът „За мен спомни си в утрешната битка“ кара читателя (поне за мен беше така) да се връща неведнъж към някои негови страници. И това е, защото е сложен, рефлективен, „неправилен“. Едновременно с това е въвличащ, завладяващ и ценящ читателя си. Когато получава една от няколкото международни награди за него (тази на Венецуела за испаноезична проза Ромуло Галиегос), в речта си на церемонията по връчването ѝ, Хавиер Мариас казва и това: „Истината е, че получаването на награда като Ромуло Галиегос е – освен чест и голяма радост – и добронамерено напомняне за в бъдеще. Когато започна да пиша следващия си роман…, ще мога да си мисля, че напук на моите прогнози и опасения, един път, много далеч от моята страна, съм случил на великодушни и внимателни читатели и те не само са разбрали езика, на който се изразявам, но са се заинтригували от това, което съм измислил и добавил към безкрайната грамада на бивалото и небивалото, на отминалите и предстоящите възможности“.
